Възпламеняване

Напоследък рядко се случва на екрана да се появи хем касов, хем стойностен филм. Това говори за мярата. Пак ми обясняваха от медиите колко струвал филма и колко спечелил първата седмица – това въобще не ме интересува.  Значи може да се направи филм така, че хем да настръхнеш от напрежението на зрелището, хем да се замислиш, хем да страдаш, пък и да се изпълниш с надеждата на протагонистите. Това очаквах от „Възпламеняване”(втората част на „Игрите на глада”), това и видях. Затова съм удовлетворен и считам, че тази вечер не съм я пропилял напразно.

Филмът е една мъдро дозирана антиутопия, която, благодарение на авторката на идеята и романа Сюзан Колинс, представя находчиво сегашната ни действителност, попресилена (дори не чак толкова много, ако се замислим), втъкана във вълнуващ сюжет на една лична драма, която обобщава социума ни.

От този филм няма да са доволни фалшивите герои на криворазбрания позитивизъм, както и онези надъхани момченца, които твърдяха в мрежата, че филмът „Титаник” е вреден за гледане, защото целенасочено представял властния и богат безскруполен персонаж като отрицателен герой (не било позитивно).

Ясно е, филмът е един социален протест, тънко и някак класически обвързан с личната драма. Във фабулата главната идея получава логично и гъвкаво развитие, достатъчно реално бавно за времевите мащаби на филма, че да не дразни, а да замисля и да се съпреживява.

Филмът има всички достойнства за „голямо произведение”. Типичен е за антиутопичния си жанр. Малко мрачен е, но това е предимство, въздействащ, едновременно с това и развлича, заради техническите ефекти и действеното напрежение. Артистите се справят чудесно. Катнис (Дженифър Лоурънс) е великолепна и привлекателна. Дори Лени Кравиц, в своята епизодична роля,  хармонира с атмосферата.

Тази втора част е направена така, че ако не си гледал първата, трудно ще попаднеш в обстановката, това донякъде е недостатък. Разбира се, тази част и завършва така, да чака третата – „Сойка присмехулка”. Чакам я и аз.

Постмодернизъм

Постмодернизъм (англ. Рostmodernism)

Направление в изкуството и архитектурата на развитите страни през 70-80-те години. Дори някои го виждат (в литературата) много по-рано. Единствено определение постмодернизмът няма.

Има схващане, че:

При целия свой антиелитаризъм постмодернизмът е консервативен, пропагандира реалистичност, т.е. пасивно подчинение на съществуващите социално-икономически и културни порядки в обществото.

Това с което съм съгласен, е:

че практикува открит ретроспектизъм, еклектично обръщение към традиционните художествени форми, съпоставяйки ги с необичайни способи, създава своеобразна театрализирана среда, в която нерядко внася ирония и гротеска.

Да!

И бих допълнил:

Карнавалност, митичност, неконкретност, липса на правила.

Позволявам си да цитирам сравнително http://bg.wikipedia.org

Постмодернизъм е съвкупност от движения в изкуството, които се противопоставят на някои или повечето аспекти на модернизма, или са възникнали след него. Особено съвременни течения в изкуството като интермедия, инсталационно изкуство, концептуално изкуство и мултимедия, и специфично когато включват видео са описвани цялостно като постмодернизъм.

И пак там нещо интересно, като конкретизиране, макар и лишено от пълнота:

Има няколко основни характеристики, които правят изкуството постмодерно и това са бриколаж, използването на думи и текст (текстово послание) като централен елемент на творбата, колаж, симплификация (опростяване на формата), апроприация, перформативно изкуство, преработване на остарели стилове и теми в модерен контекст, както и нарушаване на границите между изящно изкуство (и високата култура) и ниската и популярната култура. (курсивът е мой).

Твърде опростено е постмодернизмът да се представя като „немодернизъм” или „след-модернизъм”, както се определя в статията на WIKIPEDIA.

Постмодернизмът е явление, надхвърлящо изкуството и се заражда в самия модернизъм, като доста време „живее” с него.

Факт е, че в момента живеем в постмодерно общество.

Темата е много дълбока, тежка и многостранна, затова препращам към някои добри статии.

+

Статия: КЪМ ПОНЯТИЕТО ЗА ПОСТМОДЕРНИЗЪМ (Послеслов към “Разчленяването на Орфей")

Автор: Ихаб Хасан

Адрес: http://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm

+

Статия: ПОСТМОДЕРНОТО - ОБЯСНЕНО, НО НЕ КАТО ЗА ДЕЦА 1

Автор: Дияна Иванова

Адрес: http://liternet.bg/publish4/divanova/postmodernoto.htm

+

Студия: Постмодерната ситуация

Автор: Жан-Франсоа Лиотар

Адрес: http://www.litclub.bg/library/kritika/lyotard/postmoderne/index.htm

+++

Изображението в тази статия е от http://bg.wikipedia.org:

Художник: Томори Додж, картина: Цъфтеж, 2004.

Едва ли е добра илюстрация на казаното.

Фанизъм (Funism)

Магнусон

Фанизмът е направление в изкуството, намиращо своето начало в абсолютното удоволствие и посвещаването на него. Тези нови образи привличат внимание със своята загадачност, еротичност, но в повечето случаи посочват безразсъдство и както при спрягания за основател – Сал Марино, нееднозначен хумор и необичайна зрителна точка. 

Друга версия поставя за основател Норм Магнусон – ню-йоркски художник и политически деятел, който е творил алегорически картини на животни, съпровождани с коментари на социална тематика.

Някои формулират основните принципи на фанизма:

1. Изкуството трябва да бъде интелектуално привлекателно, без да е интелектуално елитарно

2. На изкуството трябва да се гледа весело

Основные принципы фанизма:

За разлика от много други направления, фанизмът е фокусиран по-скоро философски, отколкото естетически

Това е от Марино:

Това е от Магнусон:

Талев и икономическия прогрес

„Преспанските камбани”.

Кой ли не знае този обемен роман-сага, втория от тетралогията на Талев. Колко критика, литературни анализи са написани. „Авторът иска да ни каже, че…” – учихме в училище, ще учат и нашите деца, но едва ли ще прочетат книгите. Само „Камбаните” са 750 страници, а освен това в изданието на „Захари Стоянов”-2004 в края има и критика, и литературен анализ, и биография на автора – така, както се полага за една „класика в жанра”.

Аз искам да спомена за актуалността на този роман-явление, за което само тази статия няма да ми стигне. Темата ми е за морала в икономиката.

Талев, вероятно за да илюстрира народопсихологията на „позабравените” от нас българи от онова (казват) несъществуващо място Преспа, през онези векове, когато свободата и съединението не достигат до там и което (според мен) става причината за днешните парадоксални монументални комплекси в Скопие, та заради това Талев илюстрира и една своеобразна стопанска история.

Георги Баболев, чийто поминал се баща, успява да натрупа голямо имане, като рискува парите си и внася съвременна промишлена стока от Австрия, продължава търговския хъс на баща си. Заедно с Таки Брашнаров правят комбина, с цел да построят в Преспа парна мелница, нещо нечувано тогава по тези земи. За целта им трябва суровина – жито, което да вземат от турските аги по селата, работени ангария от българите и откраднатото от аргатите. За целта удвояват покупната цена, за да конкурират дребните изкупчии, на което „раята” е съгласна.  

Заедно с оборудването, поръчано от странство, в Преспа донасят и нова, промишлена стока, която уж върши същата работа, ама е по-евтина и страшно хваща окото.

„…вадеха всякакви съдове, но не от бакър, а от гледжосана ламарина…. тенджери, сахани, вагани, та и джезвета за кафе…

- Бакър не хваща, калай не иска. Виж какво е гладко, като сърча. Модро, зелено, шарено, каквото искаш. По-големо, по-малко. Леко здраво и по-евтино! И виж какво е хубаво, чисто.”

Ето и една от първите „горещи” реклами.

Да, машина го прави. Време е индустриализацията да влезе и в Преспа. Но хем очите им големи стават по хубавото на вид, хем душата им се къса:

„-Залъкът ни вземате! От глад ще измрем!”

Това казват тенекеджии, медникари, калайджии, дето тяхното е по-трудоемко, по-грубо, по-скъпо и на по-малко бройки излиза.

Но предприемчивият Баболев им казва:

„- Без хлеб ще останете… За вашия хлеб ли ще седна да мисля аз.”

Ето и същността на безпринципния капиталист. Тогава още са го наричали чорбаджия-иззедник.

Преди години в сюжета, Лазар Глаушев, основен персонаж в романа, е отказал да ползва в занаята си промишлена стока, за „сефте”, вкарана в Преспа, точно поради тази причина – да не оставят без хлеб занаятчиите от чаршията. Но времената минават и конкуренцията навлиза в тези места, като ураган и зад себе си остава фалирали дребни занаятчии, още гладни и едни големи мераци за потреба, защото очите за „имането”, са големи и алчни и всеки иска да го притежава.

Нормална история, диалектика, прогрес, казваме сега, промишлена революция, криза на Кондратиев, би рекъл, примерно, Иван Костов. Да. Но има и още нещо актуално в тази стопанско-историческа случка.

Разочарованите занаятчии вземат едно от лъскавите промишлени ваганчета. Разглеждат го и цъкат.

„Дяволът го прави него” – казва Кочо.

„Гледжосаното ваганче подскочи и се търкулна по утъпкания пръстен под. Сега се спуснаха всички там, да видят що беше останало от него. Дигнаха го няколко ръце. Глечта се бе олющила на няколко места и се виждаше под нея черната ламарина. Зачуха се развеселени гласове:

- Ето какво е… Виде му се силата! Колко време ще изтрай на огън такова нещо!”

Преспанци, два века преди нас са разпознали ментето и магазина за „1 лев” на Баболев и Брашнаров.

„Прогрес значи напредък – подзе отново Васил Марков. – Но истинският прогрес, истинският напредък не значи убийство. С тия твои хубави съдове ти, Баболев, подхвърляш на страдание и гладна смърт триста невинни човешки създания, и тях, и семействата им. Това не е прогред! Прогресът трябва да бъде в обща полза, за общо добро!”

И понеже привържаниците на либералния капитализъм ще ми се разсърдят и ще ме уличат в невежество, ще добавя още думи на  Васил Марков:

„- Не ме ли разбирате? Аз искам хубавото да е хубаво за сички човеци. Това е по-важното, което искам да кажа… да оставим най-сетне тия съдове.”

И като капак на актуалността ще допълня:

„-… И после, Баболев… ти защо сичко обясняваш се с тая Европа, като че ли се криеш зад нея… И после твоята Европа не е истинската Европа… Твоята Европа е  търговска Европа. Европа на Бисмарка и Дизраели.”

Е, Талев явно достига до проблема „Морален ли е капитализмът”, този въпрос, на който в своята книга  Андре Конт-Спонвил даде един компромисен отговор: капитализмът не е нито морален, нито неморален, а аморален, което според него означава, че не се включва в тази оценъчна категория. Все пак капитализмът като система от човешки отношения не може да няма ценности, а те всред хората се определят от морала и от нищо друго.

За да затвърдим докрай актуалността на талевата „сага”, ще изразя, че точно тази моралност в нашия нов „прогрес”, вече твърде информационен и най-вече финансов, е най-същественото, което ни липсва, от което е болна системата, хората го отричат, но не винаги могат да го наименоват. Те назовават просто практическите последствия и тях заклеймяват с протестите си.

Игрите на глада

Тази статия написах, когато гледах филма на екран на неговата премиера. Сега е излъчен по НОВА телевизия, вероятно като подготовка за втората му екранна серия, която непременно ще гледам.

Прекрасен филм в жанра си.

Ето и моя коментар от премиерата.

„Игрите на глада” с 15 милиона приходи  още преди появата си на голям екран.

„Игрите на глада” може да донесе 2 милиарда според специалисти.

„Игрите на глада” отбелязва 155 милиона долара в щатския бокофис още първата седмица.

„Игрите на глада” е филмиран по първата книга от трилогията на Сюзан Колинс, бетселър, издаден в 3-милиона тираж.

и т.н.

Какви трябва да бъдат числата, за да ми хареса този филм. Това горе много пари ли са, или малко и какво говорят за качеството на филма? Нищо. В колко екземпляра е печатана една книга и колко купувачи има, това критерий ли е за качеството на книгата?  Всъщност говорят, дали филмът ще е само майсторски, макар и нискобюджетен или ще има технологично зрелище, което изисква пари. Аналогия със спорта: пр. тенис-турнир. За това колко е голям, престижен говори наградният фонд. Тъп начин за представяне на изкуство, тъп начин за представяне на спорт, тъп начин за представяне на литература. Аз-потребителят от тези пари нищо няма да видя, само ще дам за билет.

Но да се върнем към филма.

Книгата (Сюзан Колинс, Игрите на глада, Превод  Деница Райкова , Екслибрис 2009), част от нея може да видите тук, обещава да бъде добро четиво. Филмът за момента запълва една огромна празнина в популярните киносалони, след прекратяването на прожекциите на номинираните и наградени с оскари филми,  безславно свалени от залите, отбелязани с почти никакъв интерес от публиката. Рекламата първоначално напомпи потенциалния зрител за един касов, пълен с ефекти и екшън филм, може би защото почти съвпадна с примиерите на „Джон Картър” и „Гневът на титаните”. Но това беше грешка, беше една инерция на очакването на претоварения със зрелища и нехудожествен екшън зрител. Аз попаднах в залата със същото погрешно впечатление. Най-напред искам да изразя съгласие сАлександър Райчев:  

„Игрите на глада“ не е поредната порция малоумно тийнейджърско забавление ала „Здрач“, по което си припадат предимно невръстни момиченца. „Игрите на глада“ не е и ситуиран в толкова приказен свят, колкото бе този на очилатия магьосник Хари Потър. След цяло десетилетие на екранизации по поредици романи, които на пръв поглед минават за насочени основно към юношеската аудитория, ето че най-накрая получаваме един пълнокръвен холивудски блокбастър, който със сигурност ще се хареса на хора от всички възрасти, и от двата пола”.

Филмът наистина по същество е тийнейджърски, предвид възрастта на героите, но далеч не е такъв относно насочеността на неговите послания. Една антиутопична фантастика, базирана на постамериканско общество, преминало в диктатура на каста върху каста. Богати експлоататори, които имат нужда от ресурси след война, експлоатират „окръзи” от страната Панем.

Предполагам, че Панем (името на утопичната държава) е замислено да произтича от името на бога Пан, син на Зевс и Калисто, което име означава свят, вселена и така обобщава мрачно очакваната от авторката действителност за бъдещето на света.

В основата на сюжета на този филм стои една жестока игра. Това е именно Играта на глада. Не стана съвсем ясно, защо точно се подчертава „…на глада”.Че глад имаше – имаше, подтиснатите касти гладуваха, но едва ли една диктатура би подчертавала толкова нагло и недемагогски  своя диктат.

 Управляващата каста живее в Капитол и ежегодно избира от 12-те подтиснати окръга по едно момиче и едно момче, които играят на оцеляване до смърт в тази игра, докато остане само един (пак малко Макклаутско). Идеята на водещата каста и на президента Сноу е окръзите да бъдат наказвани и държани в страх, предвид това своеобразно еничарство-гладиаторство. Наказвани, защото навремето някои от тях са се бунтували и се е стигнало до жестока война и по тази причина държани в страх, заради децата им. Малко наивен начин на психологически тормоз, предвид, че във филма се видя сериозното полицейско присъствие в тези колонии. Това за мен остана недоразбрано, защо точно по такъв начин трябва да се тормози населението, но вероятно Сюзан Колинс е прескочила това подозрение, за да го използа за други внушения.  Тази гротескна игра има своето сюжетно и тематично значение. Тя се предава директно по каналите на тамошните телевизи и (забележете) следи се непрекъснато (играта продължава няколко седмици в гориста местност и се свежда до взаимно изтребване). Това е един зловещ и неприкрит  „Биг Брадър”, със същия масов интерес и маниакален фенизъм, като по този начин сценаристката критикува жестоко манипулативните медийни прояви и в нашата действителност.

Самата игра предполага екшън и насилие. Тя действително е дефинирана по този начин, но хубавото е, че сценаристът и режисьорът ни я представя  от трагично-емоционалната страна, като ни предлагат  пестеливи бойни схватки, които си личи не са самоцел и ни запознава с резултатите от тях, макар и понякога  те да са жестоки.  Темата за любовта във филма  е засегната при решаване на сложната сюжетна ситуация, но остава неразрешена. Самата игра, по думите на президента, колкото и жестока и трагична да е, е обобщение за човешката надежда.

Операторството във филма е от онези репортажно заснети сцени, в които очите се изморяват от едрите планове, нестабилните и бързо сменящи се кадри, но които, наистина създават драматизъм, своеобразната  реалистичност на репортаж.

Този филм представлява обещание за бунт. Той не изчерпва възможностите (а и вероятно замисъла) на сюжета. Финалът му красноречиво обещава продължение с останалите две части от трилогията: „Възпламеняване” и „Сойка присмехулка”. Играта на главната героиня е майсторска. Образът, който пресъздава, е трагичен, но твърд и решим, натоварен е със сериозната мисия за евентуалните продължения.  Финалът на филма не решава всички конфликти, напротив, поставя нови въпроси и ще бъде твърде жалко той да не бъде продължен, което явно ще зависи от стойностите на онези числа, посочени от мен в началото.  И тогава, вероятно, тези неща непоставени на своите места в повествованието ще намерят мястото си.

Този филм повтаря някои наивно-сюжетни несъвършенства на жанра, но отказът от баналния екшън  и гласуването на доверие на психологическата сцена, илюстрирана с добра музика и онагледена с вълнуващи образи го прави различен.

Заслужава адмирации специалното участие на Лени Кравиц, който създаде силна второстепенна роля на ментор на главната героиня.

Препоръчвам този филм за тези, на които им допада подобен сюжет. В момента по кината наистина не виждам нещо друго, което си заслужава.

Сценарист: Сюзън Колинс, Били Рей

Режисьор: Гари Рос

В ролите: Дженифър Лоурънс („Х-Мен: Първа вълна“), Елизабет Банкс („Човекът-паяк“ 1, 2 и 3), Джош Хътчърсън („Пътешествие до центъра на Земята“), Лиъм Хемсуърт (с роля в „Пророчеството“, но по-известен в САЩ като гаджето на Хана Монтана),  Уди Харелсън („Зомбиленд“, „2012″, „Бар Наздраве“),  Доналд Съдърланд – актьор с 255 участия в биографията си,  Лени Кравиц (няма нужда от представяне) и Пола Малкъмсън („Каприка“, „Дедууд“).

Фиксация

Неотдавна в една моя статия разсъждавах за ангажираността и призванието на артиста. Събитията и действителността раздвояват представата за това и оставят въпроса открит.

И ето че петербургският художник Пьотр Павленский създаде един неочакван, жесток и донякъде отблъскващ, пърформанс в културната руска сторица – той прикова тестисите си за паважа, като акт на протест в деня на тяхното МВР (10-ти ноември). Пърформансът беше наречен „Фиксация”. Всъщност пърформанс го наричам аз, а източникът [http://www.go2life.net/] – художествена акция и то с питанка.

Специалисти определят акта (окован за тестисите човек седнал на паважа на площада с поглед върху тях), като метафора за апатия, политическа индеферентност и фатализъм на съвременното руско общество. Алюзията е с прикована статуя, търпеливо очакваща своята участ.

Прекрасно разчитане на посланието, дори да е конгениално в смисъла на Шлайермахер!

Малко пояснения:

Артистът е участвал в друг пърформанс, като акт на протест за осъществената присъда над момичетата от скандалнат пънк-група Пуси Райът, спомняте си, които протестираха своеобразно срещу путиновския режим в московската катедрала „Христос Спасител” и за назидание бяха осъдени на затвор. Тогава заши устата си.

Понастоящем, стана известно, че едното момиче, Надежда, е преместена тайнствено в красноярския затвор и след дългосрочна гладна стачка е в болница със страдание от тежка туберколоза.

Да бъдем наясно, подкрепям Пуси Райът за протеста им против путиновия режим в името на справедливостта, но не уважавам, че актът им поруга православната обител и то по предварително подготвен и убеден начин.

Друк подобен пърформанс-протест той създаде срещу политическата репресия, като демонстративно се съблече гол и се уви с бодлива тел.

Да, темата е за артиста и неговия протест.

Твърде „харт” са неговите изпълнения-творби, вероятно ни идват в повече, защото не сме подготвени за това. Но неговата демонстрация ми показва един нов път, начин, по който подтиснатия човек може да изрази своя протест – нестандартно за старите муцуни, неразбираемо за мухлясалите разбирания, но мирно и постмодерно-интелигентно и силно въздействащо, въздействащо дори повече от изстрел или удар.

Просто се сетих за нашите-български проблеми…

(Моля за извинение за… необичайните снимки, които споделям от http://www.go2life.net/horror/407-pribil-moshonku.html.

Видеото не е за хора със слаби нерви!

Володя Кенарев - изложба в Пловдив

Володя Кенарев завършва "Живопис" в НХА, София през 1978 г. в класа на проф. Светлин Русев.

През 1987 г. Кенарев става член-кореспондент на Съюза на обединените художници на Австрия.

През 2004 г. става член на борда на съветниците на Американския биографичен институт

Председател е на Дружеството на русенските художници.

Откриването е на 14-ти (четвъртък) от 17:30 часа 

Самоубийство

Моите преводи

"Самоубийство" - Марина Цветаева

Бе вечер с музика и ласки,

градинката пред вилата цъфтеше.

В умислените му очички ясни

на мама погледа гореше.

Когато езерото я погълна

и после се успокои водата,

разбра той, че чрез жест прокълнат

зъл дух я е отвлякъл.

Провлачи флейта тъжен звук

прозореца отсреща светлина обхвана

И той разбра – самичък е от тук,

сега той стана беден, ничий стана.

Извика: „Мамо!”, силно и отново,

промъкна се почти в несвяст

в леглото, без да промълви и слово

за майка му, прокудена от този свят

Макар във стаята да имаше икона,

как страшно бе! – „Ах, моля те, постой!”

… Той тихо плака. И тогава от балкона

дочу гласа й: „Мили мой!”

Във джоба, още топъл от плътта,

откриха листче с нейното послание:

„Помни, кое ще победи смъртта -

на любовта печалното страдание!”

Монолог за мисията на твореца

Да споделиш с Анастас Константинов вечерта е едно и вдъхновяващо, и малко скучно явление. Но винаги създава удоволствие и впечатление. Творецът е присъщо малко отнесен, пиперливо особен, винаги е малко сам, защото е сгоден за творчеството си – такива мисли ми минават. Седим, аз – неговия възторжен фен и той – „мистичният експресионист” (както твърдят специалистите), който материализира душата си и създава пъстри шамани и идоли. Едва ли той подозира за откровеността на моето възторжено поклонничество. Питам се – дали пък не е моят идол, в съвремеността това би звучало модерно и донякъде нормално. Не, няма да късам дрехите си, да падам на колене и да крещя като непълнолетна поклонничка от 50-те пред сцената на „Бийтълс”. Спомням си, когато попаднах в една „интИлектуална” компания, на която ме заведе мой приятел свещеник!, към полунощ млада дама пусна магнетофона. Когато прозвучаха началните тактове на „Одата на радостта” тя каза: „На колене! Това е БетХовен!” Може би зарди това „х”, което често слагат в името му, не направих това физическо упражнение. Аз „Одата…” си я слушам сам, най-ми допада втората част, а шилеровата тема  „Freude, schöner Götterfunken” малко ми доскучава, защото съм евро-скептик.

Поздравявам го с последните му постижения, за които съм научил, за „Целувката на Макензи” и срещата му с онези деца в Америка, за които е рисувал, за предстоящите проекти, за които съм дочул. Кима разсеяно, но аз знам, че не е от скромност. Предусещам, че не е привърженик на куртоазията, макар той да не знае, че съм искрен. Спомням си неговото отношение към подобни адмирации, беше ги изразил в някакво интервю:

 „Духовно непросветеният човек е страшно нещо, а след това има една категория полуобразовани - те знаят всичко, имат мнение за всичко и понеже са полуобразовани, оттам им идва нахалството. Умирам от скука, когато ми се появят стандартни хора, когато ми говорят едни шаблонни приказки - ужас! „

 Ужас! 

Ние мераклиите и лаиците, когато застанем пред трона на Зевс винаги искаме да ни удостои с някоя гръмотевица и ще се чувстваме значими, ако тя е предвидена специално за нас. Не, Анастас не е по гръмотевиците. Те понякога са вплетени в платната му, излизат от онези пронизващи очи на шаманите, имащи свое разбиране за формата.

Разказвал ми е за реакциите на зрители, които са гледали картините му. Някои плачат, други стават многословни и нервни, имало такива, които крещят, а едни цигани дори танцували. Е, тук вероятно малко преиграва, но ми се иска да го запитам защо някои неща мен хипнотично ме привличат и там „под лъжичката”, където обикновено ме стяга язвата, ме захапва някакво менгеме, сякаш се готвя да скоча от висока кула. Спомням си, че такова физиологично отражение даваше и… любовта, но това чувство остана някъде далеч в годините. Искам да го питам още много неща: защо рисува, как рисува, кога рисува, сънува ли картините си и ред подобни „стандартни” неща, но не го правя. Ще ми каже нещо, колкото да отклони въпроса. Затова го питам нещо друго, заяждам се, не защото зная, че ще му е досадно, а защото аз нямам отговор на този въпрос и намирам, че този човек, който сам ми е „легнал” под ръка , трябва да знае отговора. Предусещам положителния отговор. Потвърждението просто трябва да го има иначе би се променило много и в историята, и в географията, и в ценностите, и във възпитаните добродетели, и в това, което ни се повтаря всеки ден.

Слушай, рекох му, четох някъде, че не участваш в протестите, но ги подкрепяш, че изкуството е привилегия за свободния човек, разбираш ли, мисля си, че ти не може да не бъдеш социално ангажиран. Нали творците са в авангарда на обществото. Будители – изгледа ме изпод око. Нали казват тежко на времената, когато мълчат поетите. Ето Георги Господинов, преведен е на сто езика, прави посланието на нашата обрулена „Череша” пред постмодерния свят. Какво искаш да промениш в обществото, нали си на гребена на вълната, не трябва ли да бъдеш обществено ангажиран?

Той погледна тавана.

Изрази го с учудването, което познах по лицето му. Дори малко се намръщи.

Смутих се. Вероятно моят въпрос и надеждата за положителен отговор звучеше твърде пролетарски. Сега едва ли някой би се трогнал от стиха „не човек, а желязо”. Всеки поет ли трябва да бъде Ботев, всеки Делакроа ли трябва да рисува барикадата и разголените гърди на „Свободата”. Та изкуството само за себе си е свобода. Анастас Константинов ли трябва да предводи протеста по жълтите павета или да застане пред окупираната аудитория, да ни помогне, да ни избави, защото ние не можем да се разберем един друг дали да качваме или сваляме правителства. Усетих онзи сладникав привкус на елитарност, който винаги подсъзнателно съм усещал в изкуството. Изкуството като една игра и като необходимост. Интелектуална игра – като размишленията в тази статия. Игра на стъклени перли, както казваше Хесе.  Необходимост – да извадиш демона, който е в тебе, а ако е рекано едни ще плачат, други ще вият, а циганите ще танцуват. Ние винаги сме конгениални (в смисъла, който й поставя Шлайермахер). Ние намираме в творението нещо различно и много повече от това, което е вложено от твореца. И това не е беда, защото така успяваме да „творим” с него, като не умеем сами. Ние търсим смисъла и посланието, а художникът рисува.

Анастас е българин, но не е български художник. За това трябва да съжалява България. Но неговите картини остават там – в света с подписа на един българин, „Bulgarian Rainbow” (както го наричат там), малко понадскочил парвенюшката конюнктура на аудиторията на „полуобразованата категория” и на сляпото, което „пази Боже” е прогледнало. Малко съжалявам за това. Нямям отговор на моя въпрос. Остава ми да гледам. Картините му.

“Какво е положението на българския художник в днешно време? Аз бих казал – зависи от това колко добре Анастас рисува през тези дни.”  -  това е изказване на немския критик Фред Еверт и се отнася за художника Анастас Константинов.   (http://www.slovo.bg/old/litforum/101/atelie.htm)

С разрешението на Анастас ще публикувам любителски снимки на новите му творби. Може би ще се разбере, защо съм му „фен”.

Квантово причастие

Вижте още снимки на картини

Пиниз

„Днес важното е да направиш хватка, някакъв пиниз”

От 05.11. до 18.11.2013 г. от 18.00 часа в галерия Възраждане в Пловдив се открива изложба живопис на Слав Бакалов.

Слав Бакалов е аниматор, режисьор, сценарист, художник, дори скулптор. Познат най-вече с уменията си в анимацията, от година насам с него се случва нещо неочаквано – загубва интерес към първата си любов, за която всеки смяташе, че е негово пожизнено призвание.

„Анимацията стана, така да се каже, много техничарска. Загуби се нейната артистичност, няма го погледа на художника. И аз, и Анри Кулев, и Николай Тодоров почнахме с художествения подход в анимацията. А сега тя е някак безлична американо-японска…” – казва артистът в едно свое интервю за http://senzacia.net, а курсивът е мой.

Тъжно е да се чуят такива думи от носителя на награди в Анеси, Атина, Краков,… Кан!

Оказва се, както разказва артистът, че за някои от наградите е научавал последен, а някои статуетки дори не ги е виждал. И Слав се насочва към художественото изкуство. Сменя и стила си. Търси, разочарован от действителността, която си играе с творци като него.

Но веднъж, почувствал киселия вкус на гнилото, винаги може да го различи, и човек като него, прям и откровен, не се страхува да признае:

„След Пикасо почти нищо не се случва. Много харесвам Хуан Миро и Шагал. Те са каквото е в киното Фелини. Днес важното е да направиш хватка, някакъв пиниз. Хватки и пари! Не казвам, че не се правят удивителни неща по света в киното. Те са технически сложни и много скъпи. Но човешкият, хуманният филм, който разказваше за живота и смъртта на човека, отиде на кино.”(пак там)

Да, няма го Фелини, вече е някак скучен, демоде. Няма го и киното, то стана някакъв пиниз.

Мисля си, дали понякога, дори доста често, не ни заблуждават и подвеждат, едни други създатели – деятели не на изкуство, а на изкуствена естетика, които изкустно извайват потребителя в нас. Пиниз! Усеща се киселия привкус на някаква деградация, разпадане, саморазлагане. Нещо поизгубихме май и ценностите, остана само цената.

Но, истинският артист не се отказва да създава. Това, че сменя изразното средство не го дистанцира от изкуството, напротив. Това виждам в картините му и му вярвам.

Аз ще посетя тази изложба, дори със страха да се разочаровам.

Ден на народните будители