Обновата на човека, зададена от Спасителя, и възможността
за нейната реализация в постмодерното време
Има една интелектуална игра:
ако сте корабокрушенец на самотен остров и имате право да избирате, коя, само
една, книга ще вземете със себе си? Аз съм убеден, че при сериозен размисъл,
изборът винаги стига до Библията – Книгата на книгите, наръчник за намиране на точното
място на всичко в света. А къде
най-добре бихте сторили това, ако не в самотата на отшелничеството, резултат от
вашето крушение, далеч от суетата и предизвикателствата на греха. Това е Книгата, в която са концентрирани историята,
бъдещето, отношенията на човеците със себеподобните и с Бога.
Там, в Новия завет, Христос ни
начерта пътя на обновата на човека като цел за реализация на Божествената Му
промисъл, изстрада показно промяната, за да ни изкупи и ни покаже, че пътят на
Новия човек е нелесен, но е единствения изход, като ни гарантира това с
Възкресението си.
Ще се опитам да представя
постмодерния човек в светлината на тази обнова - накратко и без амбицията за
изчерпателност, да обобщя наличните достижения по темата, които намирам за
важни и предложа свои наблюдения относно
постмодерното време и човека в него, както и да отговоря на въпроса: има ли
шанс човекът днес да се възползва от проекта за обновата, начертан ни от
Спасителя.
Предпоставка за тази възможност
е свободата, която ни е дал Христос. В Новия
Завет можем да различим: свобода от съдбата, от греха, от злите сили, от силата
на смъртта, от Мойсеевия закон, от съсловни различия, от икономическо и
политическо подтисничество[1].
Ще допълня свободата на избор, дали човекът въобще ще приеме с вяра
"Царството небесно", като е пояснено:
"...царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук
е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е."[2]
За да определим постмодернизма,
трябва да тръгнем от модернизма – неговия антипод, който отрича.
“Старите, примитивни грехове не са мъртви, а се спотайват в тъмните ъгли
на модерните ни сърца — все още там и все така отвратителни”[3]
Модернизмът ни се представи
като естетика на съблазанта, един екзистенциален експеримент в културата и
живота, който цели да създаде свят без Бог и без Христос. Модерното естетико-художествено
съзнание произведе артефакти и герои, живеещи така, сякаш Христос никога не е
съществувал.
За модерното съзнание стават
привични метафизическият терор и естетическият вандализъм, което създава
забелижима духовна уродизация, но снобското съзнание не забелязва, че
"царят е гол". Разбира се, всичко това не може да не окаже влияние върху
живота и човека.
От позицията на християнското
съзнание модернизмът е последния акт на велика историческа мистерия, завършваща
фаза в разкола между Бога и човека, когато човекът си е въобразил, че Бог е
"мъртъв[4]".
Модернизмът, предал Бога и
Христос, умира на хилядолетния рубеж, както и предателят Юда, а сменящия го
постмодерн се явява като удавник, който още не знае, че ще бъде спасен.
Като еволюция на модерна,
постмодернът обикновено е определян с четири основни лица: "демоническо,
секулярно, неоезично и боготърсещо"[5], това
му придава пъстрота, противоречивост и неустойчивост. Той е обладан от стихийност,
фасетъчност и еклектика.
Постмодернът създаде философия,
която стана интелектуална апология на корпоративна греховност. Жан Бодрияр говори за празнична феерия
на супермаркетите и тяхната псевдолитургийност. Рок-концертите се сравняват с
дионисиев култ, увлечението към спорта - като псевдорелигия. Така в света се
връща езотериката и трансценденцията.
Постмодернът поражда "децентрираност
на културата и личността"[6],
което стои в основата на кризата. Преди за личността се мислеше като за стабилно,
кохерентно, рационално образувание, сега тя се смята за нестабилна,
противоречива, социално конструирана. Резултатът е пустота, самозагуба,
тревожност заради загубата на истинските ценности .
В Християнската нравственост
идеалът се въплащава в подражание на Христос, в диалог с Бога. В различна
ситуация се оказва личността в секуляризираната култура, в която човек се реализира
не в нравствено усъвършенстване, а във външния успех, а действителността се
възприема като игра на езика.
Човекът в постмодерна живее в
илюзорен свят, без да има възможност да управлява своя живот и става "обект
на тотална манипулация"[7].
Така например, човекът, считащ себе си за християнин, в същото време вярва на
астрологията, размишлява за своята карма.
На базата на тези обобщения ще
опитам да се поставя на мястото на средния постмодерен човек, да се абстрахирам
от уловките на епохата и да се самоанализирам като постмодерен типаж.
На постмодерния човек му липсва духовна личност, водач, баща, защото той, все пак, гледа
на света с опита и мистиката на миналото.
Той интуитивно е отворен за Бог, но и за богове. Неговият бог трябва да прощава
грешките му и да му позволи отново и отново да греши. Той трябва да умее да си
затваря очите пред неговите грехове, които са осъзнати. Моят дядо, мир на праха
му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза,
казваше: "O mein Gott, lieber Due,
macht die Augen zu![8]"
Ето, творението поставя условия
на Твореца.
За постмодерния човек Христос е Пратеник, адепт, Той е и супер стар от
Бродуей, герой в сакрално жертвоприношение. Понякога на "Рождество"
му е достатъчен Дядо Коледа, отдавна мистифицирано рекламно лице, защото пие
Кока Кола и носи подаръци. Постмодерният
човек иска всяка година да Го разпъва
през пролетта, а зимъска отново Той да се ражда. Всяка година светлината на
встъпващата пролет захранва неговата
самонадеяност, затова Той му е ненужен; всяка зима умиращият ден му
припомня тъмнината на неговата тленност – затова се сеща, че не може без Него.
Игра на светлината.
Постмодерният човек, останал
сам, е обладан от технологиите, пленен е
от тяхната виртуалност и това е светът, в който живее. Той приема
относителността като еклектизъм, а неопределеността на Хайзенберг като
невъзможност. Той преследва уют и сигурност, но намира хаос, затова търси
Царството небесно тук и сега, чрез Златното сечение, алкахеста на Парацелз, и
Lapis Philosophorum. Той обяснява Христос с Теоремата на Гьодел и Теорията на
Хаоса, но още не осъзнава, че Той е и Теоремата, и Теорията, и Пътя, и Истината,
и Живота.
Принесената Христова жертва показва
колко висока цена е била нужна, за да се обнови опорочената човешка природа.
Аз търся в постмодерния човек
кълна на обновения човек, който, ако го ударят по едната буза, да обърне
другата си, който да обича не само ближния си, но и врага си[9],
който да обича.
Новорождението е друг и
изключително важен завет за обновата на човека. То няма нищо общо с
"прераждането" в източната философия.
"...Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре {Или:
изново.}, не може да види Божието царство"[10]
– отговаря Спасителят на фарисея Никодим.
"Новорождението е свръхестествена и моментална промяна, извършена от
Святия Дух в природата на човека, който приема Исус Христос за свой Господ и
Спасител. То е кардинална промяна, и тъй като тази промяна е акт на Святия Дух,
то е духовна промяна. Тази промяна не става постепенно, а изведнъж."[11]
Тази революция в състоянието на
духа намирам за важен стълб в Новия завет и проекта за обновата на човека от
Спасителя.
Аз търся предпоставка за
"големия взрив" на човека за новорождението и получавам надежда. В
момента намирам първоначалното натрупване на тази "прегрята пара",
която още е "флегма", но всеки дълъг път започва с първата крачка. Тя
е способна някога да взриви "котела" на Духа, за да се превърне в
ново качество.
Постмодерният човек предолява бездуховната
мизерия, макар и да се лута в нов прочит на ценностите. Опитва да внесе нова,
удобна парадигма. Залага на вродения стремеж към значимост, измерим, чрез
потреблението, наследен от Грехопадението и го дефинира като критерий за Новия
човек - лесният път към смъртта без Спасение. Все пак търси значимост на егото
си, разпознава се - първата стъпка да поеме към
християнската нищета: "Смирената
молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа.[12]”
Е, нахалос ли Иисус бе разпнат
на Кръста?
Не! Определено не!
Постмодерният човек преоткрива болезнено битието и своето съзнание, но като
всеки болен, нему е необходим лекар, който да не предозира цяра, да избегне
страничните противопоказания и се съобрази с менталната му възраст. Това е
ролята на Църквата, която е необходимо да се отърси окончателно от светските
изкушения и в колаборация с обществото, макар и с разумни компромиси, да
отговори адекватно.
Постмодерният човек примирява
науката с религията. Науката е все още грубо материалистична, затова той
обобщава фигурата на Бога, като го определя като Свръхразум, Велик архитект на
вселената или поне подозира, че "има нещо". Тук съзирам свеж полъх.
Човекът не се връща към раннохристиянския и средновековен канонизъм (едва ли на
този етап е възможно), но след Просвещението се отърсва от инквизицията, а и от
грубия материализъм, и атеизма и все по-често мисли, колебае се, но търси.
Доброто послание, по отношение на постмодерна, е, че той отрича, по
необходимост, модерна. Това дава шанс на обществото, че ще съумее да ревизира
отклоненията си и да се опре на традиционните ценности, независимо как ще ги
нарече и интерпретира. Това дава надежда за християнската обнова на човека,
попаднала всред толкова много "наука".
Осиротял, посмодерният човек се
обръща към себе си и търси Духа. Крехък и объркан, сега той отново подозира, че
е гол и се пита какво е това. Дали ще се
намери, зависи и от езика, по който му се предоставя истината, защото той е
много чувствителен към него. Новият човек върви бавно и криволичещо по пътя на
обновата. Посоката е вярна, пътят – труден и пълен с изкушения. Но той си има
своя пътеводител в лицето на Библията – Великата книга има прочит за всяко
поколение и всяка култура, макар същината да е една. Някой трябва да му подаде
ръка и на нея не трябва да виси златната верижка на часовник.
[1] Архим. доц Д-р Павел Стефанов, "Свободата в
Библията"
Автор: В. А. БАЧИНИН
ГОУ ВПО «Калмыцкий государственный университет»,
ХРИСТИАНСКАЯ КУЛЬТУРА И ЧЕЛОВЕК ПОСТМОДЕРНА
Няма коментари:
Публикуване на коментар