Имам един том (Том-2) избрани творби на Ърнест
Хемингуей. Реших да препрочета "Сбогом на оръжията". Оказа се, че
достатъчно малко неща от сюжета съм запомнил, което беше добре дошло, относно идеята за препрочитането.
При книгите е по-различно, отколкото при музиката.
Някои музикални творби заобичвам едва след няколкократно изслушване и после ги
очаквам с интерес и като анонимен диригент предвещавам предстоящи любими,
музикални фрази. Още помня и най-малките подробности от почти всички албуми на
Dire Stratis, прекрасните 4-та и 6-та симфония на Чайковски, особено първия му
концерт за пиано, този за цигулка, както и двата концерта на Рахманинов, които
стотици пъти слушах на път в колата ми, а сега останах с неяснотата къде
загубих флашката със записите. Това "явление"вероятно си има и други
положителни страни – тук-там успявам да различа, че съответната симфония или
концерт е изпълнена от оркестър с друг диригент, различен от "моя"
във флашката, дори да изявявам претенции за качеството на изпълнението, като си
давам сметка, че причината е точно този навик - да съм слушал произведението
именно под диригенството на маестро Табаков или Караян, или кой знае кой.
Но при книгите не е така. Вероятно заради
фабулата, която обикновено олицетворява интригата и е виновна за прилъстяването
на читателя. Изключение прави някой абзац, изречение или страница, която
читателят би препрочел заради стилистичен шедьовър или мъдра сентенция. Такива
неща аз, обикновено, подчертавам, като предизвиквам усмивки всред познати и
близки.
