Пражкото гробище

"Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб.

Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета."

Това ни казва Умберто Еко, чрез устата на героя си Рачковски в "Пражкото гробище".

Разбира се този цитат, както и цялата книга е една хипербола, опит за включване на автора в логиката и идеологизма на тези, които опровергава. Но не се ли подушва особената констатация на нещо опровергавано, но изпълнявано и съществуващо като убеденост, пък и практикувано в действителност.  Парадоксалното на този цитат е, че е "прецитиран" от действителността, от житейската, политическа, екзистенциалната практика. 

Парадоксално е като проникновението на Ерих Фром ("Бягство от свободата"), който анализира защо борещия се за свобода човек на определен етап, когато я постигне, се отказва от нея.

Проблемите за националната идентичност, както и за свободата са общоценностни и всички си мислим, че те имат морално-етичното си решение и не подлежат на оспорване, просто незачитането им е отклонение.

Но един български случай се включва в темата.

Днес (15-ти септември) децата тръгнаха на училище. Привилегия на всеки свободен човек. Но в едно от българските села родители (пък и ученици) оспорваха това право на сирийските деца - емигранти, които трябваше да бъдат между тях с единствената идея да бъде удовлетворено това право.

Защото всяко право има своята цена, която се отнася към нечие друго право, към някого, който е пропуснал да запомни, че правото и задължението са неразделим тандем.

Иначе Еко е една подвижна енциклопедия, това всеки го знае. Не е достатъчно да си средно интелигентен, за да го разбереш и оцениш. Аз доста неща не разбрах. Всред персонажи, които до един са исторически действителни (заедно с тяхната история, постъпки, дори понякога и слова) е вмъкнал един исторически недействителен, но който обобщава всички останали.

С "Пражкото гробище" Еко обяснява механизма, необходимостта и генезиса на конспирацията въобще, като я илюстрира със световно-недоразбрани и нежелаещи разбиране феномени, като еврейското общество, масонството, тамплиерството или някои по-частни случаи, като например аферата "Драйфус". Все теми, по които всички сме компетентни, от които информационното пространство гъмжи и които вече имат свой собствен живот в социума, размножават се, делят се, създават поколение, придобили са същността на меми.

Ненадминат е Еко. Със всеки роман имам усещането, че тъничко се подиграва с читателя, веднъж като майстор на перото и веднъж като присмехулник на интелектуалния багаж на читателя.

Кинонагради БГ

Едни български „оскари” се проточиха по телевизиите. 28 броя награди за български филми – игрални, документални и анимационни. Нищо лошо, напротив. Пълна зала (като ааскерите), шоу на сцената, номинации, награди, както се полага. Благодарности на трогнати наградени, гордост, тук-там предрадсъдъци.

На сцената, тези, които трябваше да веселят, залисват, забавляват публиката бяха студенти от НАТФИЗ (ВИТИЗ). Пък млади, пък хубави деца, сигурно някога ще станат артисти. В началого излезе целия клас на Ламбо. Беше трогателно. Велик артист, казвал съм и друг път пред жените, колкото по-остарява (като Ален Делон) толкова по-готин става. Пък не артист – ами артистище!

Не зная къде е мястото на тези  „оскари” в България, но ако сега го нямат, ще дойде време да го имат. Имам предвид, че все някога киното ни ще стигне върховете от миналия век, пък и ще ги надмине.

Но не за това пиша.

Всички деца от сцената, натфизчиите, без да са виновни, станаха жертва на режисура. Цялата им артистична демонстрация премина на английски език. Вярно, кабаретни парчета, подобни танци, мизансцен,  добре го направиха, но за кого беше подготвена тази демонстрация?

Може би мечтите по оскарите са преминали предела на българското и ни натякват посланието, че ние – тъпите зрители, дето разбираме само от задушен телешки език, не заслужаваме да бъдем навътре с българското кино.

Ами, гледайте си го тогава и си раздавайте награди . То така или иначе въртите едни пари мужду вас, а продуктът ви не е за гледане.

Пророчества от лудницата

С малко неудобство пиша за “Пророчества от лудницата”: Даниел Кийтс  (Кибея-12).

Неудобство, защото съм на 281-ва страница на книгата, а забелязвам в мрежата суперлативи за „Цветя за Алджърнън” (от същия автор), фантастика (аз там съм пристрастен), и носителка на наградата „Хюго”, която не съм чел и за която казват: „книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от критиката като поразително оригинална...” (каквото и да означава това).

Но аз чета „Пророчествата…” и загубих доста време за това. Обикновено чета и препинателните знаци (в смисъл без да пропускам изречение или абзац), но вече на 281-ва страница (от всичко 503) съм преминал на „диагонално-вентилаторната система”.

Това при мен говори лошо за книгата.

А по отношение на препинателните знаци авторът бил казал: „Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя (еди коя си), ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.”

Браво.

„Лудницата…”  е роман с амбицията да те грабне в действието на нелогична колаборация между  две ултрасови терористични организации: гръцката „17-ти ноември” и мюсулмнската „Муджахидин ол Халк”. Вероятно авторът се е ангажирал с идеята кое би било общото между гръцката и иркската (на практика иранска) ирганизации и развива идеята за съвместните им действия, след 11-ти ноември, за терористични удари срещу САЩ. Последните, разбира се, не спят, а отговаря на предизвикателството, чрез своите тайни служби. Авторът предразполага читателите да обикнат, определените от него, положителни герои, които са твърде досадни с нелогичността на своите действия и дори с баналността на взаимоотношенията си. Върхът на пошлостта е въвеждането на нескопосаната тайнственост (изтъркан до бяло маниер в съвременната „бетселърна„ литература), която изисква разрешаването на конфликта, чрез решаването на псевдоезотерични гатанки. Те, разбира се, биват разгадани моментално от корифеите на тайните служби и то само по начин, който само авторът би си го разбрал, защото си мисли, че го е измислил за удовлетворение на читателите

Реалната жертва е американско момиче, с двойствена, като самоопределение, личност, с две думи една луда, чийто баща я е хипнотизирал! да не издаде случайно дочутите ключови думи от един румънски! професор-терорист, член на 17-ти ноември, който е разработил атентати срещу САЩ и ги е кодирал в античноподобни старогръцки стихове. Там пък случайно работи и медицинска сестра! от мюсулманската организация и става една…

Глупасти на таркалета.

Сега си давам сметка, че на 281-ва страница ще преостановя виманието си от тази книга, ще определя (прибързано) Кийтс за досаден автор, макар и парите, които са му хвърлили издатели и популяризатори. Ще опровергая този тип жанр в литературата, който експлоатира нескопосано преексплоатирани теми. Ще отреча стила (по-точно маниера) на писане, от който може да се впечатли само някой пъпчив акселерат, току що приключил с анимационните филми.

По-горе рекох „прибързано”, защото нещо ме гложди да прочета „Цветя за Алджърнън”, но я ми кажете, как да намеря кураж, за да го направя.

Свободата - мъчна участ

„Свободата дойде – да видим сега какво ще правим с нея…” – възкликна Бунюел по повод смъртта на Франко.

„Да си свободен – оказа се мъчна участ.” – въздъхна Стефан Цанев в четвъртата книга „Български хроники”.

Често съм мислил, защо съвременното българско изкуство не ме привлича естетически, както това, което беше през напредналите години на соца, макар (или точно затова) прецедено през унищожителна партийна критика и безмилостна цензура. Мислих си, че това е неговата „индустриализация”. Тогава беше послание, сега е чиста стока. Сега е прибързано, опростенческо, зрелищно, самоцелно. Влияе не върху естетическите „струни” на духовността, а върху грубия инстингт, предразполага не човешкото, а животинското, създава не естетическата наслада на прекрасното, а събужда първичното удоволствие. Такова „изкуство” е сравнимо със стрийптиза, куленарията, кеча.

Разбира се, причината за упадъка е многозначен, но много добър отговор ми даде Стефан Цанев, когато прочетох 4-тата книга от „Български хроники”:

„Сега, когато имаме правото да казваме всичко и всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта престана да бъде атрибут на изкуството, сатирата, системата на едиповия език, на сложните метафори и алегории се оказа ненужна и старомодна.

Прекият изказ пък лиши литературата от нейната сложност, от нейната художественост, стигна се до директност, до еднозначност, а това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.”

Българската библия

Скоро в История-БГ в БНТ се „разигра” темата „Българската Библия”, която визираше „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов.

Популярни или не корифеи на бългрската литература и история, писатели, обсъждаха тази много българска тема. Позиционираха три литературни (с все пак различен жанр) произведения в българската литературна съкровищница, които определиха за емблематични, по отношение на възрожденската ни литература и затова въобще в българската култура: „Кървава песен” на Славейков, „Под игото” на Вазов и „Записките…” на Стоянов.

Интересен паралел и професионално задълбочено забелязан.

От ученическата аудитория се зададе въпросът, как можете да предизвикате вниманието на младежта върху „Запискитие…”.

Корифеите позаекнаха, вероятно,въздържайки се да определят тази книга като трудно читаема за вниманието на съвременната „нечетяща” публика. На помощ дойде Теодора Димова, която им предложи да не я отварят, докато не узреят. В стремежа си да защити Захари Стоянов и неговата творба тя направи грешка. Това означаваше: не четете – оставете за по-късно, защото няма да разберете.

Какво няма да разбере един пълнолетен и образован читател (завършил поне задължителното образование, което предполага средната му интелигентност)? Ако през тази възраст не се запознае със „Записките…”, „Под игото” и т.н. какво очаквате от него по-нататък. Страхът от идеализация на културното наследство създава досадата от „запознаването” с него.

Точно „Записките…” няма да сторят това. Напротив - твърде реалистичната фактология представя правдивост. В нея има и най-възвишеното и най-низкото, което Стоянов не се свени да изрази, демонстрира и подчертае. Тази своеобразна „жълтина” в нашата история е далеч от одите и героичните епопеи на Вазов (които, разбира се, имат своето незаменимо място). Но това сигнално оцветяване не е самоцелно, а показателно. Достатъчно е да цитирам по памет две неща от „Записките…”:

Едното е, когато в прав текст водачите на въстанието са призовавали бунтовниците да запалят своите къщи.

Другото е, когато вече арестуван след погрома, в затвора пред Захари Стоянов един циганин изиграва „ритуала” на зелената паничка, в който вместо лъжицата, Стоянов е лапнал „на манго зарзавата”…

Осоено второто би предизвикало интереса на младия нечетящ, но ако това е самоцел – твърде жалко. Но да пожалим нашите деца, защото вината за тяхната некомпетентност е в нашите действия и нашето търпение и безугледен компромис. В нашия свят винаги трябва да се предложи нещо пошло, за да може покрай него да се пробута някакво послание.

Ако изядеш филийката, ще ти зам играчката.

Какво става тогава с посланието? Опошлява се, както цялата ни култура, както цялата ни история, ако ние го абсолютизираме със забавно-клюкарското.

Ако някой от зрителите се беше сетил да зададе въпроса за масонската принадлежност на Захари Стоянов, тогава, гарантирам ви, „Записките…” щяха да станат по-бетселър от Хари Потър.

Именно в тази многозначност, откровеност, многостранност е силата на тази Книга. Именно затова за мен Захари Стоянов е може би най-привлекателният възрожденец. Именно затова тя трябва да бъде изучавана и прочетена от всеки българин.

Така че: Библия ли е „Записки по българските въстания”?

В Библията има и възход и погром, и Кръст и Содом и Гомор. Библията е уникална история. Библията е завет. Библията е предупреждение и начин на живот.

Така че: „Записки по българските въстания” е наистина една от нашите „Библии”.

Изчерпване

На 11-ти юни в галерия Serpentine стартира поредният пърформанс на Марина Абрамович.

Тя е решила да бъде единствения обект на това арт-явление, като по 8 часа на ден ще седи в залата, а хората ще минават да я гледат.

Тя твърди, че смисълът на пърформанса се състои в липсата на каквато и да е подготовка.

Дълбока артистична демонстрация ли е това, подигравка или Марина действително се е изчерпала. Пък и самата тя твърди, че една сутрин се събудила с неприятното и ужасяващо усещане, че повече нищо не може да създаде.

Колкото и не скромно да е, за мене си мисля, че не мога да достигна Марина Абрамович (не само финансово), просто имам ужасяващото усещане, че нещичко мога да създам.

Художникът и неговия модел

 След като се "пенсионира", бившият американски президент Джордж Буш - младши, се отдаде на художествено творчество. Рисуваше домашните си любимци, вилата си, природата около нея (вижте ТУК). Картините продаваше с благотворителна цел.
Сега е нарисувал портрет на Путин.
Защо ли пък портрет на Путин?
Все си мисля, че "хард" - фамилията Буш, която води доста войни сега гледа със съжаление към "слабия" Обама.
Един американски президент да нарисува портрета на руския и то хей-тъй - това е завист.

Жерави

ЖУРАВЛИ

Николай Рубцов

мой превод

Между блатните стволове изток блести огнелик.

Миг и слиза октомври върху жерави с тъжни крила.

Ще ме вдигнат от сън със настойчив и призивен вик

над гори и блата, над незнайни далечни села.

И  по цялата Рус отреденият срок отзвучава -

възвестяват това, като в листи на древно предание.

Всичко що е в душата накрая в скръбта се стопява

и във полета горд търсим нужното  днес  упование.

А на птиците махат онези, що дишат в съгласие.

И за пусти нивя и погубени гробни полета -

 като древни легенди  небесните звуци разгласят,

надалече отнасят със себе си всяка несрета.

Пак летят, пак летят… Отворете широко души!

Покажете се -  в миг, всеки свойто небе да узнае.

Ето млъкват - пустей естество и душа се троши -

затова замълчи! – вече никой не ще се покае…

Със специалната благодарност към Олександра Бондаренко за отзивчивостта и  професионалната консултация по превода. 

Артистично дисиденство

Ай Вейвей, японският артист, за който скоро стана дума тук, е известен като китайски дисидент и затова доста тачен в западния свят. Артистът, който се е опълчил срещу резултатите от Културната революция и щуротиите, останали от Мао, Дън, пък и Цян Дзин, изпадна в една противоречива ситуация, неговите методи на протест му изиграха лоша шега, като му показаха несъстоятелността на аршина, с който мери.

За една от своите артистични инсталации, Ай е позволил една автентична ваза от династията Хан на възраст над 2000 години да бъде строшена в земята (Dropping a Han Dynasty Urn, 1995—2004). Друга ваза, пак от същата династия (и също част от националното богатство на Китай) той обрисувал с надпис Кока-Кола. За този „творчески акт” аз лично нямам обяснение, дори смятам за безумен или по-скоро мазнишки.

http://www.maryboonegallery.com/

Но когато скоро, както твърди http://art-news.com.ua/, в Perez Art Museum в Маями, 51-годишният Максимо Каминеро, който се представил за художник, влязъл в залата, където била показана инсталация на Вейвей, взел една от 16-те ярко боядисани древни вази и я разбил в пода в знак на протест срещу чуждестранното изкуство. Този акт не се харесъл на Ай и осъдил пакостника на 5 години и милион долара, защото вазата била негова.

http://www.vesti.bg/

Винаги съм си мислил, че дисидентите са принципни хора и тям е присъща справедливостта, но явно славата и имакът променят мислите и изкривяват ценностите дори на най-откроените радетели.  Вероятно обществото, което ги приема като дисиденти бързичко ги деформира, асимилира и от борбата им за справедливост остава лошите спомени на неуютните преживявания.

Ако, все пак, не сте осъзнали тезата ми, тя е в различното разбиране на артистичния жест, отнесен към едно и също национално богатство, макар и в частна колекция, но все пак частно, оценено като лично притежание и създаващо от обществената отговорност лична  безотговорност.

Рисунки & Пластики

Една много приятна изложба на Дружеството на пловдивските художници се откри на 5-ти март. В галерията "срещу Дома на техниката" (така си я знаем в Пловдив) се видя нещо различно - 
нито класично, 
нито академично, 
въобще не лаично,
но експериментално, 
далеч не брутално,
леко сексуално,
но по принцип радикално.
Привлекателно,
художествено настоятелно,
изпробва ексхибитора,
изпробва и зрителя.
Жертви няма 
има събитие.

И ето:

Толерантност

Добре е да не се забравя, че значението на думата "толерантен" включва в себе  си конотацията за търпимост към чужди убеждения, макар да ги смятаме за лишени от разум.

Отново Анна

Отдавна не се беше случвало в съботната вечер по телевизията да се види истински филм. Кино-филм, трябва да уточня, защото киното все пак е изкуство и дори му номерираха лична муза. Представи го БНТ-2, май единствената сериозна телевизия, който остана.

За трети път гледам вариянт на Анна Каренина и за четвърти път (защото прочетох и романа) се удивлявам как една сълзлива история се превръща в изкуство и то различно, неповтарящо се, в зависимост от това кой артист го е пипнал.

Филмът е на Бърнард Роуз, САЩ 1997, със Софи Марсо и Джеймз Фокс.

Правя справка: 9 неми филма и 22 говорящи, черно-бели и цветни, са създадени до сега, от които някои са мини-сериали, някои ползват само мотиви, а има и филм-балет. От Грета Гарбо до Кира Найтли (2012 г) се събират тези трийсетина Ани. От специфичната пищност на индийската продукция до постмодерната версия на Джо Райт (2012), да която писах ТУК.

Когато гротеската и абсурдът вземаха връх над естетическите ценности

Камбаните звънят без повод, ние също,

Камбани, бийте без причина, ние също.

Ние ще се разваме на дрънкането на веригите,

което ще разклащаме в нас в такт с камбаните

Тристан Цара

дадаист

За него може да прочетете и нещо в Читанка. Също в „Литературен форум” .

А също и в антологията „Френски поети сюрреалисти”, съставена от Стефан Гечев, Захари Стоянов-2011.

Биографични бележки и стихове (но преведени през румънски) – в „Литературен свят”. Все пак Цара е румънски евреин с истинско име Самуел Розенщок.

Нихилизмът и отрицанието на естетичното, абсурдът, са присъщи за следвоенните години, вероятно, защото са вдъхновени от самия абсурд на войната, в която няма никаква естетика, която е отричана и довежда до нихилизъм. Но все пак това „упадъчно” изкуство дава възможност на персоналните интерпретации до голяма степен и в това е чарът му.

Когато губиш, не знаеш какво печелиш, и обратно…

Прецедент

На  изложбата «Display Mediating Landscape»  в Бари местната чистачка свършила добре работата си. Тя изхвърлила две "произведения на съвременното изкуство", създадени от хартия и картон, която тя, докато почиствала, приела за  боклук, оставен от някой недобросъвестен посетител всред останалите експонати.
Двете "творби" били на стойност около 10 000 долара. 
Антонио Василе, член на местната градска управа, все пак отбелязал, че инцидентът е показателен и  художниците трябва да притежават по-голяма отговорност за това как се възприема тяхното изкуство от околните.
Вероятно е трябвало да обявят изложбата за елитарна, за да ориентират и посетителите какво и как гледат. Съществува, обаче, и проблемът някой истински боклук да бъде приет за произведение на изкуството, което би било по-малката беда за застрахователите, но много... много по-голяма беда за зрителите. Това си е истински психологически тест, породен от естетическите преценки на един обикновен човек. Критиците и кураторите трябва сериозно да се замислят.
Все пак жената била оправдана.
Това са рисковете и на масовото изкуство, което създава лесносмилаеми образци, но и проблем на псевдоелитарното, което създава извращения  от типа "новите дрехи на царя".
По материали на http://art-news.com.ua

Арт от Майдана

Не закъсняха проявите на украински художници, вдъхновени от събитията на Майдана. Ето някои от тях.

Размисли върху закона за културното наследство

Националното богатство е за всички, членове на нацията, но изкуството, неудостоверено като национално богатство, може да бъде и елитарно.

Законът за културното наследство, в смисъла си за колекционерството на произведения на изкуството, притежава нещо много рационално.

Скритите творби с национално значение (това е определимо) могат да се намират в частни ръце, които да са закупени, подарени, крадени, намерени, завещани.

Колекционерът може да е просто събирач-ценител или чист търговец.

Търговията, меценатството с тази "стока" не е същото като при друга стока, защото изкуството е, но е и нещо повече от стока, бих я нарекъл одухотворена стока. 

Колекционерът би могъл да бъде много по-добър стопанин и от държавата.

Търговецът може да е по-добър откривател от специализирани служби (примерно да намери някой български класик в чужбина и да го донесе тук).

Обаче, от гледна точка на спекулации, трябва да има регистрационен режим на тази особена част от изкуството и притежателят, собственикът, държателят (както и да го наречат) трябва да няма право да продава тези творби в чужбина, да е длъжен периодично да прави експозиция на обособени за това места - тук и в чужбина (като държавата да съдейства за това), да позволява репродукции, снимки, публикации и всякаква известна му информация за историята на творбата и да се грижи за тях с грижата на добър стопанин..

Тази система ще стимулира и продажбата на "млади" творби, които още не са с национално значение или никога няма да станат.

Целият проблем със закона е какво да се прави със завареното положение, когато в частни колекции се намира платено изкуство без документи за притежание, крадено изкуство и най-общо незаконно изкуство.

Кастинг за месия

„Бог е Абсолют. Пълният генезис на Сътворението е трансцедентен.  Ако абсолютният статус на Сътворението бележим с Q , а с Q` бележим абсолютния статус, в който  Q сингулира, то отношението между Q и Q`, наречено константа на Del, е най-малката неделима и безусловна величина. Тя делира феномена Времепространство, с което обективира убиквичен и иманентен на Абсолюта Енергис. Екстраполирайки обективното познание за Енергиса като апосет Абсолют, можем да направим коректни изводи за статус Q на Сътворението.”

Този „пролегоменен апологетикум” не е изсмукан от пръстите позьорски текс, илюстриращ нечия болезнена амбиция за превъзходство, изразявана, чрез словоблудство. Това е твърде логична теза, звучаща от устата на фантастичен апологет, персонаж от фантастичен роман, който ни представя Петър Делчев в „Кастинг за Месия” (Сиела, 2012).

Там няма да изморите мозъка си само с такива главоблъскащи текстове, напротив, ще се сблъскате с много сатира, интелигентен екшън, прекрасен език. Но най-ценни са идеите за решаване на злободневни проблеми, една мъдра и амбициозна прогностика, представена чрез  едно остро перо.

Някъде в бъдещето ще се проведе Вселенски събор, който трябва да разреши противоречията вътре в християнството и противоречията между него и останалия свят, и науката. Решено е това да стане на изолиран остров някъде в Тихия океан, при специална подготовка. Това е събитието на века и като такова подобаващо ангажира медии, политика, армия, мафия и религиозно поклонничество. Организаторът – един бивш иезуит, куратор на Събора е твърдо решен той да има благоприятен за христианството резултат, затова е твърдо решен и използва малко особени за един християнин методи.

„Установих, че ако преведем това, което великите умове са казали преди 700 години към днешна дата то си е съвсем актуално, но ние не го разбираме, защото ни звучи като бръщолевене на някакви старци.” – казва в едно интервю авторът и в тази книга ни го показва.

Едно от малкото лоши неща в този роман е, че ще трябва да чакаме втората му част.

Едно от малкото хубави неща у нас е, че има писатели като Петър Делчев.

Топ-6

Топ-6 на най-мащабните изложби, които се очакват през 2014 година, по съобщение на http://art-news.com.ua

МоМА. 1 февруари — 1 юни.

Там ще видите най-доброто от архитектурното изкуство на Франк Лойд Райд (да беше жив Тодор Колев, припомням си неговия герой в „Опасен Чар” :))

МоМА (Museum of Modern Art) това е музеят за съвременно изкуство на Манхатън, Ню-Йорк, един от първите и най-представителни музеи на съвременното изкуство в света, който е послужил за еталон на много други подобни институти. Основан е през 1928-ма година. Ето външния вид на сградата след нейната реконструкция.

МоМА също ще се представи от 8 март до 8 юни с изложба под надслов „Гоген: метаморфози”, на която ще бъдат представени всички познати портрети на таитянки, но само във вид на гравюри и графики.

Whitney Museum of American Art (Музей Уитни). 27 юни — 19 октомври

Музеят е основан през 1931-ва, намира се също в Манхатън и носи името на основателя Гертруд Уитни. Известен е и с принадлежащия ресторант с име „Без име”, където се предлага пчелен мед от нарочни кошери, поставени на покрива на музея, която идея е на художника Кики Смит, който е нарекъл меда Flora Honey и е поставил кошерите в чест на Флора – бивш президент на музея и внучка на Уитни. Вероятно една сладка, медена любов.

Примирение

Един уморен мъж се прибира у дома. Някъде зад гърба му, и нашия поглед, е останал еднообразният, досаден ден. Очакването му за следващия, пак същ, ден, с нищо не различен а еднакво уморяем, еднообразен, досаден и, може би поради това, безсмислен, се материализира като гигантски октопод и стяга неговата къща-крепост, мястото, където може забегне за часове, да мечтае и да събере сили за утрешното също.

Нещо такова ни обяснява немислимият-сюрреалист Джон Брозио в картината си „Умора”; немислим, заради немислимите неща, които поставя до реалните.

А за гигантските кокошки в този тих, проинциален град самият той каза:

Ръченица

Чехът Ян Вацлав Мърквичка, е считан и уважаван за родоначалник на българската живопис. Това е така, защото чешкият професор е поканен от правителството на Източна Румелия за учител и му е дадена възможността да твори, показва и преподава.

Мърквичка рисува прочутото си платно „Ръченица” поне в два варианта. Единият е изложен в Националната художествена галерия, а другият беше в неизвестност през последните 80 години. Появи се сензационно на търг на аукционна къща „Аполон и Меркурий” в края на 2008-ма година и беше откупено за 75 000 евро от бизнесмен. Името му се пази от организаторите в тайна. Мистериозни са и предишните собственици. Най-напред картина е принадлежала на известен българин, изпратен от Борис Трети да открие търговско представителство в Швейцария през 1942-1943 г. В последствие остава да живее в тази страна. През 1959-а обаче наша правителствена делегация гостува там. Ръководителят й се среща с емигранта, собственик на картината и го скланя да му продаде картини на Мърквичка и други български майстори срещу златни наполеони. Така вторият  вариант на „Ръченица" през соца е собственост на влиятелна  комунистическа фамилия.

Пътища към миналото

Знаете ли как се прави коктейл „Ханаански балсам”:

Спирт за горене – 100 мл, луксозна бира- 200 мл, политура пречистена – 100 мл.

По желание може да се прибави препарат срещу потене на крака или лавандулов спирт.

Такива рецепти ни дава Венедикт Ерофеев в произведението си „Москва-Петрушки”.

Чрез спомените и разсъжденията на един регулярен съветски алкохолик Веня Ерофеев ни разкрива същината на една епоха, а всред конкретиката на едно нестихващо пианство така тънко и умело критикува, че първо си задаваш въпроса, как този текст е преминал през комунистическата цензура някъде през 70-те на миналия век.

Между другото, сатаничните рецепти за коктейли не са измислица, а цитати от практиката. Дори си спомням казармата, когато по почина на руските солдати опитахме да пием одеколон „Тройны”. Никога не правете тази грешка! Също изпъква в паметта ми една разказана истинска случка, когато след съвместни полети съветската ескадрила с Миг-ове излетяла от летище Граф Игнатиево с по едно крило гориво и едно крило чист спирт (там са им резервоарите). Но това е бял кахър на фона на тези рецепти.

Малката новела, по-скоро някакво митично, хиперболично, повествователно есе, се явява и актуално, защото връща с носталгия в един изгубен свят, където всичко беше ясно, точно и дефинирано. Знаеше се кой е добрият и кой лошият, основният въпрос на философията беше формулиран, а следствията - неоспорими и не търпящи опровержение; екзистенциалният минимум – гарантиран и за всичко това се изискваше просто малко вярност, изразявана в един безобиден, блудкав водевил, в който всеки трябваше да изиграе заучената си роля.

„И до едно време всичко вървеше превъзходно ние по веднъж в месец им изпращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно заплатите.

О, свобода и равенство! О братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най божествено време в живота на моя народ – времето от отваряне до затваряне на магазините.”

Затова ще ни е много дълъг прехода, стига да знаем накъде прехождаме. За сега виждам друг безумен водевил, само дето ние сме зрители.

По-добре късно, отколкото никога

Скоро догледах филма на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.

Да, догледах, предишният път успях да хвана части от него, но частта никога не може да удовлетвори смисъла на цялото.

Този филм ми върна надеждата и оптимизма в българското кино. Макар и твърде закъснял (от 2008-ма, когато е завършен филма и от 1997-ма, когато романът на българския писател в странство Илия Троянов е издаден у нас) съм доволен, трогнат и удовлетворен от майсторството и професионализма на режисьор, сценарист, актьори и всички, които са направили тази продукция.

Разказът на Троянов е истински, освободен от догматичността на категоричното отрицание. Едно семейство бяга от гнета на българския комунизъм, но не намира очакваната утопия или поне търсенето му е платено с драмата на друг гнет. Темата е съвременна и най-малкото залитане по нея би я пратила в кошчето на нехудожествената пропаганда, политическото критикарство или евтината социална демонстрация. Идеята носи мъдростта на това, че една истина винаги е някъде по средата на възможността. А всичко това е подчертано от красотата на киното и неговите вълшебни изразни средства, правещи чудеса, когато попаднат в ръцете на майстори.

Следващата ми крачка  (също много закъсняла) е да прочета книгата. Сигурен съм, че ще създаде различно настроение от сценария, но вече съм убеден, че ще ми достави ново и неочаквано естетическо удовлетворение.

Браво!

Големите балонени зайци

Уголемени балонени зайци, прахосмукачки, баскетболните топки в стъклен сандък; кучета от цветя и безброй други глупости, „произведени” от един от най-продаваните и известни в САЩ артисти Джеф Кунс. Той „твори” в направлението ready-made. Този маниер е измислен от учителя му Марсел Дюшан, което е техника в няколко изкуства, в които авторът представя в качеството на свое произведение обект или текст, несъздаден от самия него, но (по определение) с нехудожествени цели. Последното го предпазва от плагиатство, но го дисквалифицира като художник (пак по дефиниция).

Може би заради това бившият съпруг на Чичолина твърди, че „вярва, че масовата продукция и индустриализацията са неутрализирали уникалността на всичко, което ни заобикаля”, от което следвало, че в изкуството има дефицит от романтиката на уникален творчески акт.

Ето едно доказателство за ready-made-а на Кунс:

А това прасенце, не ми е ясно, дали е просто взаимствано или изкуството е в това да бъде „подбрано” като готова вещ или „типично американски набор от ценности на средната класа”, както казва арт-критикът Кристофър Найт (не го бъркайте с автора на „Ключът на Хирам”). Аз просто се вглеждам в момченцето, което е зад опашката на прасето и се чудя какво и защо прави. Може би тлябва да ми напомни за арт-серията му „Мade in Heaven” с Чичолина, която е и възхвала на мастурбацията.

Снимките са от http://art-news.com.ua/