Бронзовата къща

На мястото на бившия Мавзолей в София се издигна "Бронзовата къща".

Авторът на тази инсталация е бългаският емигрант Пламен Деянофф, замислена, утвърдена и реализирана като символ на българското председателство на Съвета на Европа.

Много критика понесе тази конструкция, която след два месеца трябваше да е демонтирана и преместена в друга държава.

Какво и защо е това?

Някога, след подобна критика, е била построена Айфеловата кула. Пак за кратко време, колкото за световното изложение. Там французите са си задавали същия въпрос.

Какво и защо е тази купчина от железа и то точно до Марсово поле?

Я сега вземете кулата от парижани. Какво ще представлява Париж, Франция без нея? Един романтичен град с огромна липса край Сена.

Бронзът е метал, неестествена сплав, който идва от миналото, от една Бронзова епоха. Някои от механичните му качества (той има ниска температура на топене, тънколивен е), го правят незаменим в скулптурата.

Инсталацията е "къща", нещо което приютява, предназначено да съхранява. Конструкцията е такава, че отвън да се вижда какво става вътре. Всъщност "вътре" нищо не става, а формално затвореният обем очаква какво ще се случи във въображението на зрителя. Тя не пречи на света, стреми се да намери мястото си в него.

Преди да е родена, Къщата е обявена за невалидна. Този спонтанен акт я прави уникална. Тя е инвалид, пространство в неавностойно положение, самата отчужденост в привидно толерантния свят.

Пропорциите й, тази изкуствена геометрия, създават усет за нарушаване на златното сечение, така че тя се различава от античните архитектурни шедьоври. Тя е непрактична, нефункционална и пречи. Освен това се е настанила върху основите на едно отречено съоръжение, каквото беше Мавзолея, отречен и унищожен заради идеи и внушения. Къщата се натрапва заради нови идеи и внушения, неразбираеми както всичко, което нарушава стериотипа на пространството.

Тя е присъствие. В нея има не само импозантна протяженост, но и време, пропито в бронза.

Нормално е да се възприема нееднакво от различните хора, защото е различна.

Имаме един човек.

Нормално.

Човекът е с очила – допустимо, дори понякога модно.

Той е гол – скандално. Неморално, неприлично, цинично.

Но човекът има карнавално големи очила.

Смешно.

Човекът го няма – никой нищо не забелязва, ако вече не са свикнали с присъствието му на определено място. Ето сега махнете Айфеловата кула, както споменах по-горе.

Защо Кристо опакова?

Събуждате се сутринта в Берлин и дори не поглеждате към толкова познатата отдавна сграда на Райхстага, но днес очите ви се привличат първо от нея, защото е опакована. Оставете настрана психомоторната реакция, тя е само инструмент.  Вече в деня ви е попаднала някаква емоция, различна, примамлива за размисъл и за различно възприятие. Промяната на света не става моментно, а изисква дълго време, спрямо нашия кратък живот. Кристо и този Деянофф ни скъсяват времето за промяната, като ни смаляват света до нашите плахи възможности да го възприемем. А дали ще го приемем си е наша работа. Нека всеки го прочете различно, нека е четнамличен.

Големите балонени зайци

Уголемени балонени зайци, прахосмукачки, баскетболните топки в стъклен сандък; кучета от цветя и безброй други глупости, „произведени” от един от най-продаваните и известни в САЩ артисти Джеф Кунс. Той „твори” в направлението ready-made. Този маниер е измислен от учителя му Марсел Дюшан, което е техника в няколко изкуства, в които авторът представя в качеството на свое произведение обект или текст, несъздаден от самия него, но (по определение) с нехудожествени цели. Последното го предпазва от плагиатство, но го дисквалифицира като художник (пак по дефиниция).

Може би заради това бившият съпруг на Чичолина твърди, че „вярва, че масовата продукция и индустриализацията са неутрализирали уникалността на всичко, което ни заобикаля”, от което следвало, че в изкуството има дефицит от романтиката на уникален творчески акт.

Ето едно доказателство за ready-made-а на Кунс:

А това прасенце, не ми е ясно, дали е просто взаимствано или изкуството е в това да бъде „подбрано” като готова вещ или „типично американски набор от ценности на средната класа”, както казва арт-критикът Кристофър Найт (не го бъркайте с автора на „Ключът на Хирам”). Аз просто се вглеждам в момченцето, което е зад опашката на прасето и се чудя какво и защо прави. Може би тлябва да ми напомни за арт-серията му „Мade in Heaven” с Чичолина, която е и възхвала на мастурбацията.

Снимките са от http://art-news.com.ua/

Постмодернизъм

Постмодернизъм (англ. Рostmodernism)

Направление в изкуството и архитектурата на развитите страни през 70-80-те години. Дори някои го виждат (в литературата) много по-рано. Единствено определение постмодернизмът няма.

Има схващане, че:

При целия свой антиелитаризъм постмодернизмът е консервативен, пропагандира реалистичност, т.е. пасивно подчинение на съществуващите социално-икономически и културни порядки в обществото.

Това с което съм съгласен, е:

че практикува открит ретроспектизъм, еклектично обръщение към традиционните художествени форми, съпоставяйки ги с необичайни способи, създава своеобразна театрализирана среда, в която нерядко внася ирония и гротеска.

Да!

И бих допълнил:

Карнавалност, митичност, неконкретност, липса на правила.

Позволявам си да цитирам сравнително http://bg.wikipedia.org

Постмодернизъм е съвкупност от движения в изкуството, които се противопоставят на някои или повечето аспекти на модернизма, или са възникнали след него. Особено съвременни течения в изкуството като интермедия, инсталационно изкуство, концептуално изкуство и мултимедия, и специфично когато включват видео са описвани цялостно като постмодернизъм.

И пак там нещо интересно, като конкретизиране, макар и лишено от пълнота:

Има няколко основни характеристики, които правят изкуството постмодерно и това са бриколаж, използването на думи и текст (текстово послание) като централен елемент на творбата, колаж, симплификация (опростяване на формата), апроприация, перформативно изкуство, преработване на остарели стилове и теми в модерен контекст, както и нарушаване на границите между изящно изкуство (и високата култура) и ниската и популярната култура. (курсивът е мой).

Твърде опростено е постмодернизмът да се представя като „немодернизъм” или „след-модернизъм”, както се определя в статията на WIKIPEDIA.

Постмодернизмът е явление, надхвърлящо изкуството и се заражда в самия модернизъм, като доста време „живее” с него.

Факт е, че в момента живеем в постмодерно общество.

Темата е много дълбока, тежка и многостранна, затова препращам към някои добри статии.

+

Статия: КЪМ ПОНЯТИЕТО ЗА ПОСТМОДЕРНИЗЪМ (Послеслов към “Разчленяването на Орфей")

Автор: Ихаб Хасан

Адрес: http://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm

+

Статия: ПОСТМОДЕРНОТО - ОБЯСНЕНО, НО НЕ КАТО ЗА ДЕЦА 1

Автор: Дияна Иванова

Адрес: http://liternet.bg/publish4/divanova/postmodernoto.htm

+

Студия: Постмодерната ситуация

Автор: Жан-Франсоа Лиотар

Адрес: http://www.litclub.bg/library/kritika/lyotard/postmoderne/index.htm

+++

Изображението в тази статия е от http://bg.wikipedia.org:

Художник: Томори Додж, картина: Цъфтеж, 2004.

Едва ли е добра илюстрация на казаното.

Фанизъм (Funism)

Магнусон

Фанизмът е направление в изкуството, намиращо своето начало в абсолютното удоволствие и посвещаването на него. Тези нови образи привличат внимание със своята загадачност, еротичност, но в повечето случаи посочват безразсъдство и както при спрягания за основател – Сал Марино, нееднозначен хумор и необичайна зрителна точка. 

Друга версия поставя за основател Норм Магнусон – ню-йоркски художник и политически деятел, който е творил алегорически картини на животни, съпровождани с коментари на социална тематика.

Някои формулират основните принципи на фанизма:

1. Изкуството трябва да бъде интелектуално привлекателно, без да е интелектуално елитарно

2. На изкуството трябва да се гледа весело

Основные принципы фанизма:

За разлика от много други направления, фанизмът е фокусиран по-скоро философски, отколкото естетически

Това е от Марино:

Това е от Магнусон:

Суперплоскост (Superflat)

http://ru.wikipedia.org

Течения и направления в изкуството

Този термин „суперплоскост” използва Такаши Мураками, който става и родоначалник на това направление. Дори са го нарекли японския Енди Уорхол. С този термин се наименова един визуален език, отличаващ творчеството на много негови (японски) съотечественици. Един внимателен поглед  показва как Мураками използва естетиката аниме и манга от японската поп-арт култура. От друга, тези „плоски” изображения имат началата си в традиционното японско изкуство.

Поп-артът за мен е илюстративно изкуство в художествените средства, които ползва и аз лично не мога да си обясня успехите на Уорхолд, по-скоро ги причислявам към демонстрационен маниер. Мангата за мен е анимационен приом, по който си падат ентусиазирани тийнейджъри.

При пръв поглед, все пак, „суперплоскостта” на Мураками е нещо различно, можеби заради нази традиционалност, която намират в нея. В японската култура – казва той, - няма обемни, триизмерни изображения. На нашите рисунки са свойствени изключително 2D формите. И това е видно. Липсва обемност, дълбочина, всичко е пред очите и дори мъничко наподобява на онзи източен маниер, присъщ на миниатюрите, които гледат с окото на Бога (Аллах) на действителността – отгоре и „наравно”. (За този стил много подробно и своеобразно художествено разказва Орхан Памук в книгата си „Името ми е Червен”.

Мураками отива твърде далече, когато споменава, че голямо влияние му е оказал… Бил Гейтс и неговата книга Бизнес със скоростта на мисълта. Не съм я чел, но защо ли тук трябва да бъркаме и бизнеса.

Мураками въвежда и неологизма «Po-Ku Revolution», формиран от „поп” и „отаку”, който трябва да характеризира течението на японската поп-култура.

Ето две нагледни илюстрации, чийто източник е http://www.art-top.ru , по чиито материали е създадена и тази статия.

Ето и адреса на личния сайт на Мураками: http://www.takashimurakami.com/index.php

Software Art

Течения и направления в изкуството

Приблизителен интервал от време 1990-2000 год

Софт-арт (Software Art)

Това течение се отнася към изкуството, в което ключова роля има програмното обезпеченение.

Като художествено изкуство софт-артът се появява около 90-те години. Тясно е свързан с Интернет, за разпространение и специализирани програми за обработка на снимки, 3D моделиране, дори анимация. Разпространява се и в някои инсталации. Може да представлява и самото програмно приложение.

Наложиха се някои фестивали за такова изкуство:

FILE (Electronic Language International Festival, Сан-Паулу, Бразилия),

Transmediale (Берлин, Германия),

README (Москва, Хелзинки, Орхус, Дортмунд).

Ще се спра по-подробно на Ars Electronica.

 ​​Ars Electronica Collide @ CERN (2011 год.) бе международно състезание за софт-арт. Участниците пребиваваха три месеца в ЦЕРН - най-голямата лаборатория в света за физиката на елементарните частици, където е и прочутият ускорител Големия адронен колайдер. Журито им предостави специални ментори-консултанти, които да ги ориентират в атмосферата на лабораторията.  Целта бе артистите да бъдат вдъхновени от това чудо на наука, за да успеят да творят ново изкуство и да бъдат новатори в културата на 21-ви век.

Формулирани бяха и критериите за оценка на творбите им:

Естетика, оригиналност

Убедителна концепция

Нововъведение

Техника и качество на представянето

Интересът към идеите на науката, породени от CERN

През 2013 год фестивалът се проведе в Линц. Ето още конкретика, за да се разбере, доколкото може от една такава статия, спецификата на това изкуство:

Първа награда в номинацията „Интерактивно изкуство”, за което участваха 672 проекта, и приза „Златната Нике” получи швейцарския дует Мишел и Андре Декостер за проекта Pendulum Choir. Това представлява електромеханичен орган, в който ролята на духов инструмент изпълнява хор от девет живи певци.

Една от допълнителните награди получиха руснаците Димитрий и Елена Каварга. Проектът се нарича: "Долу борците със системата и психическите неадаптанти!"

Може да го видите на този адрес, (не пропускайте  втората позиция на флаш-галерията, която е видео ( http://prix2013.aec.at/prixwinner/9743/. Като го видите, ще разберете, че наименование му отива. Ето какво описание дават авторите при интерпретацията на този проект:

„Зрителят ходи по бягаща пътечка и така привежда в движение множество фигури, построени в „социален механизъм”. Той се чувства като богоподобно същество, от чиито крачки зависи това движение и, едновременно, се чувства като една от фигурките. В неговото съзнание възниква ролево раздвоение – социумът ли поглъща всеки от нас или ние сами формираме увличащия механизъм? На един от конвейрите е закрепена мини видеокамера, благодарение на която ходещият има възможността да прекъсне тягостната си въвлеченост. Докато неговото тяло продължава физическото движение пред монитора, вниманието му се премества вътре в черен куб, където е светът на художника – една друга реалност.”

Не случайно предложих тези примери, защото специалистите класифицират този фестивал като специфичен за софт-арт течението. Общо взето наблюдаваме инсталации, които явно се управляват програмно.

Relational Art

Течения и направления в изкуството

Приблизителен интервал от време 1990-2000 год

Изкуство на взаимоотношението (Relational Art)

Изкуство или естетика на взаимоотношението е понятие, въведено от художествения критик Никола Бурио в неговата книга „Естетика на взаимоотношенията”. За него това е „набор от художествени практики, отправната точка за които е сферата на човешките взаимоотношения”.

Художниците, чието творчество може да бъде отнесено към това направление, „работят” с понятия като „социални връзки”, „Съобщност”, „частни взаимоотношения” или „урбанизъм”. Това са открити художествени практики, които канят зрителя към съучастие. Смисълът на творбата става резултатът от сътрудничеството със зрителя.

„Художникът повече не е демиург…” – казва Бурио.

Дори тук не би трябвало да използваме понятието художници, а обобщаващото „артисти”, защото направлението е не само в рисуването, но и в инсталацията, арта въобще.

Това си едно постмодерно разбиране и направление в изкуството. Твърде близко е до вижданията на Ролан Барт по отношение на автора в литературата (макар че и литературата си е в голям смисъл изкуство). Той твърди, че “авторът е модерен герой”  и е необходимо “самият език да замести този, който дотогава е смятан за негов собственик; за него, както и за нас, езикът е този, който говори, а не авторът”. Разбира се художникът си има свой език. Бард формулира тази идея преди доста години, но и самия постмодерен процес в културата има началата си някъде в края на 18-ти век. Тази карнавалност и митичност, многосмисленост, фасетъчност намира реализацията си и сега. „Смъртта на автора” е идея и в частност за „смъртта” на художника, скулптура, приложника, артиста. Зрителят, читателят, слушателят участват в процеса на творбата, заради своето виждане, интерпретация, дори, чрез своя каприз и неразбиране. Затова те са съучастници в творческия процес и влизат във взаимоотношение с процеса и резултата.

Коментари и анализи с помощта на материали от http://www.art-top.ru, http://ru.wikipedia.org