Монолог за мисията на твореца

Да споделиш с Анастас Константинов вечерта е едно и вдъхновяващо, и малко скучно явление. Но винаги създава удоволствие и впечатление. Творецът е присъщо малко отнесен, пиперливо особен, винаги е малко сам, защото е сгоден за творчеството си – такива мисли ми минават. Седим, аз – неговия възторжен фен и той – „мистичният експресионист” (както твърдят специалистите), който материализира душата си и създава пъстри шамани и идоли. Едва ли той подозира за откровеността на моето възторжено поклонничество. Питам се – дали пък не е моят идол, в съвремеността това би звучало модерно и донякъде нормално. Не, няма да късам дрехите си, да падам на колене и да крещя като непълнолетна поклонничка от 50-те пред сцената на „Бийтълс”. Спомням си, когато попаднах в една „интИлектуална” компания, на която ме заведе мой приятел свещеник!, към полунощ млада дама пусна магнетофона. Когато прозвучаха началните тактове на „Одата на радостта” тя каза: „На колене! Това е БетХовен!” Може би зарди това „х”, което често слагат в името му, не направих това физическо упражнение. Аз „Одата…” си я слушам сам, най-ми допада втората част, а шилеровата тема  „Freude, schöner Götterfunken” малко ми доскучава, защото съм евро-скептик.

Поздравявам го с последните му постижения, за които съм научил, за „Целувката на Макензи” и срещата му с онези деца в Америка, за които е рисувал, за предстоящите проекти, за които съм дочул. Кима разсеяно, но аз знам, че не е от скромност. Предусещам, че не е привърженик на куртоазията, макар той да не знае, че съм искрен. Спомням си неговото отношение към подобни адмирации, беше ги изразил в някакво интервю:

 „Духовно непросветеният човек е страшно нещо, а след това има една категория полуобразовани - те знаят всичко, имат мнение за всичко и понеже са полуобразовани, оттам им идва нахалството. Умирам от скука, когато ми се появят стандартни хора, когато ми говорят едни шаблонни приказки - ужас! „

 Ужас! 

Ние мераклиите и лаиците, когато застанем пред трона на Зевс винаги искаме да ни удостои с някоя гръмотевица и ще се чувстваме значими, ако тя е предвидена специално за нас. Не, Анастас не е по гръмотевиците. Те понякога са вплетени в платната му, излизат от онези пронизващи очи на шаманите, имащи свое разбиране за формата.

Разказвал ми е за реакциите на зрители, които са гледали картините му. Някои плачат, други стават многословни и нервни, имало такива, които крещят, а едни цигани дори танцували. Е, тук вероятно малко преиграва, но ми се иска да го запитам защо някои неща мен хипнотично ме привличат и там „под лъжичката”, където обикновено ме стяга язвата, ме захапва някакво менгеме, сякаш се готвя да скоча от висока кула. Спомням си, че такова физиологично отражение даваше и… любовта, но това чувство остана някъде далеч в годините. Искам да го питам още много неща: защо рисува, как рисува, кога рисува, сънува ли картините си и ред подобни „стандартни” неща, но не го правя. Ще ми каже нещо, колкото да отклони въпроса. Затова го питам нещо друго, заяждам се, не защото зная, че ще му е досадно, а защото аз нямам отговор на този въпрос и намирам, че този човек, който сам ми е „легнал” под ръка , трябва да знае отговора. Предусещам положителния отговор. Потвърждението просто трябва да го има иначе би се променило много и в историята, и в географията, и в ценностите, и във възпитаните добродетели, и в това, което ни се повтаря всеки ден.

Слушай, рекох му, четох някъде, че не участваш в протестите, но ги подкрепяш, че изкуството е привилегия за свободния човек, разбираш ли, мисля си, че ти не може да не бъдеш социално ангажиран. Нали творците са в авангарда на обществото. Будители – изгледа ме изпод око. Нали казват тежко на времената, когато мълчат поетите. Ето Георги Господинов, преведен е на сто езика, прави посланието на нашата обрулена „Череша” пред постмодерния свят. Какво искаш да промениш в обществото, нали си на гребена на вълната, не трябва ли да бъдеш обществено ангажиран?

Той погледна тавана.

Изрази го с учудването, което познах по лицето му. Дори малко се намръщи.

Смутих се. Вероятно моят въпрос и надеждата за положителен отговор звучеше твърде пролетарски. Сега едва ли някой би се трогнал от стиха „не човек, а желязо”. Всеки поет ли трябва да бъде Ботев, всеки Делакроа ли трябва да рисува барикадата и разголените гърди на „Свободата”. Та изкуството само за себе си е свобода. Анастас Константинов ли трябва да предводи протеста по жълтите павета или да застане пред окупираната аудитория, да ни помогне, да ни избави, защото ние не можем да се разберем един друг дали да качваме или сваляме правителства. Усетих онзи сладникав привкус на елитарност, който винаги подсъзнателно съм усещал в изкуството. Изкуството като една игра и като необходимост. Интелектуална игра – като размишленията в тази статия. Игра на стъклени перли, както казваше Хесе.  Необходимост – да извадиш демона, който е в тебе, а ако е рекано едни ще плачат, други ще вият, а циганите ще танцуват. Ние винаги сме конгениални (в смисъла, който й поставя Шлайермахер). Ние намираме в творението нещо различно и много повече от това, което е вложено от твореца. И това не е беда, защото така успяваме да „творим” с него, като не умеем сами. Ние търсим смисъла и посланието, а художникът рисува.

Анастас е българин, но не е български художник. За това трябва да съжалява България. Но неговите картини остават там – в света с подписа на един българин, „Bulgarian Rainbow” (както го наричат там), малко понадскочил парвенюшката конюнктура на аудиторията на „полуобразованата категория” и на сляпото, което „пази Боже” е прогледнало. Малко съжалявам за това. Нямям отговор на моя въпрос. Остава ми да гледам. Картините му.

“Какво е положението на българския художник в днешно време? Аз бих казал – зависи от това колко добре Анастас рисува през тези дни.”  -  това е изказване на немския критик Фред Еверт и се отнася за художника Анастас Константинов.   (http://www.slovo.bg/old/litforum/101/atelie.htm)

С разрешението на Анастас ще публикувам любителски снимки на новите му творби. Може би ще се разбере, защо съм му „фен”.

Квантово причастие

Вижте още снимки на картини

Анастас Константинов

В Галерия „Анастас” е уютно. Там лятото не се усеща като знойна, потообразуваща субстанция. Там лятото е утеха. Всъщност, там винаги е лято, вероятно, заради спрялото време на Стария град. Всеки знае, че в Стария Пловдив време няма, то губи смисъла си, защото Градът е направен от вечни неща. Една голяма вечност, многоцветна, многолика и топла, е съхранена и в галерията на Анастас Константинов. 

Калдъръмът потропва по вратата на старата къща и продължава през лъкатушния двор във вид на разноцветни мозайки. Там е градинката от приказките – зелена и пъстра, която гледа с ястребово око от тепето към града. В скута на старата къща е галерията. Надолу ли, нагоре ли, влезеш ли веднъж – ще се изгубиш, но ще го направиш доброволно. Ще потънеш в света на чистия дух, чийто език Анастас умее да превежда на нашия, чрез своята живопис и скулптура, за да успеем да го възприемем и да го разберем. Там, всъщност, посоки няма – има чиста емоция, чувство, овеществено, чрез колорита на боите. Там от масивната дървена врата ни посрещат форми и цветове, така изкусно допълващи се, винаги готови да създадат в мислите и усещанията ни това, което искаме да видим, да си представим, да си спомним, стига то да е добро. Картините на Анастас са пътища към онзи Едем на чистата наслада, който всеки за себе си мечтае. Те нямат нужда да се разбират, те се чувстват, те създават наслаждение – онова, за което в естетиката ни казваха класиците. 

Картините на Анастас са живи. Те шават, крият се, показват се, бавно издават тайните си. Всред привидния хаос на платната, хипнотизираният от цветния баланс наблюдател постепенно разпознава силуети на хора, лица и разбира, че формата и съдържанието стават едно, когато има кой да ги обедини. 

Там са Шаманите на Анастас, загадъчни, тайнствени, постмодерно бутафорни, танцуват своя танц-език и ни наблюдават с всевиждащи очи. Обвиняват ни, предупреждават ни, не - карат ни ние да сторим това, за да намерим себе си.