Морален ли е капитализмът?

Споделеното четене

Андре Конт-Спонвил 

„Морален ли е капитализмът?” 

издателство „Колибри”

Всяко едно колективно човешко начинание съдържа в себе си няколко фундаментални въпроса: Техно-научен въпрос – за възможното и невъзможното,  Политически въпрос – засправедливото и несправедливото, Морален въпрос -  за доброто и злото, човечното и нечовечното, Духовен въпрос – за смисъла и безсмислието.

Каквото и да сторим, колкото и да отричаме тези въпроси се съдържат във и по повод човешките начинания, човешките отношения, отношенията на човека с външния свят, отношението на човека към самия себе си. Съществуват още въпросите за вярата и любовта, които решават проблема относно смисъла и безсмислието, личното одобрение и създаването на удоволствие за индивида да върши това. В зависимост как си отговаряме на тези въпроси, ние се самокласифицираме, определяме нашата принадлежност към мислещите по този начин или се разграничаваме от инакомислещите.

Хармонията на тази група въпроси създава понятието за справедливост, защото светът не е едностранчив, а мисълта граници няма. Най-интересното и важно „колективно човешко начинание” е държавата, създадена да консолидира, управлява, балансира човешките различия, за да хармонизира (доколкото успява и има добрата воля) гореспоменатите въпроси.

Тези размишления ни най-малко не са революционни. Те са следствие на мисловните достижения на класици, работили успешно в тази област: Паскал, Кант, Хобс, Русо, Спиноза, Монтескьо, Платон, Маркс и мн.др. Използвайки достиженията на тези мислители Андре Конт-Спонвил, френски философ, рационалист и хуманист, си задава въпроса „Морален ли е капитализмът?” и предоставя едноименната книга на издателство „Колибри”. В този ред на мисли Спонвил определя условно „нива”, подобно на по-горе наречените от мен „въпроси”, които нива определят съдържанието на една обществена формация, в частност капитализма:

1.       Технико-научно ниво – определя възможното и невъзможното, и решава въпроса за компетентността

2.       Юридико-политическо ниво – определя кое е законно и незаконно

3.       Морално ниво –  кое се извършва по вътрешно задължение

4.       Етично ниво – всичко което се прави с любов

Тези нива са в йерархия, номерирани са по старшинство. Те винаги фигурират и влияят, като определят спецификата на обществената формация, а също при определени отношения между тях.

В обществото икономиката е наука. Тя е в първото ниво и макар то да е най-ниското в йерархията никой закон, приет от парламент не може да застави борсовите индекси да скочат, когато е нормално те да падат. По подобен начин никой закон не може да забрани лъжата (с изключение, когато е обвързана в договор), презрението, омразата, въобще 2-ро ниво не може да се меси в 3-то. Нещо повече, ако се опита да го направи, тогава ще утвърди номокрация, а не примерно демокрация.  Във второто ниво политиката донякъде е над правото. Тук суверенната власт не може да има всички права, тя ги има де юре, а не де факто, защото човек се съпротивлява на властта, дори тя да е демократична и това е политика.

Понятията морал и етика при  Спонвил са дефинирани малко необичайно.Според Спонвил моралът и етиката (3-то и 4-то ниво) се различават по това, дали всевечните ценности се спазват по задължение или с любов (по убеденост). Но ако това се извършва с корист, нещата „пропадат” в 1-во ниво, при търговията, където „властва” икономическата наука. Фарисеят, както е представен и в Библията, е човекът, който спазва стриктно морала, но по задължение, без любов.

Ако се съподчинят отделните нива едно на друго, се получават смешни парадокси или несвойствени последствия, които водят до опасни състояния. По принцип тирания е властването извън съответното ниво, а варварство, когато по-ниско ниво властва върху по-високо. Ако науката властва върху политиката или правото това е технократско варварство (тирания на експертите). Политическо варварство е да  подчиниш морала на политиката, а морализаторското варварство е да подчиниш любовта на морала, тогава се получава нещо като при аятолах Хомейни, който преследваше любовта и минижупите.

Тиранията на по-висшето върху по-нисшето, според Спонвил, е наивен идеализъм. Политически наивен идеализъм е изказването „да се ликвидира безработицата трябва политическа воля”. Морален наивен идеализъм са ресторантите на милосърдието, които ни най-малко не решават социалните проблеми. Етичният наивен идеализъм пък напомня на Спонвил движението на хипитата (прави любов, а не война), макар че make love not war на мен ми говори за друг вид любов, включваща се но ниво 1. При тази, т.нар тирания, зависи от каква позиция на човек или институция се извършва. Ако си власт имащ е брутална тирания, а ако си в опозиция и така омесваш нивата – просто правиш нещо смешно.

На базата на това, бих рекъл популярно, изследване, Спонвил отговаря на въпроса на заглавието на своята книга. Капитализмът е аморален. Просто към него не може да се отнесе нито категорията моралност, нито противоположната – неморалност. Както атеистът не  е религиозен човек, но не е противник на религията (антитеист).

Разсъждавайки върху неговите интересни експерименти, смятам, че не е напълно прав. Ако светът е съставен от материя и дух, това не означава, че не е нито материален, нито нематериален, тъй като едната от съставящите го компоненти е материалността. Просто тогава светът е И материален, в тази елементаризирана конструкция той е бинарен. Затова за мен капитализмът е И морален, дотолкова, доколкото Спонвил го описва като четирикомпонентен. Но понеже компонентите (нивата) са в йерархия, интересен е по-скоро въпросът, дали моралността му се изпълнява присъщо и доколко е изпълнима спрямо реалната моментна конструкция.

Спонвил коментира интересно същността на капитализма:

„В капитализма работниците са в услуга на клиентите, а клиентите са в услуга на акционерите. Това е търговия.” Така че, наивно-демагогски твърдения от типа, че капиталистът произвежда и/или търгува, за да създаде добро на потребителя са глупости. Тук винаги фигурира корист, което осмехотворява отношенията между тези нива.

„Капитализмът е икономическа система, която служи за умножаване на вече съществуващо богатство.”  И още по-нагледно: „Най сигурният начин да умреш богат в една капиталистическа страна е да си се родил богат.” Това е смело и правилно развенчаване на мита за равния старт, равните възможности и т.н. Равенство в капитализма няма.

По-скоро стои въпросът, съществува ли такава конструкция, при която „тиранията” на морала не „варваризира” и не „осмехотворява”, а аз бих казал не разбалансира тази система. През феодализма демокрацията е била наивен идеализъм, а през робовладелството – ерес.

Според мен въпросът с йерархията и взаимоотношенията на нивата търпи разширение, просто има нужда от още такива, за да се помирят противоречията и парадоксите, създавани от опозициите между нивата. Спонвил, според мен, е напипал нещо подобно, но го подминава мимоходом. Това е вярата. Може би не случайно вярата се поставя като един от методите за познание.  Той я споменава, дори е готов да й подари отделно, най-висше ниво, но веднага след това констатира, че няма да я включи в списъка, защото самият той е невярващ. (?) Твърде неочаквано и ограничаващо.

Аз приемам илюстрацията, конструирана, чрез тези „нива”. И понеже при Спонвил те са във властово отношение, се сещам за Андрей Райчев, който беше започнал да развива подобна идея в своя лекционен курс :

„”В тежките си кризи, където са неприложими тривиални решения, властта прибягва към отвъдното като до своя онтология, като до описание на света. Властта, знаем вече, е винаги инвариантното “казвам-правя”, някакви думи се превръщат в някакви действия. Но има моменти, когато обичайното действие е неприложимо, това са кризи от особен характер.

Какво следва от това? Следва, че на всеки социален ред съответства отвъдност. Можем да опишем отвъдността на дадено общество по начина, по който редът я предполага, а властта я осъзнава. Не учените, не изследователите, а самата власт.”

Тази „отвъдност”, за която говори  Райчев не е точно вярата, но е и тя. „Най-важното е да помним, че отвъдността е не толкова описание на друг свят, колкото начин да се разбира кое е “истинското” в този.” И тази „отвъдност” на Райчев, тази „вяра” ще си остане такава, докато успеем да я назовем.

Станислав Лем се шегува, че науката драконология има за първа аксиома “Дракони няма”.  Но се оказва, че те не съществуват по четири коренно различни начина.

Подобни статии:

Либертарианската истерия на Айн Ранд