Не затваряй

Споделеното четене

Александра  Монтрукио

„Не затваряй”

Превод от италиански: Илинка Дивнева

Унискорп – 2006

Той е отчаян и мисли за самоубийство.

Тя е обидена, но го обича и е сигурна, че той ще го направи.

Едно дълго пътуване и един телефонен разговор, прекъсван само от размисли, пропадания на мрежата, манипулации по зареждане на телефона, съмнения.

Александра Монтрукио е родена 1979.  Автор е на осем книги. Най-големият си успех постига с романа „Не затваряй", спечелил престижната литературна награда „Банкарела" за 2006 година.

Той може би е капризен и иска да му вярват, че е отчаян и, че иска да се самоубие. Та нали съвсем скоро той я изостави. Без причина, просто така. Всъщност кой ти знае причината един мъж да изостави една жена? Ние, мъжете, имаме 1001 причина да сторим това… и да се самоубием.

Тя не затваря телефона, за да контролира неговото поведение. Тя винаги му е помагала. Ще го направи още веднъж.

Ненадейно пътуване от Торино до Женева  с автомобил. Тя е в Торино, той в Швейцария.

Александра Монтрукио е избрала да разказва във 2-ро лице, ед.ч.

Ти знаеш, че от твоя глас в телефона зависи нечий живот и ти натискаш педала на газта в борба с времето.

Ти.

Ти – това е Аз.

Монтрукио е решила един динамичен сюжет. Уморителното пътуване и напрежението, дали ще се разпадне връзката, дали той ще се самоубие, дали тя ще успее. Животът и смъртта в един телефонен разговор. И много въпроси и отговори, дошли едва сега.  Разпадането на телефонната връзка е равносилно на смърт в очакването на читателя, обладан от очакването на героинята. А тя си е истински герой. Кой би се наел да измине такова разстояние, което дели един мъж и една жена.

Тази телефонна връзка ми напомня на виртуалното общуване. Дистанционно, донякъде имагинерно – или чуваш глас, или виждаш текст (не е ли все едно).  Разстоянието можеш да преодолееш с дълго пътуване и да направиш срещата реална, в противен случай си обречен на отчаяние, отчуждение и смърт. И ти решаваш (във 2-ро лице, ед.ч) да противодействаш на отдалечеността,  да се противопоставиш на виртуалното отчуждение, да преодолееш  отчаянието, като докато реално го сториш, трябва да поддържаш живота със същото средство, с което си го разбил - с виртуалното.

Накрая драматично успяваш. Пристигаш навреме. Задраскваш дистанцията и виртуалността. Спасяваш човека от другия край на жицата.

Тя пристига в неговия апартамент. Той е жив, излязъл е на улицата. Тя е на терасата. Той се оглежда, за да пресече улицата, вече е до входа, до нея. Тя вече може да изключи връзката. Може да затвори. Затваря. Те са очи в очи, реалност до реалност. Всичко е простено…

Но той остава там, на средата на улицата,  банална жертва на банален удар от автомобил. Действителността побеждава виртуалността. Тя винаги е предопределена. Във виртуалността карма няма. Там кармата си ти.

Това поне е моят прочит. Твоят ще е по-различен, сигурен съм. Добре е, когато можеш да прочетеш една книга по няколко начина. Това е успяла да направи Александра Монтрукио  - виртуално, докато четем текста й.

А ти, за всеки случай, не затваряй…