понеделник, 15 септември 2014 г.

Пражкото гробище

"Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб.
Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета."
Това ни казва Умберто Еко, чрез устата на героя си Рачковски в "Пражкото гробище".

Разбира се този цитат, както и цялата книга е една хипербола, опит за включване на автора в логиката и идеологизма на тези, които опровергава. Но не се ли подушва особената констатация на нещо опровергавано, но изпълнявано и съществуващо като убеденост, пък и практикувано в действителност.  Парадоксалното на този цитат е, че е "прецитиран" от действителността, от житейската, политическа, екзистенциалната практика. 
Парадоксално е като проникновението на Ерих Фром ("Бягство от свободата"), който анализира защо борещия се за свобода човек на определен етап, когато я постигне, се отказва от нея.

Проблемите за националната идентичност, както и за свободата са общоценностни и всички си мислим, че те имат морално-етичното си решение и не подлежат на оспорване, просто незачитането им е отклонение.

Но един български случай се включва в темата.
Днес (15-ти септември) децата тръгнаха на училище. Привилегия на всеки свободен човек. Но в едно от българските села родители (пък и ученици) оспорваха това право на сирийските деца - емигранти, които трябваше да бъдат между тях с единствената идея да бъде удовлетворено това право.
Защото всяко право има своята цена, която се отнася към нечие друго право, към някого, който е пропуснал да запомни, че правото и задължението са неразделим тандем.

Иначе Еко е една подвижна енциклопедия, това всеки го знае. Не е достатъчно да си средно интелигентен, за да го разбереш и оцениш. Аз доста неща не разбрах. Всред персонажи, които до един са исторически действителни (заедно с тяхната история, постъпки, дори понякога и слова) е вмъкнал един исторически недействителен, но който обобщава всички останали.

С "Пражкото гробище" Еко обяснява механизма, необходимостта и генезиса на конспирацията въобще, като я илюстрира със световно-недоразбрани и нежелаещи разбиране феномени, като еврейското общество, масонството, тамплиерството или някои по-частни случаи, като например аферата "Драйфус". Все теми, по които всички сме компетентни, от които информационното пространство гъмжи и които вече имат свой собствен живот в социума, размножават се, делят се, създават поколение, придобили са същността на меми.

Ненадминат е Еко. Със всеки роман имам усещането, че тъничко се подиграва с читателя, веднъж като майстор на перото и веднъж като присмехулник на интелектуалния багаж на читателя.