Обновата на човека, зададена от Спасителя, и възможността за нейната реализация в постмодерното време

Има една интелектуална игра: ако сте корабокрушенец на самотен остров и имате право да избирате, коя, само една, книга ще вземете със себе си? Аз съм убеден, че при сериозен размисъл, изборът винаги стига до Библията – Книгата на книгите, наръчник за намиране на точното място на всичко в света.   А къде най-добре бихте сторили това, ако не в самотата на отшелничеството, резултат от вашето крушение, далеч от суетата и предизвикателствата на греха.  Това е Книгата, в която са концентрирани  историята,  бъдещето, отношенията на човеците със себеподобните и с Бога.

Там, в Новия завет, Христос ни начерта пътя на обновата на човека като цел за реализация на Божествената Му промисъл, изстрада показно промяната, за да ни изкупи и ни покаже, че пътят на Новия човек е нелесен, но е единствения изход, като ни гарантира това с Възкресението си.

Ще се опитам да представя постмодерния човек в светлината на тази обнова - накратко и без амбицията за изчерпателност, да обобщя наличните достижения по темата, които намирам за важни  и предложа свои наблюдения относно постмодерното време и човека в него, както и да отговоря на въпроса: има ли шанс човекът днес да се възползва от проекта за обновата, начертан ни от Спасителя.

Предпоставка за тази възможност е свободата, която ни е дал Христос.  В Новия Завет можем да различим: свобода от съдбата, от греха, от злите сили, от силата на смъртта, от Мойсеевия закон, от съсловни различия, от икономическо и политическо подтисничество[1]. Ще допълня свободата на избор, дали човекът въобще ще приеме с вяра "Царството небесно", като е пояснено:

"...царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е."[2]

Предколедни разсъждения

Той трябваше да дойде между нас,

в такова време трябваше да дойде и такъв,

обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити.

На всички мраморни пиедестали чужд,

но най дачече взрян – тъй близо до зведите..."

Може би познахте, този стих много отдавна беше предназначен за... Ленин. Но още тогава, когато го прочетох за първи път, за себе си установих, че той не може да му принадлежи. Може би авторът, който късата ми памет не успя да назове, е отправил скрито послание? Не зная. Но да не идеологизираме нашата Коледа, нега оставим Роналд Бард да се занимава с психологията на автора, като модерен герой. За мен този стих е предназначен за Спасителя.

“Обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити...”

Това е точното определение за Героя на Коледните празници, който е и Протагонист на моето есе.

Тук не говорим за Божествената Му природа, вероятно еманация на Висшия разум или отговорен сътрудник в бюрото на Великия архитект, или Сам Той в неговия Ипостас. Тук иде реч за проявлението му всред нас, които не можем да осъзнаем имагинерната му същност. На нас ни е необходима личност, водач, баща и за това се осланяме на тази негова духовна асимптота. Нещо повече, нуждаем се от добър водач, добър баща, който да удовлетворява нашите вродени и придобити критерии за доброта. Той трябва да прощава грешките ни, за да можем ние отново и отново да грешим. Той трябва да умее да си затваря очите пред нашите изстъпления, които са осъзнати, нарочни грешки. Моят дядо, мир на праха му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза казваше:  O mein Gott, lieber Due, macht die Augen zu!