„Свободата дойде – да видим сега какво
ще правим с нея…” – възкликна Бунюел по повод смъртта на Франко.
„Да си свободен – оказа се мъчна
участ.” – въздъхна Стефан Цанев в четвъртата книга „Български хроники”.
Често съм мислил, защо съвременното
българско изкуство не ме привлича естетически, както това, което беше през
напредналите години на соца, макар (или точно затова) прецедено през
унищожителна партийна критика и безмилостна цензура. Мислих си, че това е
неговата „индустриализация”. Тогава беше послание, сега е чиста стока. Сега е
прибързано, опростенческо, зрелищно, самоцелно. Влияе не върху естетическите „струни”
на духовността, а върху грубия инстингт, предразполага не човешкото, а
животинското, създава не естетическата наслада на прекрасното, а събужда
първичното удоволствие. Такова „изкуство” е сравнимо със стрийптиза,
куленарията, кеча.
Разбира се, причината за упадъка е
многозначен, но много добър отговор ми даде Стефан Цанев, когато прочетох 4-тата
книга от „Български хроники”:
„Сега, когато имаме правото да казваме
всичко и всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта
престана да бъде атрибут на изкуството, сатирата, системата на едиповия език,
на сложните метафори и алегории се оказа ненужна и старомодна.
Прекият изказ пък лиши литературата от
нейната сложност, от нейната художественост, стигна се до директност, до
еднозначност, а това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.”
