Един уморен мъж се прибира у дома. Някъде зад гърба му, и нашия поглед, е останал еднообразният, досаден ден. Очакването му за следващия, пак същ,
ден, с нищо не различен а еднакво уморяем, еднообразен, досаден и, може би
поради това, безсмислен, се материализира като гигантски октопод и стяга
неговата къща-крепост, мястото, където може забегне за часове, да мечтае и да
събере сили за утрешното също.
Нещо такова ни обяснява
немислимият-сюрреалист Джон Брозио в картината си „Умора”; немислим, заради
немислимите неща, които поставя до реалните.
А за гигантските кокошки в този тих,
проинциален град самият той каза:
