Онази грозна сила

Споделеното четене

Клайв Стейпълс Луис
Онази грозна сила
Сиела

Принуждават ви да влезете в една стая. Най-обикновена, на пръв поглед, стая, обзаведена нормално за разбиранията от годините след голямата война. Нормална маса, столове, шкафове, нещо като гостна. Когато постоите на някой стол, неминуемо ще се огледате и ще проявите вашата наблюдателност, поне, за да запълните времето и скуката си. Тогава ще забележете, че стаята е някак ненормално дълга и тясна.

Размерите й са далеч от хармоничното златно сечение, което, чрез отношението на страните, създава усещането за уют, завършеност и съвършенство. Ще забележете ненормалност и на тавана. Несиметрично, от едната си страна е напръскан, уж случайно, но се забелязва, че е преднамерено, с боя дразнещо-различна от останалото перфектно покритие. Ще търсите някаква система в случайните мазки и петна, някакво послание, но нищо такова няма да откриете. Също така ненормално ще забележите, че подобни анархични следи от нечие механично вмешателство се забелязват и по перфектно полираната маса, също без система, също без естетически замисъл, но не са следствие от дефект, подписан от времето и дългата употреба.

Ще потърсите удовлетворение в картините, закачени на стената. Прекрасни картини, изписани от непознати, но педантични майстори. Тогава погледът ще се сблъска в сюрреалистичната фигура на мъж, влизащ в морето, който вместо ръце има тирбушони. Но този сюрреализъм би бил все пак нормален (спомняйки си за рендето на Салвадор Дали или горящия му жираф), предвид спецификата на художествения стил, но в този интериор той ще стои ненормално. Тогава ще потърсите нормалност в другите, изложени по стената, картини. С удоволствие очите ви ще се спрат на Тайната вечеря, където сърцето ви ще почуства покоя на нормалността. Но, о ужас! Наблюдателните ви очи ще се плъзнат под масата на апостолите. Каква е тази паплач от бръмбари!? – ще се отвратите вие. А кой е този мъж между Христос и Лазар?! - и този новозаветен сюжет ще се присъедини към останалата, вече изобилна, ненормалност на мястото, където сте попаднали.

„…привидната обикновеност на картините се превръщаше в тяхна  върховна заплаха – като зловещата повърхност на невинност в началото на някои сънища.”

Нарушаването на нормалността – това е една от месестите теми на Клайв Луис в книгата му „Онази грозна сила”, (издателство “Сиела”) превърната и във философска система.

Клайв Стейпълс Луис (1898-1963) е един от бащите на фентъзи-жанра. Състудентът му от „Оксфорд” и спряганият за абсолютен доайен Толкин му е бил и приятел. Поне това предизвикателство, според мен, е предпоставка Луис да се насочи към този революционен (според някои), а според мен доста особен, поджанр в общата фантастика.  Освен това двамата с Толкин са членували в неформалния литературен клуб „Инклинги”, където авторите са чели, беседвали и критикували свои творби, което е нормално да изостри креативната му писателска чувствителност.

Клайв Луис е известен и екзалтирано (не преувеличавам) обичан в нашата страна от сагата му „Хрониките на Нарния” ("The Chronicles of Narnia"), смятана от феновете и от сполучилите продуценти за шедьовър .

Луис е от онази група автори, състояща се от Дж. Р. Р. Толкин, Робърт Джордан, Робърт Хауърд, Реймънд Фийст, Джордж Р. Р. Мартин, Дейвид Едингс, Тери Брукс, да не забравим и „майката” на Хари Потър - Дж. К. Роулин и др., напипали успеха на този приказен бранш, които се превръщат в „машини” за създаване на фентъзи.

Най-общо фентъзито е неангажиращо приказно тийн-четиво, което, попаднало под перото на свръхамбицирани литературни „ултраси”, може да се превърне в „чалга”.  Самите „Хроники…” на Луис са типична приказка, в която дори персонажите са деца и макар някои критици да я определят като „християнска реминисценция”, си е едно четиво, което се чете преди лягане от читатели, написали домашните си, които заспиват без да гасят нощната лампа.

Не точно така стоят нещата с „Онази грозна сила”.

Самият Луис признава в предговора на книгата си, че е създал една приказка, може би, за да оправдае капризните хрумки на сюжета. Въпреки тази застраховка, аз намирам приказното само на места, в които се проявява типичното фентъзи, а такива места далеч не са много.

Тази приказност е по-скоро една намекната езотерика, що се касае до намесата на висши духовни същества и раси, пантеони, които чрез човечеството изглаждат противоречията в своя луисовски Олимп.

Тази приказност е по-скоро подчертана в любимото използване от автора на добронамерени животни, които поставя за фон на човешките взаимоотношения.

Тази приказност е по-скоро митичност, когато в действието се появява магьосникът Мерлин, като оръжие на висшите сили и някак изненадващо набързо разрешава всички конфликти.

Най-после, тази приказност не е основната същност на романа. Тя пъпли през цялото развитие на фабулата, за да бъде достигната в кулминацията, почти в края на романа, за да разреши, чрез инструментите на фентъзито всички конфликти. През останалото време Луис гради бавно, стъпало по стъпало сюжета и бавно, но невъзвратимо изостря напрежението с умението си на изкусен разказвач. Точно това определям като едно от най-забележителните достижения в книгата. В този метод и стил прозира нещо познато от Маркес или братя Стругацки.

И съвсем накрая (на романа и на на моите размишления) се появява тази фентъзи-приказност, близо свързана с толкиновата история, география, антропо и теогенеза, сякаш, за да отрече сама себе си, използвана колкото този роман да оправдае своята фентъзи същност. Използвана като остров на мисълта, който трябва да бъде достатъчно изолиран от реалността, за да се предвиди неговата тревожна невъзможност.

Класическата трилогия, която включва „Отвъд безмълвната планета”, „Переландра” и „Онази грозна сила” е творба за възрастни с определени интелектуални нагласи, склонни към духовни прозрения и забележително въображение – това ни казва издателят в анотацията на книгата.

Действието се движи около съпрузите Марк Стъдък и Джейн, установили истината за своя брак.

„В действителност бракът се бе оказал врата от света на работата, приятелствата, смеха и безбройните занимания към нещо като доживотен затвор в единична килия.”

Тя сънува пророчески сънища, а той е посредствен социолог.

„Пътят му мина от Хегел към Хюм, после през прагматизма и  логичния позитивизъм, за да стигне накрая до абсолютната пустота.”

Той постъпва в института НИКЕ, а тя попада в къщата на Водача.

Марк е забележителен типаж,  който ни предоставя Луис. Той не е отрицателен герой, той просто не е герой, а „сламен човек” и вероятно затова е привлечен към НИКЕ – един институт с политическо влияние, привличащ необратимо специалисти, които трябва да работят за ужасяващата му кауза.

„Не бива да забравяме, че  в ума на Марк нямаше вкоренена дори една благородна идея, била тя християнска или езическа. Образованието му не беше нито научно, нито класическо – просто „модерно”. Беше го отминала суровата школа както на абстракциите, така и на високите човешки идеали; а не притежаваше нито хитростта на селяка, нито честта на аристократа, където да потърси опора. Той беше сламен човек, талантлив студент в дисциплините, които не изискват точни знания и сега първата заплаха срещу живота му го поваляше на колене.”

Този образ, съграден от Луис, е истинска находка, подчертана в повечето от страниците и постъпките, пък и в мислите му. Едва ли фентъзи писателят, починал година след моето рождение, си е представял как напипва и обобщава, типира образа на днешния съвременен млад човек, обработван от рождението си от сегашната „грозна сила” и моделиран като „сламен човек”.

Луис поставя Джейн в другия „лагер”, който трябва да възприемаме като лагера на „добрите” и който се противопоставя на ужасяващата кауза на НИКЕ.

Какво всъщност се случва?

Над Земята е надвиснала „онази грозна сила”, която всеки момент…

Всъщност няма значение. Онази грозна сила въобще не е там, където ни я рисува авторът. И той много добре знае това. Дори в задълбочените си и обстоятелствени разсъждения „случайно” се „изпуска” и посочва нейното местонахождение, формулира нейното съдържание:

„Отровата бе сътворена в западните земи, ала днес се е разляла навсякъде. Колкото и далеч да отидеш, ще откриеш машини, претъпкани градове, празни тронове, лъжовни писания,  безплодни постели; люде подлудени с измамни обещания и помръкнали от истински несгоди, се кланят пред железните плодове на собствения си труд, откъснати от своята майка Земя и от своя Отец в Небесата.”

Този роман се започва трудно. Започне ли се, се спира трудно и най-лошото е когато свърши. В него не се намира това, което читателят търси, съвсем други неща и по различен начин намират читателя.

Този роман е интелектуална наслада и естетическо предизвикателство. Ако читателят търси само развлечение, то е сбъркал кориците на своето четиво.

Такива издания оправдават съществуването на фентъзито и правят от него сериозна литература.

Post Scriptum: „ … подобна плът би могъл да нарисува един Рубенс, изпаднал в умопомрачение.” - така го е казал майсторът Луис за мис Харкасл…, а това е само частица от неизчерпаемото литературно майсторство на Луис.

Препоръчителни линкове по темата:

>>>  Интересна статия на Марио Коев, публикувана в сайта „Двери на православието”, която вероятно неслучайно носи името „Онази грозна сила”, третира елементи на „културния дискурс”и е  свързана със злото в неговото християнско разбиране и ни изпраща към по-късните световиждания на Луис, когато е приет в лоното на Англиканската църква.