Размисли върху закона за културното наследство

Националното богатство е за всички, членове на нацията, но изкуството, неудостоверено като национално богатство, може да бъде и елитарно.

Законът за културното наследство, в смисъла си за колекционерството на произведения на изкуството, притежава нещо много рационално.

Скритите творби с национално значение (това е определимо) могат да се намират в частни ръце, които да са закупени, подарени, крадени, намерени, завещани.

Колекционерът може да е просто събирач-ценител или чист търговец.

Търговията, меценатството с тази "стока" не е същото като при друга стока, защото изкуството е, но е и нещо повече от стока, бих я нарекъл одухотворена стока. 

Колекционерът би могъл да бъде много по-добър стопанин и от държавата.

Търговецът може да е по-добър откривател от специализирани служби (примерно да намери някой български класик в чужбина и да го донесе тук).

Обаче, от гледна точка на спекулации, трябва да има регистрационен режим на тази особена част от изкуството и притежателят, собственикът, държателят (както и да го наречат) трябва да няма право да продава тези творби в чужбина, да е длъжен периодично да прави експозиция на обособени за това места - тук и в чужбина (като държавата да съдейства за това), да позволява репродукции, снимки, публикации и всякаква известна му информация за историята на творбата и да се грижи за тях с грижата на добър стопанин..

Тази система ще стимулира и продажбата на "млади" творби, които още не са с национално значение или никога няма да станат.

Целият проблем със закона е какво да се прави със завареното положение, когато в частни колекции се намира платено изкуство без документи за притежание, крадено изкуство и най-общо незаконно изкуство.

Законът за културното насредство е изработен от комисията „Чилова". Според текстовете в него всеки, който притежава културни ценности, е задължен да удостовери с документи собствеността върху ценностите-национално богатство. В противен случай колекционерът се превръща в техен "държател", т.е. упражнява практическа власт върху движимите културни ценности /може да ги стопанисва и излага на показ/, но те са държавна собственост и не могат да се разменят, продават или оставят в наследство.

Това, че в текстовете имало противоречие с европейски закони и директиви, няма никакво значение.

За първи път въпроса за амнистия на частните колекции бе поставен от президент Георги Първанов още през 2004 година.  По-късно, през 2007, отново бе  повдигнат от депутатът  д-р Николай Михайлов, който изрази мнение, че когато се заговори за амнистия,  става дума за нещо, придобито извън закона.

Сега въпросът отново се вдига, вероятно заради скандала с експозицията на Васил Божков в Брюксел (макар и позакъсвяло). Този закон не цели криминалното изнасяне на ценности (това на практика е решено), той цели криминалното притежание в страната. 

Проблемът може да се реши с регистрационен режим, а ако не се открият документи, удостоверяващи законна чистота на притежаването, но и няма доказателства за противното, да се даде давност за притежаване докато колекционерът-собственик е жив, но да не могат да се наследяват  до тогава. Да могат да се изкупуват само от специална държавна институция, за което е необходим нарочен фонд. Възможен вариянт е аукцион с участие на държавна институция (музейни куратори) и частни колекционери, които търгово да придобият такива "неясни по собственост" творби, но със задължението, че са длъжни само да ги експозират или претъргуват в страната при същите условия. Удачно е такива продажби да се облагат с по-особен данък. Както се разбира това задължава повече колекционери и търговци, но не нарушава правата им върху предмета на дейност.