Едни
български „оскари” се проточиха по телевизиите. 28 броя награди за български
филми – игрални, документални и анимационни. Нищо лошо, напротив. Пълна зала
(като ааскерите), шоу на сцената, номинации, награди, както се полага.
Благодарности на трогнати наградени, гордост, тук-там предрадсъдъци.
На
сцената, тези, които трябваше да веселят, залисват, забавляват публиката бяха
студенти от НАТФИЗ (ВИТИЗ). Пък млади, пък хубави деца, сигурно някога ще
станат артисти. В началого излезе целия клас на Ламбо. Беше трогателно. Велик
артист, казвал съм и друг път пред жените, колкото по-остарява (като Ален
Делон) толкова по-готин става. Пък не артист – ами артистище!
Не
зная къде е мястото на тези „оскари” в
България, но ако сега го нямат, ще дойде време да го имат. Имам предвид, че все
някога киното ни ще стигне върховете от миналия век, пък и ще ги надмине.
Но
не за това пиша.
Всички
деца от сцената, натфизчиите, без да са виновни, станаха жертва на режисура.
Цялата им артистична демонстрация премина на английски език. Вярно, кабаретни
парчета, подобни танци, мизансцен, добре
го направиха, но за кого беше подготвена тази демонстрация?
Може
би мечтите по оскарите са преминали предела на българското и ни натякват посланието,
че ние – тъпите зрители, дето разбираме само от задушен телешки език, не
заслужаваме да бъдем навътре с българското кино.
Ами,
гледайте си го тогава и си раздавайте награди . То така или иначе въртите едни
пари мужду вас, а продуктът ви не е за гледане.
