Още за Ничше

Твърде отдавна, когато специалните книги можеха да се открият единствено в държавната оказионна  книжарница, зърнах поуръфания том на "Тъй рече Заратустра". Видя ми се като самото тайнство на мъдростта. Не ми позволиха дори да я разлистя. Стуваше над 100 лева по парите, които сега трябва да умножим поне по 10. Той остана у мен с езотеричен ореол, като нещо  забранено, но съществуващо.

Фридрих Ничше

По онези времена беше трудно да се намери книга на неутвърден философ, ала критика – много. Българският филм "Бялата стая" (по сценарий на Богомил Райнов) показа това, как на протагониста, лежащ от жълтеница в болницата, не му беше позволено да прочете Фройд, за да го критикува в дисертацията си. Но Ничше, заради много удобни идеологически идеи, не беше така извергнат.

В университета свързвахме Ничше със Свръхчовека, който той  описваше във философията си. От него очаквахме да бъде идеилогическият основател на германския фашизъм и заради това беше удобен за критика. А фактът на неговата по-лесна достъпност, идваше вероятно от първоначалното му мнение, описано в пламенната му статия за Вагнер във Вайрой, в която демонстрира своето убеждение в неповторимостта на композитора, като разгорещен гаулайтер. Именно този чувствителен нерв, чрез който се изпраща положителна вибрация към "народа" – потребител на вагнеровото изкуство, беше в резонанс с действащата идеология.

Верен на класическото си образование и практика, Ничше създава модел за произхода и естеството на изкуството, като го свързва с древногръцката драма.

Моделирането е научен подход. Най-силният, известен до момента, модел е този на математиката. Той предполага прецизност и доказуемост. Самата математика е за себе си модел, защото успява да се самоанализира, създава абстрактни умозаключения и автономни доказателства за своя метод и очаква само някой умело да я приложи. Съвременната наука (въобще) е непременно свързана с математиката и което и да е явление, ако не се основава на нея, се счита за ненаучно, респективно необосновано в опита, дефакто несериозно. Не трябва да се забравя, че макар чистата математика (сама за себе си) да е перфектно обоснована, тя се основава на група умозрителни (очевидни) аксиоми, множество зададени начални условия и ограничения в дефиниционната област на всеки един неин подмодел. Това не я прави по-малко полезна. Напротив, без нея познанието ни е невъзможно. Но без добрия анализатор да я приложи адекватно към явлението, което той изследва, нейната мощ може да се превърне в криво огледало (както и често се случва).

Толкова за математиката. Тя е огромна тема, засягам я заради илюстрацията на понятието "модел".

Само един пример от физиката: Зонната теория. Тя е геометричен модел, който е удобен да имитира реалните процеси с геометрични елементи: квантовото състояние на определен ансамбъл (най-вече електронната обвивка на атома), се имитира от няколко  геометрични "зони", на практика правоъгълничета, нахвърляни върху белия лист,  дефинирани с удачни правила, които успяват да обяснят с добра точност енергийното поведение на атомните частици.

Интересното в метода е, че анализирайки го сам за себе си, анализираме явлението, което искаме да представим. Въобще ние не можем да опознаваме околността по друг начин, освен чрез съответни образи, които можем да дефинираме. Ние не можем да боравим (научно) директно със самите явления, а само със създадени образи, които съумяваме да разиграем като куклен театър в нашето съзнание. Пречи ни някаква стена между действителността, съществуваща независимо от нашето съзнание, и самото ни съзнание (ако, разбира се, изключим напълно солипсизма). Нещо подобно използва и Ницше в неговата естетика.

Един възможен модел може да бъде и някакъв обреден символ, легенда, драматичен (литературен) образ, повествователна алегория или крещяща метафора, без уговорката за "научност", което не изчерпва представата за абсолютна достоверност.

Всъщност, в своя модел, Ничше не настоява за такъв резултат, по-скоро той дефинира език, на който може да говори на такива отвлечени теми (самият език си е определено вид модел).

Много изследователи търсят произхода на изкуството в древногръцката трагедия и това е нормална, къде по-нагледна и изчерпателна илюстрация.   Във встъптелната си студия Исак Паси обобщава многословния Ничше, че има и такива изкуства, в които и двете начала – началото на съня (Аполон) и началото на опиянението (Дионис) – присъствуват еднакво, и такова изкуство е трагедията. Това е и моделът на Ничше. Дионисиевият екстаз и Аполоновата хармония, светът на опиянението и светът на съновидението са два инстикта, две художествени стихии, извиращи от самата природа без посредничеството на художник.

Това, последното е важно, защото много обстойно Ничше опровергава Шопенхауер, като отрича "субекта на волята, т.е. собственото желание" да е двигател на на този естетически процес. Ние не сме същинските творци на този свят на изкуството, но имаме право да предполагаме, че за истинския му създател ние сме образи и художествени проекции и че най-висшето ни достойнство е в значението на художественото произведение – защото битието и светът имат во веки оправдание единствено като естетически феномен – това е обобщеното мнение на Ничше по въпроса.

Ничше "обвинява" Сократ като действителен "убиец" на трагедията. Той участва в модела му, заради рационалната му доктрина. Ничше не намира креативно място в своя модел за логиката и познанието, те са извън средствата на неговия анализ.

След като оповестява смъртта на гръцката драма, предизвикана от Платон, авторът стига до  Вагнер.

В отношението си към този труден композитор самият Ничше претърпява еволюция. Първоначално виждаме въодушевление и преклонение към неговата личност и изкуство, а после пълно отричане и люта критика към него. В началото определя Вагнер като възстановител на Дионисиевото начало в изкуството, на което подчинява творческия си стил и в противовес на наченките на тогавашното модерно изкуство приобщава операта към театъра, опростява музиката и възкресява митологията в сюжета, за да бъде изкуството разбрано и достъпно от широките маси, утвърждава го като инстинкт. В този смисъл Томас Ман казва в 

"Доктор Фаустус:

"Това е музика на началото и същеввременно начало на самата музака – тризвучие в ми-бемол-мажор на струещите се рейнски глъбини, седем най-прости акорда, от които, като циклопски праскални блокове, се изгражда чертогът на боговете."

Ничше пояснява как Вагнер опростява света и  овладява безредието на  един "привиден хаос", чрез взаимовръзката между музиката и живота, както и музикта и драмата (стр.209). Как приобщава природата към човшкия живот, поставя я там, където й е мястото.

Това е донесло едно  общество, което "му отнело мита, песните, танца, стхотворството, за да дестилира от тях едно сладострастно средство срещу изтощението и скуката на своето съществуване, наречено модерно изкуство". Това прави от Вагнер революционер.

Но после:

"Вагнер принадлежи само към моите болести" (стр.304).

"Вагнер е страшна гибел за музиката. В нея е открил средство, възбуждащо уморените нрави. С това той разболя музиката."

"Днес се печелят пари само с болна музика, големите ни театри съществуват само благодарение на Вагнер".

Намирам Ничше за справедлив с последното изречение  и трябва да приемем живота за периодична синусоида, която понастоящем повтаря своята низост.  Колкото и да се мъчих да разбера "елитарната" музика на Вагнер, намирах само банално безмелодие и както обобщава Ничше, само театър в операта, създаден от зловещите образи на скандинавски божества, присвоени от водачите на немското бюргерство. Нека това, което все още някои специалисти наричат музика, да хипнотизира фюрера и други с подобна диагноза, а аз си позволявам да бъда тук единомишленик на Ничше. Вероятно от "Пръстена на нибелунгите" ще направя само изключение с "Валкюри" (Валкюра), с която музика американците опепеляваха с напалм Виетнам във филма "Апокалипсис сега" на Френсис Форд Копола, а също и с образа на Бронхилда – любимата дъщеря-валкюра на Вотан, чийто аналог среща Борхес в разказа си "Улрика" и любовта му – столетница бликва в здрача, без между двамата да лежи меч.

[Линк към 181229: https://liternet.bg/publish6/borhes/ulrika.htm]

"Красотата е трудна. Да се пазим от красотата! А най-вече от мелодията!" – вмъква Ничше възможни думи на Вагнер, когато го детронира.

 "От трагедията народът всъщност не изисква нищо друго, освен да го затрогва истински дълбоко, за да може да се наплаче наволя".

От древногръцката трагедия той извежда своята естетика и дори етика.

Споменатият мит е отнет от действителността на "омировия епос" (Аполоновото начало),  а много по-късно е превърнат в приказка от "модерното" изкуство. Това била и амбицията на Вагнер, да върне мита на обикновения човек, да обобщи опера, сценография и музика и да ги приведе до разбираем театър. "Отношението на народа към произвесдението е единствено към сюжета". Подобно на сюжет в старогръцка драма, човекът  е задоволявал липсата на познание чрез мита. Той създава образи на себе си в театъра, като не разбира, че самият той е образ, зададен от някой творец.

"Изкуството произхожда от предпоставката, че човек не познава своята същност (в тяло и характер). То не е предназначено за физици и философи" (последното сериозно ме обижда). Точно това невежество използва Ничше, за да аксиоматизира прообраза на изкуството в своя модел и поставя принципа за "обожествяване на индивидуализацията" (principum individuationis).

"Като бог на етиката Аполон изисква от своите следовници мярка, а за да могат да я спазват – себепознание".

Във войственото си отрицание на Вагнер Ничше стига и по-далеч – пълно отрицание на театъра.

Доброто е леко, всичко божествено е грациозно – това е първият постулат на моята естетика.

Това общество му отнело мита, песните, танца, стхотворството, за да дестилира от тях едно сладострастно средство срещу изтощението и скуката на своето съществуване, наречено модерно изкуство.

"На вагнеровците трябва да се каже сто пъти в лицето какво представлява театърът: винаги нещо подвластно на изкуството, винаги нещо второстепенно, загрубяло, нагласено и натъкмено за масите.

Театърът е една форма на дефиниция на вкуса, театърът е масово въстание, плебесцит срещу добрия вкес. Именно това доказва случаят Вагнер. Той спечели масите и поквари вкуса, поквари дори вкуса към операта."

И завършва с нещо като манифест на своята естетика:

"Да не допускаме никога музиката да служи на "развлечението", и "да забавлява", "да доставя удоволствие".

Непременно искам да отбележа нещо извън конкретиката на темата – технологическия подход на Ничше – формата на фрагмента.

Исак Паси
Снимка: dnes.bg

"Там където е силата на систематичното мислене, е и неговата слабост: в сковаващата духа дисциплина, в много често угнетяващите разума ред, организация, конструиране.

Затова в духовното развитие на човечеството – като че ли по закона за движение на махалото – настъпват и тъкмо противоположни периоди на разцвет на фрагмента, афоризма, сентенцията, ескиза, портрета, импресията." – много мъдро обобщава Исак Паси във встъпителната си студия.

Когато произведението не е в класическата структура на роман, нито в систематичната структура на трактат фрагментът приближава написаното слово до устната реч, като му възвръща непосредствената сила на въздействие, свободата, импровизацията, директната насоченост към чувството, ума и душата, че именно фрагментът осигурява чара на сливането в едно на поет, мислител, философ, пророк (пак Исак Паси).

Ницше, Фридрих.

"Раждането на трагедията и други съчинения"

Атанас Стойков

Издателство Наука и изкуство, 1990

Съставител, встъпителна студия и предговор: проф. д-р Исак Паси

Включва части или цели:

1."Раждането на трагедията или Елинство и песимизъм"

2."Несвоевременни размишления"

3."Човешко, твърде човешко"

4."Случаят Вагнер: Проблемът на един музикант."

5."Ницше CONTRA Вагнер. Документи на един психолог."