Хемингуей

Имам един том (Том-2) избрани творби на Ърнест Хемингуей. Реших да препрочета "Сбогом на оръжията". Оказа се, че достатъчно малко неща от сюжета съм запомнил, което беше добре дошло,  относно идеята за препрочитането.

При книгите е по-различно, отколкото при музиката. Някои музикални творби заобичвам едва след няколкократно изслушване и после ги очаквам с интерес и като анонимен диригент предвещавам предстоящи любими, музикални фрази. Още помня и най-малките подробности от почти всички албуми на Dire Stratis, прекрасните 4-та и 6-та симфония на Чайковски, особено първия му концерт за пиано, този за цигулка, както и двата концерта на Рахманинов, които стотици пъти слушах на път в колата ми, а сега останах с неяснотата къде загубих флашката със записите. Това "явление"вероятно си има и други положителни страни – тук-там успявам да различа, че съответната симфония или концерт е изпълнена от оркестър с друг диригент, различен от "моя" във флашката, дори да изявявам претенции за качеството на изпълнението, като си давам сметка, че причината е точно този навик - да съм слушал произведението именно под диригенството на маестро Табаков или Караян, или кой знае кой.

Но при книгите не е така. Вероятно заради фабулата, която обикновено олицетворява интригата и е виновна за прилъстяването на читателя. Изключение прави някой абзац, изречение или страница, която читателят би препрочел заради стилистичен шедьовър или мъдра сентенция. Такива неща аз, обикновено, подчертавам, като предизвиквам усмивки всред познати и близки.

Та, бяхме стигнали до "Сбогом на оръжията".

Веднага възникна в мен въпросът: добре, защо си забравил този текст, тази фабула, този сюжет.  А подчертаните места стоят, дори гарнирани с глоси.

Най-първом това означава, че съм го чел доста отдавна, отбелязал съм го в съзнанието като "прочетено" и съм го захвърлил да прашасва на забравените рафтове. Другата възможност е да не ми е направило никакво впечатление и съзнанието ми любезно да го е отхвърлило като излишен информационен товар.

Тези "открития" ме зарадваха. Четях романа като за първи път и имах възможността да го оценя от гледището на днешния ден, на сегашната ми възраст и опит.

Нещо подобно ми се е случвало с Достоевски. "Престъпление и наказание" съм чел два пъти: някъде през пролетта и после в късното лято на моя живот. Поставих си това за цел. Установих, че не съм узрял за Достоевски. Ужасих се, че съществува цял научен институт, който се занимава само с него, че анализите и критиката превъзхождат хилядократно обема на неговото творчество, а аз още не съм го разбрал.  Не съм сигурен, дали тук не се повтарям, но илюстрацията е удачна. Така че реших да се върна към Достоевски през "есента".

... и го оцених – Хемингуей.

Разбирас се тази "оценка" е съвсем субективна, повече емоционална и донякъде съобразена с чужди мнения, които съм чел.

За Хемингуей си бях създал мнение, като за скучен писател. Запомнил съм го с късия, пестелив изказ, със сух и безинтересен, неемоционален стил. Телеграфен ("По телеграфа"), обръщащ твърде много внимание на неефективните диалози. Твърде многото заиграване и повторения в пряката реч, създаваща досада и баластра. Дори се усъмних в качеството на превода, но това не може да сториш с Димитри Иванов. Твърде малко негови мисли, някак си журналистическа достоверност превълатена в художествено произведение.  Дори неговите успехи си представях, като тези на Г.Г. от нашето ново време, като произведен писател от неговия издател, умело използвал особеностите на литературната му епоха. Самият Хемингуей къзва за Чарлс Скрибнър (издателя): "Моят издател разбира доста от коне, невъобразимо много от книгоиздаване и нищичко от книги." Май нищо ново под слънцето цели 100 години". Мислих си, че Хемингуей е преднамерен класик, набеден да запълни някаква забелязана празнина в американската литература. Самият той казва: "Новата класика може да краде от всичко, което не е класика". Също определя "добрите" американски писатели: Хенри Джемс, Стивън Крейн и Марк Твен, а особено благославя Киплинг. Според него "Цялата съвременна американска литература води началото си от "Хъкълбери Фин". Ако ще я четете (казва още), спрете там, където открадват негъра Джим от момчетата". Хм, май ще препрочитам и Твен.

Прочетох вимателно  "Сбогом на оръжията". Това е вторият му роман и в него си личи определена чирашка неопитност, независимо, че преводът е по късната редакция (1948-ма). Изданието на този "Том-2" е уникално съставен. ("Народна култура", 1989-та). В изданието още са "Зелените хълмове на Африка" и "Да имаш и да нямаш". "Когато завърших книгата, нямах още  пълни тридесет години", казва Хемингуей. Това звучи оправдателно, но и оптимистично, заради развитието на писателя. "Оръжията" си имат всичко необходимо за един роман, удовлетворяващ изискванията на креативното писане, което често го цитира. Комбинацията с другите два романа е чудесна и предразполага любознателния читател да ги прочете на един дъх и да забележи еволюцията. Това е като работата на умел куратор, успял да подреди перфектно една художествена изложба.

Голям сюрприз беше за мен "Да имаш и да нямаш". Оказа се, че съм го пропуснал. Там личи един зрял Хемингуей, социално ангажиран, динамичен във фабулата, но пак пестелив в стила, което вече го прави майстор, а не прибързан телеграфист. Тук тази пестеливост проповядва умела точност. Намира истинската фраза, понятие, дума. Направи ми впечатение структурата: глава или дълъг абзац с диалог, доста отвлечен, но емоционален и пълен с достатъчно информация и с амбиция за правдивост. После къса глава с описателен текст или въвеждане в историческата действителност. Описанията на външността на героите е в къс, информативен абзац. Учудващо личи наличието на фрагментарност. Разказвачът се мени във всяка глава, което създава интересна динамика на повествованието, но е разбираемо и създава различни ракурси на литературното битие. Романът е "скалъпен" от два независими разказа, а въображението му вкарва образи на негови приятели, които после се разпознават. Въвеждането на образите е последователно, верижно, което не пречи за изясняването на тяхното място, важните черти на характери и конфликти. Вероятно това е от преработката на разказите в роман, но е една умела преработка.

И като венец в изданието е "Зелените хълмове на Африка". Защо ли не съм забравил този роман? Там стоят подчертаванията и глосите ми и допълних нови. Там най-пълно личи отношението, разбирането на Хемингуей за живота, той почти си го дефинира. Там той си е той, истински, без грим, дори с малко непочистена кал. Там е неговото виждане за литературата, приятелите и смисъла. Там той е много истински, защото рядко е добронамерен. Животът – като преследване на антилопа Куду, но не коя да е, а мъжки, огромен, рядък екземпляр. Антилопата, която все му убягва – и на хълма, и в калта, и на солището, но се появява в самия край.

На 2-ри юли 1961 год Хемингуей се застрелва в главата със същия този спрингфийлд. Точно след една година съм се родил аз...

Респект към стария алкохолик!