С малко неудобство пиша за “Пророчества от лудницата”: Даниел
Кийтс (Кибея-12).
Неудобство, защото съм на 281-ва
страница на книгата, а забелязвам в мрежата суперлативи за „Цветя за Алджърнън”
(от същия автор), фантастика (аз там съм пристрастен), и носителка на
наградата „Хюго”, която не съм чел и за която казват: „книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от
критиката като поразително оригинална...” (каквото и да означава това).
Но аз чета „Пророчествата…” и загубих
доста време за това. Обикновено чета и препинателните знаци (в смисъл без да
пропускам изречение или абзац), но вече на 281-ва страница (от всичко 503) съм
преминал на „диагонално-вентилаторната система”.
Това при мен говори лошо за книгата.
А по отношение на препинателните знаци
авторът бил казал:
„Всички знаци трябва, да се употребяват
“заедно тя (еди коя
си), ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните,
знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те
са ми в гла’вата.”
Браво.
„Лудницата…” е роман с амбицията да те грабне в действието
на нелогична колаборация между две
ултрасови терористични организации: гръцката „17-ти ноември” и мюсулмнската „Муджахидин
ол Халк”. Вероятно авторът се е ангажирал с идеята кое би било общото между
гръцката и иркската (на практика иранска) ирганизации и развива идеята за
съвместните им действия, след 11-ти ноември, за терористични удари срещу САЩ. Последните,
разбира се, не спят, а отговаря на предизвикателството, чрез своите тайни
служби. Авторът предразполага читателите да обикнат, определените от него, положителни
герои, които са твърде досадни с нелогичността на своите действия и дори с
баналността на взаимоотношенията си. Върхът на пошлостта е въвеждането на
нескопосаната тайнственост (изтъркан до бяло маниер в съвременната „бетселърна„
литература), която изисква разрешаването на конфликта, чрез решаването на
псевдоезотерични гатанки. Те, разбира се, биват разгадани моментално от
корифеите на тайните служби и то само по начин, който само авторът би си го
разбрал, защото си мисли, че го е измислил за удовлетворение на читателите
Реалната жертва е американско момиче,
с двойствена, като самоопределение, личност, с две думи една луда, чийто баща я
е хипнотизирал! да не издаде случайно дочутите ключови думи от един румънски!
професор-терорист, член на 17-ти ноември, който е разработил атентати срещу САЩ
и ги е кодирал в античноподобни старогръцки стихове. Там пък случайно работи и
медицинска сестра! от мюсулманската организация и става една…
Глупасти на таркалета.
Сега си давам сметка, че на 281-ва
страница ще преостановя виманието си от тази книга, ще определя (прибързано) Кийтс
за досаден автор, макар и парите, които са му хвърлили издатели и
популяризатори. Ще опровергая този тип жанр в литературата, който експлоатира
нескопосано преексплоатирани теми. Ще отреча стила (по-точно маниера) на
писане, от който може да се впечатли само някой пъпчив акселерат, току що
приключил с анимационните филми.
По-горе рекох „прибързано”, защото
нещо ме гложди да прочета „Цветя за Алджърнън”, но я ми кажете, как да намеря
кураж, за да го направя.
