Той трябваше да дойде между нас,
в такова време трябваше да дойде и такъв,
обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити.
На всички мраморни пиедестали чужд,
но най дачече взрян – тъй близо до зведите..."
Може би познахте, този стих много отдавна беше предназначен за... Ленин. Но още тогава, когато го прочетох за първи път, за себе си установих, че той не може да му принадлежи. Може би авторът, който късата ми памет не успя да назове, е отправил скрито послание? Не зная. Но да не идеологизираме нашата Коледа, нега оставим Роналд Бард да се занимава с психологията на автора, като модерен герой. За мен този стих е предназначен за Спасителя.
“Обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити...”
Това е точното определение за Героя на Коледните празници, който е и Протагонист на моето есе.
Тук не говорим за Божествената Му природа, вероятно еманация на Висшия разум или отговорен сътрудник в бюрото на Великия архитект, или Сам Той в неговия Ипостас. Тук иде реч за проявлението му всред нас, които не можем да осъзнаем имагинерната му същност. На нас ни е необходима личност, водач, баща и за това се осланяме на тази негова духовна асимптота. Нещо повече, нуждаем се от добър водач, добър баща, който да удовлетворява нашите вродени и придобити критерии за доброта. Той трябва да прощава грешките ни, за да можем ние отново и отново да грешим. Той трябва да умее да си затваря очите пред нашите изстъпления, които са осъзнати, нарочни грешки. Моят дядо, мир на праха му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза казваше: O mein Gott, lieber Due, macht die Augen zu!
