Предколедни разсъждения

Той трябваше да дойде между нас,

в такова време трябваше да дойде и такъв,

обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити.

На всички мраморни пиедестали чужд,

но най дачече взрян – тъй близо до зведите..."

Може би познахте, този стих много отдавна беше предназначен за... Ленин. Но още тогава, когато го прочетох за първи път, за себе си установих, че той не може да му принадлежи. Може би авторът, който късата ми памет не успя да назове, е отправил скрито послание? Не зная. Но да не идеологизираме нашата Коледа, нега оставим Роналд Бард да се занимава с психологията на автора, като модерен герой. За мен този стих е предназначен за Спасителя.

“Обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити...”

Това е точното определение за Героя на Коледните празници, който е и Протагонист на моето есе.

Тук не говорим за Божествената Му природа, вероятно еманация на Висшия разум или отговорен сътрудник в бюрото на Великия архитект, или Сам Той в неговия Ипостас. Тук иде реч за проявлението му всред нас, които не можем да осъзнаем имагинерната му същност. На нас ни е необходима личност, водач, баща и за това се осланяме на тази негова духовна асимптота. Нещо повече, нуждаем се от добър водач, добър баща, който да удовлетворява нашите вродени и придобити критерии за доброта. Той трябва да прощава грешките ни, за да можем ние отново и отново да грешим. Той трябва да умее да си затваря очите пред нашите изстъпления, които са осъзнати, нарочни грешки. Моят дядо, мир на праха му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза казваше:  O mein Gott, lieber Due, macht die Augen zu!

Той трябва всичко да вижда, но и да откланя погледа си, когато сме с ръце в меда или телом в нечие чуждо легло. Той е длъжен да ни е достатъчен, защото ние не обичаме да бъдем слуги на двама господари. Неговите заповеди трябва да са ясни и разбрани. Той трябва да е или да е бил един от нас, защото ние си ги избираме. Обикновени, като нас.

Обикновен, но насищащ.

Това е Онзи, който скоро отново ще се роди. Иисус от Назарет, наречен Христос.

Той е Бог, Месия, Пратеник, Син, Господар и приятел, но неговото име е произносимо. Той е и Супер стар от Бродуей, герой в сакрално жертвоприношение, той е и Коледа. Дори е толкова близо до нас: като риба, като съседа ти от втория етаж, като един футболист, като последния разбойник, разпнат на калната Голгота или оставен на свобода с дузина висящи дела.

Всяка година ние го разпъваме през пролетта, а зимъска чакаме отново да се роди.

Всяка година светлината на встъпващата пролет захранва нашата  самонадеяност, затова Той ни е ненужен; всяка зима умиращият ден ни припомня тъмнината на нашата тленност – затова се сещаме, че не можем без Него. Игра на светлината. Сам Той - Светлина.

И вече преузрели, Го пишем в книгите ни. И онези – големите класици, които всички хвалят, но никой не чете, му изпращат инквизитора на Фьодор Достоевски. Да му пояснят, че едно Пришествие е напълно достатъчно, за да му припомнят, че вече имаме институция в Негово име, дори и банка,  крайъгълен камък (може би в североисточния ъгъл), поставен от този, който три пъти се отрече от Него до петли – и всичко това, за да установим, че Той вече не ни е необходим тук, защото Второто му пришествие ще е с огън, солта ще загуби силата си и "Тогава  ще  се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат  всички   земни  племена  като  видят  Човешкия  син  идещ  на небесните облаци със сила и голяма слава." както е речено в  Матея. Глава 24 : 30.

Достатъчно е само да съзира с инертен поглед – там от Олтаря и Окуджава да го пресъздаде в своя песен:. "Господи, зеленоглазы мой!"

Защо ли поетът е решил, че очите на Иисус са зелени? Може би защото само 2% от населението на земята има такъв цвят? Или защото 555-те нанометра на зеления цвят му предават най-голяма възприемчивост на околната картина, или понеже това е цветът на хлорофила, който поглъща жадно светлината. Вероятно защото характеризираме зеления цвят с оптимизъм, природа, раждане. Току виж поради ефекта на смесицата от жълтото на слънцето и синьото на водата. Или той- цветът на равновесието се е получил от жълтото на смирението и синьото на духовното.

Знаете ли, великият инквизитор е бил безкрайно практичен.

Защото ние Го копираме и продаваме, залагаме Го с ненужните ни вещи, като се заблуждаваме, че произвеждаме за благото на света и че притежаваме, за да се почустваме значими,  защото нашият нов Завет е толкова малък, че се побира в задния ни джоб или в банковото приложение на смартфона ни, понеже си имаме Дядо Коледа, който е наше момче, обича Кока Кола и не трябва да се смее "Хо-хо-хо", за да не плаши американските деца. А като се замисля, Дядото ни е достатъчен – защото носи, носи, носи.... носи подаръци, за да ни насити.

"Господи, мой Боже! Зеленоокий мой!

По-православни от християните, по католици от Папата, запазили и абсорбирали, адаптирани и импровизирали ние си имаме Коледа. Сакралната ни памет възпроизвежда нещо, което се коли, нещо което пуска кръв, дотолкова онеправдани, че с кръв да се изкупим.

И след Рождество Му бабите ни не пипат ножици, стринките ни не вземат дилаф, че Вълчи дни са, Бугани дене до Водици, когато спиралата на солитоните Му ще Го кръсти с вода, за да кръщава Той с огън. Защото тогава всички излизаме от Матрицата и влизаме в действителността на езичеството, незащитени, досегами, сами в студената пустош на битието и в дивия хаос на безценностното съзнание. Тогава осъзнаваме колко сме сами и как “Той трябваше да дойде между нас”.

"О, трябваше,

дори и да не бе дошъл, пак щяхме ние да го създадем

и щяхме да го наречем с най-светли имена..."

- каза онзи поет, за чието име паметта ми остана къса.

Той е винаги тук и го няма.

Ако успеем да определим движението Му, губим местонахождението Му. Като онази приумица на Хайзенберг.

Защото Той е и Златното сечение, и алкахеста на Парацелз, и Лапис философорум. Той е както в Неопределеността, така и в теоремата на Гьодел, и в Теорията на Хаоса. Той е Неопределеността и Теоремата и Теорията. Той е и Пътят, и Истината, и Животът.