Примирение

Един уморен мъж се прибира у дома. Някъде зад гърба му, и нашия поглед, е останал еднообразният, досаден ден. Очакването му за следващия, пак същ, ден, с нищо не различен а еднакво уморяем, еднообразен, досаден и, може би поради това, безсмислен, се материализира като гигантски октопод и стяга неговата къща-крепост, мястото, където може забегне за часове, да мечтае и да събере сили за утрешното също.

Нещо такова ни обяснява немислимият-сюрреалист Джон Брозио в картината си „Умора”; немислим, заради немислимите неща, които поставя до реалните.

А за гигантските кокошки в този тих, проинциален град самият той каза:

Ръченица

Чехът Ян Вацлав Мърквичка, е считан и уважаван за родоначалник на българската живопис. Това е така, защото чешкият професор е поканен от правителството на Източна Румелия за учител и му е дадена възможността да твори, показва и преподава.

Мърквичка рисува прочутото си платно „Ръченица” поне в два варианта. Единият е изложен в Националната художествена галерия, а другият беше в неизвестност през последните 80 години. Появи се сензационно на търг на аукционна къща „Аполон и Меркурий” в края на 2008-ма година и беше откупено за 75 000 евро от бизнесмен. Името му се пази от организаторите в тайна. Мистериозни са и предишните собственици. Най-напред картина е принадлежала на известен българин, изпратен от Борис Трети да открие търговско представителство в Швейцария през 1942-1943 г. В последствие остава да живее в тази страна. През 1959-а обаче наша правителствена делегация гостува там. Ръководителят й се среща с емигранта, собственик на картината и го скланя да му продаде картини на Мърквичка и други български майстори срещу златни наполеони. Така вторият  вариант на „Ръченица" през соца е собственост на влиятелна  комунистическа фамилия.

Пътища към миналото

Знаете ли как се прави коктейл „Ханаански балсам”:

Спирт за горене – 100 мл, луксозна бира- 200 мл, политура пречистена – 100 мл.

По желание може да се прибави препарат срещу потене на крака или лавандулов спирт.

Такива рецепти ни дава Венедикт Ерофеев в произведението си „Москва-Петрушки”.

Чрез спомените и разсъжденията на един регулярен съветски алкохолик Веня Ерофеев ни разкрива същината на една епоха, а всред конкретиката на едно нестихващо пианство така тънко и умело критикува, че първо си задаваш въпроса, как този текст е преминал през комунистическата цензура някъде през 70-те на миналия век.

Между другото, сатаничните рецепти за коктейли не са измислица, а цитати от практиката. Дори си спомням казармата, когато по почина на руските солдати опитахме да пием одеколон „Тройны”. Никога не правете тази грешка! Също изпъква в паметта ми една разказана истинска случка, когато след съвместни полети съветската ескадрила с Миг-ове излетяла от летище Граф Игнатиево с по едно крило гориво и едно крило чист спирт (там са им резервоарите). Но това е бял кахър на фона на тези рецепти.

Малката новела, по-скоро някакво митично, хиперболично, повествователно есе, се явява и актуално, защото връща с носталгия в един изгубен свят, където всичко беше ясно, точно и дефинирано. Знаеше се кой е добрият и кой лошият, основният въпрос на философията беше формулиран, а следствията - неоспорими и не търпящи опровержение; екзистенциалният минимум – гарантиран и за всичко това се изискваше просто малко вярност, изразявана в един безобиден, блудкав водевил, в който всеки трябваше да изиграе заучената си роля.

„И до едно време всичко вървеше превъзходно ние по веднъж в месец им изпращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно заплатите.

О, свобода и равенство! О братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най божествено време в живота на моя народ – времето от отваряне до затваряне на магазините.”

Затова ще ни е много дълъг прехода, стига да знаем накъде прехождаме. За сега виждам друг безумен водевил, само дето ние сме зрители.

По-добре късно, отколкото никога

Скоро догледах филма на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.

Да, догледах, предишният път успях да хвана части от него, но частта никога не може да удовлетвори смисъла на цялото.

Този филм ми върна надеждата и оптимизма в българското кино. Макар и твърде закъснял (от 2008-ма, когато е завършен филма и от 1997-ма, когато романът на българския писател в странство Илия Троянов е издаден у нас) съм доволен, трогнат и удовлетворен от майсторството и професионализма на режисьор, сценарист, актьори и всички, които са направили тази продукция.

Разказът на Троянов е истински, освободен от догматичността на категоричното отрицание. Едно семейство бяга от гнета на българския комунизъм, но не намира очакваната утопия или поне търсенето му е платено с драмата на друг гнет. Темата е съвременна и най-малкото залитане по нея би я пратила в кошчето на нехудожествената пропаганда, политическото критикарство или евтината социална демонстрация. Идеята носи мъдростта на това, че една истина винаги е някъде по средата на възможността. А всичко това е подчертано от красотата на киното и неговите вълшебни изразни средства, правещи чудеса, когато попаднат в ръцете на майстори.

Следващата ми крачка  (също много закъсняла) е да прочета книгата. Сигурен съм, че ще създаде различно настроение от сценария, но вече съм убеден, че ще ми достави ново и неочаквано естетическо удовлетворение.

Браво!

Големите балонени зайци

Уголемени балонени зайци, прахосмукачки, баскетболните топки в стъклен сандък; кучета от цветя и безброй други глупости, „произведени” от един от най-продаваните и известни в САЩ артисти Джеф Кунс. Той „твори” в направлението ready-made. Този маниер е измислен от учителя му Марсел Дюшан, което е техника в няколко изкуства, в които авторът представя в качеството на свое произведение обект или текст, несъздаден от самия него, но (по определение) с нехудожествени цели. Последното го предпазва от плагиатство, но го дисквалифицира като художник (пак по дефиниция).

Може би заради това бившият съпруг на Чичолина твърди, че „вярва, че масовата продукция и индустриализацията са неутрализирали уникалността на всичко, което ни заобикаля”, от което следвало, че в изкуството има дефицит от романтиката на уникален творчески акт.

Ето едно доказателство за ready-made-а на Кунс:

А това прасенце, не ми е ясно, дали е просто взаимствано или изкуството е в това да бъде „подбрано” като готова вещ или „типично американски набор от ценности на средната класа”, както казва арт-критикът Кристофър Найт (не го бъркайте с автора на „Ключът на Хирам”). Аз просто се вглеждам в момченцето, което е зад опашката на прасето и се чудя какво и защо прави. Може би тлябва да ми напомни за арт-серията му „Мade in Heaven” с Чичолина, която е и възхвала на мастурбацията.

Снимките са от http://art-news.com.ua/