Дюнери, перверзие и литература

Споделеното четене

„Ресторант”, 

Хакан Йел, 

Сиела

„Кaквo щe нaпрaвитe, кoгaтo имaтe нуждa oт прaвocъдиe, нo cтe зaгубили вярa в нeгo? Щe призoвeтe бoжecтвeния миг нa cпрaвeдливocттa!

Изиcкaн рecтoрaнт в Нишaнтaшъ, дюнeрджийницa в Бeшиктaш, гocтилницa в Кузгунджук и зaвeдeниe зa шиш кeбaп в Гaзиaнтeп. Cвързвaт ги тaйнcтвeни oбcтoятeлcтвa...”

Из синопсиса на книгата

Може би заради увлечението ми по истинската литература на Орхан Памук започнах да търся съвременна турска литература, преведена на български. Казват, че турските сериали са „повлекли крак” и за турски книги. По принцип няма лошо в книжарниците ни да влезе нещо ново (аман от американски бетселъри). Но това, за турските сериали, май ще излезе вярно или моят късмет е бил такъв. Турските сериали са по-малкото зло (примерно от латиноамериканските), но турските книги, на които попадам напоследък не удовлетворяват разбиранията ми за добра художествена литература. Далеч не обобщавам от частни случай, просто в момента става дума за „Ресторанта” на Хакан Йел.

Романът е класифициран като политически трилър. Политическото тук е спорно или недостатъчно да бъде определен така. Няколко страници мисли относно недобре заплатения труд на турските полицейски инспектори, липсата на необходими помощни материали (нещо, което знаем и за българската полиция), слаба успеваемост в разкритията на криминални престъпления, намесата на специални служби за незаконно решаване на проблеми. Но това е само някаква помада на иначе протяжното и скучно повествование.

Романът не може да се нарече и криминален трилър. Както сме свикнали, в едно криминале трябва да има разследване, логика, немалко главоблъсканица от страна на интелигентни детективи (или комисари-чешити), обикновено идеалисти с болезнен усет към справедливостта, и накрая истината да възтържествува, престъпникът по критичен начин да е заловен, за да бъде удовлетворено обществото и читателя. В творбата на Йел има жестоки престъпления, има полиция и детективи, но освен, че те се оплакват, ядат дюнери и пият чай нищо друго не успяват да постигнат. Али е такъв, по-умният детектив, който си задава много въпроси, но не намира никакви отговори.

Фабулата протича паралелно – читателят вижда убийствата, читателят вижда и безизходицата на полицейското разследване. А убийствата тук са страшни

– рязане на глави, одиране на кожа с хирургични инструменти, затваряне на жертви в ковчези и т.н., зловещи кръпки във фабулата, използвани, вероятно да привлекат перверзните вкусове на читателите.

Сюжетът не е нов, използван е и в киното. Поради невъзможността да бъдат разкрити престъпления, се явява самозван отмъстител, който открива виновните и ги наказва назидателно. Специалните служби си мислят, че това е анонимна полицейска група, предприела самоуправство, но грешат.  По-скоро този отмъстител не е самозван, а посветен. Него го води  някаква свръхестествена „информационна” сила на доброто и на злото, като не може да се разбере дали доброто е автор на тази идеология или злото. Тази свръхестественост се явява като една дразнеща кръпка, точно когато читателят очаква логична развръзка на разследването или поне щастлива случайност в обстоятелствата. За нея полицаят Али разбира, чрез съпругата си!?, която получава периодично болки и се оказва, че по някакъв начин се свързва с това езотерично информационно поле. Жената не разбира в какво е попаднала, а само споменава някои видими неща от убийствата. И точно това „прозрение” на умния полицай Али, че жена му по някакъв начин предусеща убийствата е единственото постижение на детектива. Сюжетът се сгромолясва неочаквано, когато обект на престъпление става семейството на Али и то с фатален край. Съкрушеният Али решава сам да отмъсти, като по още по-езотеричен начин (на практика едно сбъднато желание!?) придобива възможността да се свърже с тази свръхестествена информационна сила, да стане посветен.

Романът е изпълнен с протяжни и ненужни диалози, готварски рецепти – ни в клин, ни в ръкав. Логично е да си помислим, че това е отражение на някакъв истамбулски манталитет, но едва ли е така за нас, които нищо свързано с ориента не ни е чуждо или пък дотолкова сме „израстнали”, че като „европейци” вече трудно разбираме бита на източните ни съседи.

По същия начин трудно е разбираемо и художественото достойнство на романа на Хакан Йел, ако въобще притежава такова. Дори нещо повече, той не разнообразява свободното време на взискателния читател, а напротив – досажда му.  

Книгата се продава за 14 лева. Това не е издание, заслужаващо място в домашната ми библиотека. Ако обичате да четете описания на варварски убийства, наемете си я по-добре от кварталната библиотека.