По-добре късно, отколкото никога

Скоро догледах филма на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.

Да, догледах, предишният път успях да хвана части от него, но частта никога не може да удовлетвори смисъла на цялото.

Този филм ми върна надеждата и оптимизма в българското кино. Макар и твърде закъснял (от 2008-ма, когато е завършен филма и от 1997-ма, когато романът на българския писател в странство Илия Троянов е издаден у нас) съм доволен, трогнат и удовлетворен от майсторството и професионализма на режисьор, сценарист, актьори и всички, които са направили тази продукция.

Разказът на Троянов е истински, освободен от догматичността на категоричното отрицание. Едно семейство бяга от гнета на българския комунизъм, но не намира очакваната утопия или поне търсенето му е платено с драмата на друг гнет. Темата е съвременна и най-малкото залитане по нея би я пратила в кошчето на нехудожествената пропаганда, политическото критикарство или евтината социална демонстрация. Идеята носи мъдростта на това, че една истина винаги е някъде по средата на възможността. А всичко това е подчертано от красотата на киното и неговите вълшебни изразни средства, правещи чудеса, когато попаднат в ръцете на майстори.

Следващата ми крачка  (също много закъсняла) е да прочета книгата. Сигурен съм, че ще създаде различно настроение от сценария, но вече съм убеден, че ще ми достави ново и неочаквано естетическо удовлетворение.

Браво!