Българската библия

Скоро в История-БГ в БНТ се „разигра” темата „Българската Библия”, която визираше „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов.

Популярни или не корифеи на бългрската литература и история, писатели, обсъждаха тази много българска тема. Позиционираха три литературни (с все пак различен жанр) произведения в българската литературна съкровищница, които определиха за емблематични, по отношение на възрожденската ни литература и затова въобще в българската култура: „Кървава песен” на Славейков, „Под игото” на Вазов и „Записките…” на Стоянов.

Интересен паралел и професионално задълбочено забелязан.

От ученическата аудитория се зададе въпросът, как можете да предизвикате вниманието на младежта върху „Запискитие…”.

Корифеите позаекнаха, вероятно,въздържайки се да определят тази книга като трудно читаема за вниманието на съвременната „нечетяща” публика. На помощ дойде Теодора Димова, която им предложи да не я отварят, докато не узреят. В стремежа си да защити Захари Стоянов и неговата творба тя направи грешка. Това означаваше: не четете – оставете за по-късно, защото няма да разберете.

Какво няма да разбере един пълнолетен и образован читател (завършил поне задължителното образование, което предполага средната му интелигентност)? Ако през тази възраст не се запознае със „Записките…”, „Под игото” и т.н. какво очаквате от него по-нататък. Страхът от идеализация на културното наследство създава досадата от „запознаването” с него.

Точно „Записките…” няма да сторят това. Напротив - твърде реалистичната фактология представя правдивост. В нея има и най-възвишеното и най-низкото, което Стоянов не се свени да изрази, демонстрира и подчертае. Тази своеобразна „жълтина” в нашата история е далеч от одите и героичните епопеи на Вазов (които, разбира се, имат своето незаменимо място). Но това сигнално оцветяване не е самоцелно, а показателно. Достатъчно е да цитирам по памет две неща от „Записките…”:

Едното е, когато в прав текст водачите на въстанието са призовавали бунтовниците да запалят своите къщи.

Другото е, когато вече арестуван след погрома, в затвора пред Захари Стоянов един циганин изиграва „ритуала” на зелената паничка, в който вместо лъжицата, Стоянов е лапнал „на манго зарзавата”…

Осоено второто би предизвикало интереса на младия нечетящ, но ако това е самоцел – твърде жалко. Но да пожалим нашите деца, защото вината за тяхната некомпетентност е в нашите действия и нашето търпение и безугледен компромис. В нашия свят винаги трябва да се предложи нещо пошло, за да може покрай него да се пробута някакво послание.

Ако изядеш филийката, ще ти зам играчката.

Какво става тогава с посланието? Опошлява се, както цялата ни култура, както цялата ни история, ако ние го абсолютизираме със забавно-клюкарското.

Ако някой от зрителите се беше сетил да зададе въпроса за масонската принадлежност на Захари Стоянов, тогава, гарантирам ви, „Записките…” щяха да станат по-бетселър от Хари Потър.

Именно в тази многозначност, откровеност, многостранност е силата на тази Книга. Именно затова за мен Захари Стоянов е може би най-привлекателният възрожденец. Именно затова тя трябва да бъде изучавана и прочетена от всеки българин.

Така че: Библия ли е „Записки по българските въстания”?

В Библията има и възход и погром, и Кръст и Содом и Гомор. Библията е уникална история. Библията е завет. Библията е предупреждение и начин на живот.

Така че: „Записки по българските въстания” е наистина една от нашите „Библии”.