Възпламеняване

Напоследък рядко се случва на екрана да се появи хем касов, хем стойностен филм. Това говори за мярата. Пак ми обясняваха от медиите колко струвал филма и колко спечелил първата седмица – това въобще не ме интересува.  Значи може да се направи филм така, че хем да настръхнеш от напрежението на зрелището, хем да се замислиш, хем да страдаш, пък и да се изпълниш с надеждата на протагонистите. Това очаквах от „Възпламеняване”(втората част на „Игрите на глада”), това и видях. Затова съм удовлетворен и считам, че тази вечер не съм я пропилял напразно.

Филмът е една мъдро дозирана антиутопия, която, благодарение на авторката на идеята и романа Сюзан Колинс, представя находчиво сегашната ни действителност, попресилена (дори не чак толкова много, ако се замислим), втъкана във вълнуващ сюжет на една лична драма, която обобщава социума ни.

От този филм няма да са доволни фалшивите герои на криворазбрания позитивизъм, както и онези надъхани момченца, които твърдяха в мрежата, че филмът „Титаник” е вреден за гледане, защото целенасочено представял властния и богат безскруполен персонаж като отрицателен герой (не било позитивно).

Ясно е, филмът е един социален протест, тънко и някак класически обвързан с личната драма. Във фабулата главната идея получава логично и гъвкаво развитие, достатъчно реално бавно за времевите мащаби на филма, че да не дразни, а да замисля и да се съпреживява.

Филмът има всички достойнства за „голямо произведение”. Типичен е за антиутопичния си жанр. Малко мрачен е, но това е предимство, въздействащ, едновременно с това и развлича, заради техническите ефекти и действеното напрежение. Артистите се справят чудесно. Катнис (Дженифър Лоурънс) е великолепна и привлекателна. Дори Лени Кравиц, в своята епизодична роля,  хармонира с атмосферата.

Тази втора част е направена така, че ако не си гледал първата, трудно ще попаднеш в обстановката, това донякъде е недостатък. Разбира се, тази част и завършва така, да чака третата – „Сойка присмехулка”. Чакам я и аз.