50%

Снимка: hermesbooks.com

Петдесет нюанса сиво

Е.Л.Джеймс

Споделеното четене


Един от прочитите на романа може да се конспектира така: Ненаситна кучка споделя хедоничния си нагон с пренаситен извратеняк.
Този блиц-синопсис оправдава бетселърното на тази секс приказка за мамчета (както често я определят).

Ерика Ленард (истинското име на авторката) е напипала печелившия билет в лотарията на литературното производство. Тя има опит с еротичните фензини, с които дотогава удовлетворява графоманската си слабост. Самата тя телевизионер и при наличието на съпруг теле-режисьор, добре се ориентира в колаборацията на полезното и приятното, първото й носи небивал тираж, а второто реализация на амбициите й в областта на масовата култура. А романът притежава всичко необходимо за това. Не случайно тя решава да го продължи и мъжът й (вероятно) продуцира филмирането му (филмовият сценарий е негов). Разпознава толкова скучаещи домакини и мъже с остатъчен тестостерон, че подготвя нещо като латиноамерикански сериал с разширена публика от импотентни застаряващи воайори.

Да използваш сексуалния елемент в изкуството е риск, все едно да нарисуваш палма по фаянса на тоалетната, твърде близо си до кича. Все пак палмата е по-допустима, отколкото повече от 50% от ръкописа ти да описва банални сцени от авангарден коитус, подплатили дълбокомисленото заглавие “Петдесет процента сиво”.

Нека се захванем със заглавието, все пак то определя първото впечатление от книгата.

Хемингуей

Имам един том (Том-2) избрани творби на Ърнест Хемингуей. Реших да препрочета "Сбогом на оръжията". Оказа се, че достатъчно малко неща от сюжета съм запомнил, което беше добре дошло,  относно идеята за препрочитането.

При книгите е по-различно, отколкото при музиката. Някои музикални творби заобичвам едва след няколкократно изслушване и после ги очаквам с интерес и като анонимен диригент предвещавам предстоящи любими, музикални фрази. Още помня и най-малките подробности от почти всички албуми на Dire Stratis, прекрасните 4-та и 6-та симфония на Чайковски, особено първия му концерт за пиано, този за цигулка, както и двата концерта на Рахманинов, които стотици пъти слушах на път в колата ми, а сега останах с неяснотата къде загубих флашката със записите. Това "явление"вероятно си има и други положителни страни – тук-там успявам да различа, че съответната симфония или концерт е изпълнена от оркестър с друг диригент, различен от "моя" във флашката, дори да изявявам претенции за качеството на изпълнението, като си давам сметка, че причината е точно този навик - да съм слушал произведението именно под диригенството на маестро Табаков или Караян, или кой знае кой.

Но при книгите не е така. Вероятно заради фабулата, която обикновено олицетворява интригата и е виновна за прилъстяването на читателя. Изключение прави някой абзац, изречение или страница, която читателят би препрочел заради стилистичен шедьовър или мъдра сентенция. Такива неща аз, обикновено, подчертавам, като предизвиквам усмивки всред познати и близки.

Доктор Фаустус

"Доктор Фаустус"

Томас Ман

Томас Ман е нечитаем писател и точно това го прави привлекателен, защото различното се крие в непривлекателните му, дълги абзаци, безкрайните изречения, липсата на отморяваща пряка реч. Това обстоятелство ме кара да прочитам текста до край, без никакви пропуски, дори с някои повторения за компенсация на мисловните пропуски. Тези пропуски се провокират от потока на мисълта, който обикновеният човек не може да обуздае, това безкрайно движение на мисли, образи, спомени, които могат да озаптят само добре тренираните медитатори. Посредственият читател търси емоционалното съдържание на текста, като агрегатно състояние на мисълта, в частност развлекателното. Тази емоционалност е душевен атрибут. Този читател обича да сравнява текстовото битие да го сравнява със своето, като лесно се манипулира. Достойнството на такъв текст е възпитанието, което може да окаже на читателя или манипулацията, дори тя да не е целенасочена.

Нека обобщя:

В един текс разпознавам три нива:

1. Графично-информационно. С текста се прехвърля някаква информация. Това е технологичната страна.

2. Душевно-емоционално. Текстът съдържа емоционален заряд. Идеята и стилът му е определен от емоционалното състояние на автора и с емоционалното покритие на неговия проект.

3. Духовно. То е безстрастно, беземоционално, носител на човешкия разум, ценности, морал, логика и интуиция.

Тези нива са в донорно-акцепторна връзка, определят се и от писателя, и от читателя. Идеята може да е една, а реализацията (разбирането, продустът) – друг.

При Ман преобладава третото ниво.

Пророчества от лудницата

С малко неудобство пиша за “Пророчества от лудницата”: Даниел Кийтс  (Кибея-12).

Неудобство, защото съм на 281-ва страница на книгата, а забелязвам в мрежата суперлативи за „Цветя за Алджърнън” (от същия автор), фантастика (аз там съм пристрастен), и носителка на наградата „Хюго”, която не съм чел и за която казват: „книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от критиката като поразително оригинална...” (каквото и да означава това).

Но аз чета „Пророчествата…” и загубих доста време за това. Обикновено чета и препинателните знаци (в смисъл без да пропускам изречение или абзац), но вече на 281-ва страница (от всичко 503) съм преминал на „диагонално-вентилаторната система”.

Това при мен говори лошо за книгата.

А по отношение на препинателните знаци авторът бил казал: „Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя (еди коя си), ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.”

Браво.

„Лудницата…”  е роман с амбицията да те грабне в действието на нелогична колаборация между  две ултрасови терористични организации: гръцката „17-ти ноември” и мюсулмнската „Муджахидин ол Халк”. Вероятно авторът се е ангажирал с идеята кое би било общото между гръцката и иркската (на практика иранска) ирганизации и развива идеята за съвместните им действия, след 11-ти ноември, за терористични удари срещу САЩ. Последните, разбира се, не спят, а отговаря на предизвикателството, чрез своите тайни служби. Авторът предразполага читателите да обикнат, определените от него, положителни герои, които са твърде досадни с нелогичността на своите действия и дори с баналността на взаимоотношенията си. Върхът на пошлостта е въвеждането на нескопосаната тайнственост (изтъркан до бяло маниер в съвременната „бетселърна„ литература), която изисква разрешаването на конфликта, чрез решаването на псевдоезотерични гатанки. Те, разбира се, биват разгадани моментално от корифеите на тайните служби и то само по начин, който само авторът би си го разбрал, защото си мисли, че го е измислил за удовлетворение на читателите

Реалната жертва е американско момиче, с двойствена, като самоопределение, личност, с две думи една луда, чийто баща я е хипнотизирал! да не издаде случайно дочутите ключови думи от един румънски! професор-терорист, член на 17-ти ноември, който е разработил атентати срещу САЩ и ги е кодирал в античноподобни старогръцки стихове. Там пък случайно работи и медицинска сестра! от мюсулманската организация и става една…

Глупасти на таркалета.

Сега си давам сметка, че на 281-ва страница ще преостановя виманието си от тази книга, ще определя (прибързано) Кийтс за досаден автор, макар и парите, които са му хвърлили издатели и популяризатори. Ще опровергая този тип жанр в литературата, който експлоатира нескопосано преексплоатирани теми. Ще отреча стила (по-точно маниера) на писане, от който може да се впечатли само някой пъпчив акселерат, току що приключил с анимационните филми.

По-горе рекох „прибързано”, защото нещо ме гложди да прочета „Цветя за Алджърнън”, но я ми кажете, как да намеря кураж, за да го направя.

Свободата - мъчна участ

„Свободата дойде – да видим сега какво ще правим с нея…” – възкликна Бунюел по повод смъртта на Франко.

„Да си свободен – оказа се мъчна участ.” – въздъхна Стефан Цанев в четвъртата книга „Български хроники”.

Често съм мислил, защо съвременното българско изкуство не ме привлича естетически, както това, което беше през напредналите години на соца, макар (или точно затова) прецедено през унищожителна партийна критика и безмилостна цензура. Мислих си, че това е неговата „индустриализация”. Тогава беше послание, сега е чиста стока. Сега е прибързано, опростенческо, зрелищно, самоцелно. Влияе не върху естетическите „струни” на духовността, а върху грубия инстингт, предразполага не човешкото, а животинското, създава не естетическата наслада на прекрасното, а събужда първичното удоволствие. Такова „изкуство” е сравнимо със стрийптиза, куленарията, кеча.

Разбира се, причината за упадъка е многозначен, но много добър отговор ми даде Стефан Цанев, когато прочетох 4-тата книга от „Български хроники”:

„Сега, когато имаме правото да казваме всичко и всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта престана да бъде атрибут на изкуството, сатирата, системата на едиповия език, на сложните метафори и алегории се оказа ненужна и старомодна.

Прекият изказ пък лиши литературата от нейната сложност, от нейната художественост, стигна се до директност, до еднозначност, а това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.”

Кастинг за месия

„Бог е Абсолют. Пълният генезис на Сътворението е трансцедентен.  Ако абсолютният статус на Сътворението бележим с Q , а с Q` бележим абсолютния статус, в който  Q сингулира, то отношението между Q и Q`, наречено константа на Del, е най-малката неделима и безусловна величина. Тя делира феномена Времепространство, с което обективира убиквичен и иманентен на Абсолюта Енергис. Екстраполирайки обективното познание за Енергиса като апосет Абсолют, можем да направим коректни изводи за статус Q на Сътворението.”

Този „пролегоменен апологетикум” не е изсмукан от пръстите позьорски текс, илюстриращ нечия болезнена амбиция за превъзходство, изразявана, чрез словоблудство. Това е твърде логична теза, звучаща от устата на фантастичен апологет, персонаж от фантастичен роман, който ни представя Петър Делчев в „Кастинг за Месия” (Сиела, 2012).

Там няма да изморите мозъка си само с такива главоблъскащи текстове, напротив, ще се сблъскате с много сатира, интелигентен екшън, прекрасен език. Но най-ценни са идеите за решаване на злободневни проблеми, една мъдра и амбициозна прогностика, представена чрез  едно остро перо.

Някъде в бъдещето ще се проведе Вселенски събор, който трябва да разреши противоречията вътре в християнството и противоречията между него и останалия свят, и науката. Решено е това да стане на изолиран остров някъде в Тихия океан, при специална подготовка. Това е събитието на века и като такова подобаващо ангажира медии, политика, армия, мафия и религиозно поклонничество. Организаторът – един бивш иезуит, куратор на Събора е твърдо решен той да има благоприятен за христианството резултат, затова е твърдо решен и използва малко особени за един християнин методи.

„Установих, че ако преведем това, което великите умове са казали преди 700 години към днешна дата то си е съвсем актуално, но ние не го разбираме, защото ни звучи като бръщолевене на някакви старци.” – казва в едно интервю авторът и в тази книга ни го показва.

Едно от малкото лоши неща в този роман е, че ще трябва да чакаме втората му част.

Едно от малкото хубави неща у нас е, че има писатели като Петър Делчев.

Пътища към миналото

Знаете ли как се прави коктейл „Ханаански балсам”:

Спирт за горене – 100 мл, луксозна бира- 200 мл, политура пречистена – 100 мл.

По желание може да се прибави препарат срещу потене на крака или лавандулов спирт.

Такива рецепти ни дава Венедикт Ерофеев в произведението си „Москва-Петрушки”.

Чрез спомените и разсъжденията на един регулярен съветски алкохолик Веня Ерофеев ни разкрива същината на една епоха, а всред конкретиката на едно нестихващо пианство така тънко и умело критикува, че първо си задаваш въпроса, как този текст е преминал през комунистическата цензура някъде през 70-те на миналия век.

Между другото, сатаничните рецепти за коктейли не са измислица, а цитати от практиката. Дори си спомням казармата, когато по почина на руските солдати опитахме да пием одеколон „Тройны”. Никога не правете тази грешка! Също изпъква в паметта ми една разказана истинска случка, когато след съвместни полети съветската ескадрила с Миг-ове излетяла от летище Граф Игнатиево с по едно крило гориво и едно крило чист спирт (там са им резервоарите). Но това е бял кахър на фона на тези рецепти.

Малката новела, по-скоро някакво митично, хиперболично, повествователно есе, се явява и актуално, защото връща с носталгия в един изгубен свят, където всичко беше ясно, точно и дефинирано. Знаеше се кой е добрият и кой лошият, основният въпрос на философията беше формулиран, а следствията - неоспорими и не търпящи опровержение; екзистенциалният минимум – гарантиран и за всичко това се изискваше просто малко вярност, изразявана в един безобиден, блудкав водевил, в който всеки трябваше да изиграе заучената си роля.

„И до едно време всичко вървеше превъзходно ние по веднъж в месец им изпращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно заплатите.

О, свобода и равенство! О братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най божествено време в живота на моя народ – времето от отваряне до затваряне на магазините.”

Затова ще ни е много дълъг прехода, стига да знаем накъде прехождаме. За сега виждам друг безумен водевил, само дето ние сме зрители.

Презрението

Алберто Моравия, „Презрението”, Унискорп-2011

"В тази история искам да разкажа как Емилия откри или помисли, че е открила някои мои недостатъци, започна да ме осъжда и престана да ме обича, докато аз все още продължавах да я обичам и да не правя преценки за нея" – казва героят на Моравия.

Ако очаквате нещо много ангажиращо от първите страници, ще зарежете романа. Ако упорито продължите, ще намерите нещо скучно до края на романа. Скучно, но много истинско. Признайте си, как ще живеете, ако близък вам човек ви презира?

Обикновено големите неща, които ни се случват, за другите са скучни, но те променят живота ни. Е, не си ли заслужават да бъдат споделени? Та става въпрос за цял един живот!

„Защото  в центъра на всичко са парите и в това което правим, и в това, което сме, и в това, което искаме да станем – в работата ни, в мечтите ни, дори в отношенията ни с хората, които обичаме.”

Много близко по изразни средства и структура до „Воайорът”.

Романът е филмиран от Годар с Бриджит Бардо и е драматизиран на сцената на „Сфумато”.

Великият копнеж по рая

Сам Шепард, „Великият копнеж по рая”, разкази, превод Елика Рафи, Бард-2007

Самюел Шепард Роджърс (Шепърт, срещано другаде) е известен по-скоро като драматург, артист и бивш мъж (съжител) на Джесика Ланг. Аз го срещам като разказвач от посочения сборник с разкази. Действително е „по-близо до лаконичните и не особено изящни мъже”, както се казва в едно интервю, и то не само като събеседник, а и като писател на разкази.

В някои от разказите (пр. „Укротителят”) се усеща повече прериен дъх, чуват се копита и са повече като носител на далечни за нас „кънтри” амбиции, страсти и отношения, илюстриращи дивото роднинско съперничество. Други са амбициозен боклук, вероятно обременени с драматургичните амбиции на автора, но в това томче има два разказа, които оправдават наличието на Сам Шепард: „Отломък от берлинската стена” и „Великият копнеж по рая”.

Първият олицетворява американската тъпота! Да, тъпота!!!

Тъп = умствено ограничен, несъобразителен, несхватлив, глупав (Синонимен речник на българския език – МАГ-77 – 2000).

„Тъпият” е бащата, който не убива мравките от кухненския плот, а ги събаря на пода и „ги оставя да се изнижат”. Той не знае за „Берлинската стена”, за която дъщеря му пита, защото има урок, и се оказва, че е била там, а баща й просто не помни такива подробности. Оптимистичното е все пак, че дъщерята е взела (като сувенир) отломък от бетонната стена. „Да не го загубиш” – казва сестра й. „Как ще го загубя, нали има етикет” – казва тя, докато бащата  гледа към „моравата и кленовото дърво”. Благодаря на Сам шепард (нека сам си напише името) за това откровение, а ако има друг негов подтекст за разказа – да ми се обади.

Вторият разказ (ползван е за заглавие на томчето и с право) показва двама старци в края на дните им, които ги крепи единствено разбирателството помежду им, дошло от дългогодишно приятелство. А когато единият изневерява на съвместната толерантност, другият го напуска обиден. Тук става въпрос за жена, но и за доверие между приятели. Старостта и навикът демонстрират дълбоката несправедливост в един наглед безобиден случай. Когато всичко друго отминава съществено остава това, което е утвърдено като ценност в годините. А оказва се, че то е добро. Оказва се, че и разказът е добър и томчето си заслужава дори само заради него. Специалисти поясняват, че „Великият копнеж по рая” е най-доброто написано от Сам Шепард.

По слънчевата страна на улицата

"On the Sunny Side of the Street" е песен от 1930-та на  Jimmy McHugh и Dorothy Fields, харесана и пята от много изпълнители, включително от Дизи Гилеспи. Имаше я и в моя стара плоча на Луис Амстронг. „По слънчевата страна на улицата” е и прекрасен роман на Дина Рубина (Дамян Яков – 2008, в превод от руски на Татяна Балова).

Грабвай шапката и се изнасяй!

Зарежи си грижите, не чу ли?

Животът може да е тъй прекрасен

по слънчевата страна на улицата.

(преводът е мой)

Само че за Дина Рубина слънчевата страна на улицата е вече безлюдната страна.

Романът й е едно връщане назад с носталгия от висините на успелия човек, реализирал се в странство. Слънчевата страна е уюта на спомена и младостта, но той е вече пуст и безлюден, останал като сън и понятие.

Ташкент след втората световна война – един конгломерат от раси, народности, езици и наречия. Тук са евакуирани и руснаци, и корейци, и, грузинци, гърци, българи.

„Ташкент се обитаваше от 98 нации и народности. Стихиен Интернационал. „Ноев ковчег”… Трудно можеш да изненадаш някой, че си арменец, айсор, евреин, грък, татарин, уйгур или кореец”

Охлюв по склона

Споделеното четене

„- Седи си човек на ръба и до него има сандали. Неизбежно възниква въпрос: чии са тези сандали и къде е техният собственик?”

Това съмнение Братя Стругацки са поставили като реплика на персонажа Домарошчинер в романа им „Охлюв по склона” (някъде в превод „Охлюв по стръмното”). Майсторите разказвачи използват многословния диалог - сказ за да представят художествено дълбоките си идеи.

Стремежът за познание се превръща в страст на човека да доминира, да покорява и подчинява естеството. Когато се установи, че това е невъзможно остава безличната самодостатъчност на подчиняващата организацията, чието безсмислено действие се превръща в парадокс. Остава „Управлението” със своята самодостатъчна бюрокрация и нейните изоставени инструменти, лишени от своя собственик или ползвател, ненужни, безсилни и гротескни.

Валс на раздяла

Споделеното четене

Милан Кундера

„Валс на раздяла”

Колибри-2005

Превод от чешки: Мариана Лозкова

Написана 1972 год.

215 страници, 

Цена 8 лв.

Онази грозна сила

Споделеното четене

Клайв Стейпълс Луис
Онази грозна сила
Сиела

Принуждават ви да влезете в една стая. Най-обикновена, на пръв поглед, стая, обзаведена нормално за разбиранията от годините след голямата война. Нормална маса, столове, шкафове, нещо като гостна. Когато постоите на някой стол, неминуемо ще се огледате и ще проявите вашата наблюдателност, поне, за да запълните времето и скуката си. Тогава ще забележете, че стаята е някак ненормално дълга и тясна.

Животът е другаде

Споделеното четене

Милан Кундера

Животът е другаде

Колибри - 2012

… така са написали протестиращите студенти на стените на „Сорбоната” през 1968 год, когато Европа се разтърсва от протестите на младите хора. Така Милан Кундера е озаглавил романа си .

„Еманципацията на човека ще бъде пълна или няма да бъде”.

Институт за точно време

Споделеното четене

Ахмед Тампънар

Институт за точно време

Труд - 2011

„Лесно ли е за петдесет години да се догони цяла една цивилизация и нейната история? Разбира се, че ще има и малко преувеличение в тази работа. Както оприличават еди-кой си наш писател на Балзак, а друг на Зола, така и вас ще ви оприличават на някого. Чудно нещо! Вместо да ми благодарите, вие се ядосвате.”

Дюнери, перверзие и литература

Споделеното четене

„Ресторант”, 

Хакан Йел, 

Сиела

„Кaквo щe нaпрaвитe, кoгaтo имaтe нуждa oт прaвocъдиe, нo cтe зaгубили вярa в нeгo? Щe призoвeтe бoжecтвeния миг нa cпрaвeдливocттa!

Изиcкaн рecтoрaнт в Нишaнтaшъ, дюнeрджийницa в Бeшиктaш, гocтилницa в Кузгунджук и зaвeдeниe зa шиш кeбaп в Гaзиaнтeп. Cвързвaт ги тaйнcтвeни oбcтoятeлcтвa...”

Из синопсиса на книгата

Морален ли е капитализмът?

Споделеното четене

Андре Конт-Спонвил 

„Морален ли е капитализмът?” 

издателство „Колибри”

Всяко едно колективно човешко начинание съдържа в себе си няколко фундаментални въпроса: Техно-научен въпрос – за възможното и невъзможното,  Политически въпрос – засправедливото и несправедливото, Морален въпрос -  за доброто и злото, човечното и нечовечното, Духовен въпрос – за смисъла и безсмислието.

Не затваряй

Споделеното четене

Александра  Монтрукио

„Не затваряй”

Превод от италиански: Илинка Дивнева

Унискорп – 2006

Той е отчаян и мисли за самоубийство.

Тя е обидена, но го обича и е сигурна, че той ще го направи.

Едно дълго пътуване и един телефонен разговор, прекъсван само от размисли, пропадания на мрежата, манипулации по зареждане на телефона, съмнения.

Unplugget

Споделеното четене

Мая Вуковска

„Unplugget”

Фондация Развитие – 2005

Това е наистина един „неизискан” роман с „неизгладен” сюжет.

Най-голямата духовна тайна на столетието. Част-4

Споделеното четене

Том Хартман, „Най голямата духовна тайна на столетието”

Дилок – 2003

превод: Людмила Андреева

Продължение от Част-3.