Краят на хвърчащите риби

Размисли за писателя

На 2-ри юли 1961 година, точно година преди да се родя,  Хемингуей се застреля. Гръмна се, като дивеч. Последен лов. Главата  се пръсна, като папур. Рано сутринта изкара любимия  спрингфилд , зареди го с два силни патрона и стреля. Изстрел от упор.

Направи го. Това, кето отдавна искаше да стори. Разчисти сметките си с всички, които го преследваха. Не им позволи да отнемат нещо, което му принадлежеше. Отне си го сам.

Почти половината глава липсваше.

Предишната вечер седяха в ресторант в Айдахо. Той и Мери. Мери Хемингуей - жена му, която видя първа на следващия ден пръснатия  череп.

  Първо се настаниха на маса в средата на заведението. Ърнест сядаше винаги далеч от всички присъстващи. Не му хареса. Поиска да се преместят. Седнаха до стената. От едната страна пазеше студеният резедав гланц на зида, от другата -Мери. От третата се виждаха двама мъже от съседната маса.

Пиха вино, както винаги в това заведение.  Ърнест повика сервитьора и зашепна на ухото му. Обръщаше поглед към двамата, а после го извръщаше притеснено.

- Търговци? – шепнеше писателят.

- Да, сър. От Айдахо. Идват често...

- С какво търгуват?

- Не зная, сър. Не съм се интересувал, а и не разбирам от тези неща – сервитьорът беше по-притеснен от клиента си, който явно не вярваше на обясненията му.

С една ръка отпи от чашата, а с другата притисна ръката на Мери. На пода при дансинга имаше два концентрични кръга в мозайката. Като мишена. Сервитьорът шептеше нещо на своите колеги. Онези двамата си говореха, като през време хвърляха поглед към съседа си. Дебнеха, като хищници зад двете саксии с палми до стената. Едно артистично, улегнало лице. Нито младо нито възрастно. Слабо, с коса разделена над страните. И другото – червендалесто по скулите, загоряло и леко пъпчиво. Дебелите вежди, тъмните, като катран очи, по които личеше възрастта, всичко това Ърнест беше срещал някъде. Крадешком двете лица се явяваха в неговия живот, за да се намесват, да се бъркат. Шапка с широка периферия и завързана на възел връв, впита в потната брада. Тропически шлем с прашасъл купол. Черно бомбе и папионка. Смолисти коси, пригладени с брилянтин. Две сенки, които се връщаха от солището в саваната, водени от кордон уандеробо. Две фигури, стоящи най-отзад на погребението на сестра му. Двамата гробари, които зариха с пръст ковчега на баща му…

На другия ден празнуваше  Африка. Празнуваха критиците. Празнуваха лаиците. Онези, които виждаха, как черният му дроб е изпъкнал, като пиявица. Други плачеха. Плачеше Океанът. Плачеше  Саваната. Плачеше Панамският канал. Плачеха биковете от Памплона. Запазиха присъствието му в „Ла Бодегита дел Медиа” и загърнаха с въженце мястото в „Ла Флоредита” , където Папа Хемингуей пишеше прав.

Неизпълнимата носталгия по Варадеро, кроткатата диктатура на Батиста, потното мохито и айсберга с дайкири, палмовият бряг на океана, кръшните тъмни проститутки останаха в пустотата на миналото. И дъхът на Пинар дел Рио, и вълноломът на Малекон се премесиха със саваната и по телеграфа разпратиха вестта за една екзекуция. Една безпристрастно планувана, нескрито изразявана и отлагана във времето присъда. Присъда, пъплеща във възуха и плуваща в чашите с уиски, което изпиваха със Скот, напивайки се до припадък. Ранна убеденост в свършека, както убедеността на Фицджералд, че е намразил хората, когато опознал кучетата.  Съдбата най-после намери своето куду, онова, което Хемингуей търси из цяла Африка.

„Знаел, че изящната простота е изкуство, че простота, зад която няма нищо, е без стойност: да знаеш малко и да кажеш малко е едно, съвсем друго е когато знаеш много и въпреки това казваш малко. „Можеш да пропуснеш много от това, за което пишеш, при условие, че знаеш пропуснатото и тогава читателят ще го почувства, макар то да е пропуснато. Само една осма от плаващия айсберг е над повърхността и се вижда, но внушителен го правят онези седем осми, които не се виждат.“ – казва и цитира Хемингуей, в своя статия, Димитри Иванов, направил великолепния превод на „Старецът и морето” през 1982 год.

Скоро американски институт  направи заключение от свое изследване и установи, че наследствени хормонални нарушения могат да доведат до невъзможност от усвояване на желязото в човешкия организъм, което довежда до дълбоки депресии и самоубийство. Дори историци установиха, че от това заболяване са страдали сестрата, бащата и чичото на писателя, които са завършили живота си със самоубийство. Същотото и поради същата причина е сторил и Ърнест.

Желязото ли е виновно за кончината на писателя?  Едва ли, мисля аз, просто титаните на мисълта не искат да попаднат в унизителния капан на старостта. 

„Той много обичаше хвърчащите риби — неговите най-добри приятели из океана. Съжаляваше птиците, особено тъмните, малки, нежни морски ластовици, които постоянно прелитаха, търсеха храна и почти нищо не намираха… „Животът на птиците е по-тежък от нашия, като изключим грабливите и тежките силни птици — си мислеше той. — Защо са създадени такива нежни и чудни птици като тези морски лястовици, когато тая водна шир може да бъде толкова жестока? Тя е добродушна и чудно хубава. Но тя може да стане безкрайно жестока, и то съвсем внезапно, а птици с такива слаби гласчета, които се въртят над водата и се спущат надолу, търсейки лов, са прекалено нежни за морето.“

Той винаги мислеше за морето в женски род. „ – това написа Ърнест Хемингуей за Стареца и неговото Море. Това написа Ърнест Хемингуей за себе си.