Лодка в гората

Днес БНТ излъчи като телевизионен театър „Лодка в гората” на Хайтов.

В делничен ден, след обяда, когато някъде се къдрят турски сериали или „Марс и Венера” (последната малоумна простотия на телевизионерите) и точно преди 2546587251565 –та серия на „Дързост и красота”. В смисъл далеч от праймтайма (страшна дума!). В негледаното време.

Черно-бял театър на един колоритен писател, чието безсмъртно творчество може да се сбере в две томчета и ще са напълно достатъчни за цяла библиотека. Пък, ако се сещате, от тези няколко разказчета в тези томчета се родиха и „Козия рог”, и „Края на песента”, и „Мъжки времена” и… без които българското кино сериозно би олесяло.

Мислил съм на времето (малко се откланям), защо му трябваше на Хайтов през последните му доста години да се гмурне в темата за Левски, да си създаде врагове у историците-мастити, да погуби плодовитото си време не за литература. Но, може би, така е трябвало да бъде, за да покажат времената, че в творчеството не е важно количеството.

В „Лодка в гората” има всичко: и любов, и бит, и социум, литература и театър, стил и норма,  психология, ако щете и политика (е да, тогавашната), макар че политиката се изразяваше в това, че един честен горски искаше да глоби една жена, която бере съчки, но любовта го отказа от задължението му.

Ако си спомняте, в ролите се въплатиха (буквално) две артистища! – Невена Коканова и Васил Михайлов. Васил - млад и хубав, наглед малко смутен. Наглед не оня Михайлов – халата, мощният мъжага, който може да бъде и див и нежен. Но смущението му беше изискано от ролята, в която той пристъпва принципа си, заради една любов. Сещам се за Васил Михайлов в „Железния светилник” тази година в „Сцена на кръстопът”.  Отдалече си личеше как му се играе, как се забавлява наравно със зрителите, как е обречен винаги да бъде артист, и тогава като млад в черно-бялата пиеса, и сега в есента на живота си.

А кокетната и повратлива Невена още тогава е имала това изражение и този миманс, неин специалитет, който може да те подведе и да видиш в тъмнината на сцената това, което го няма, но само тя го вижда в играта си, да оживи с майсторството и чара си една илюзия, много различна от киното, но присъща само на големите артисти.

Струва ми се, че театралното майсторство е в сатурновата дупка на цялата тази криза на духа, която ни спохожда. НАТФИЗ още бълва артисти и то ученици на големите стари, но вероятно те няма къде да се изявят, сюжетите са махаленски или вулгарни, думите са ненодялани, артисцизма им е някак неизразителен, дори артикулацията им е обикновено махаленска. Апропо, един артист, който направи чудесен образ на бандит в един сериал – Захари Бахаров - мислих си, че артикулацията и въобще стиловото му фразиране е предназначено за ролята, но се оказа, че просто това е „социален” дефект, специфичен градски диалект, от който не може да се освободи (или просто не иска), нещо несъвместимо с един артист.

Да, вероятно такива са времената и те забъркват в кашата и хората.

Сега Мариус Куркински готви „Лодка в гората” в Театъра зад канала. Ще е интересна неговата интерпретация, той е самотният боец в театъра.

===
Допълнение, направено на 16-юли-2017
Направих справка. Действително Куркински е реализирал "Лодка в гората" в Театъра зад канала.

Почеркът на Мариус Куркински личи във всяка сцена и особено в диалозите. Комбинацията от силен текст, адекватен режисьорски поглед и категоричен актьорски талант превръща постановката в едно емоционално пътешествие, след което наред с удоволствието остава и лек горчив вкус от осъзнаването, че нищо не се е променило достатъчно.

Интересно наблюдение за резултата, според:
http://theatre.art.bg