Още за Ничше

Твърде отдавна, когато специалните книги можеха да се открият единствено в държавната оказионна  книжарница, зърнах поуръфания том на "Тъй рече Заратустра". Видя ми се като самото тайнство на мъдростта. Не ми позволиха дори да я разлистя. Стуваше над 100 лева по парите, които сега трябва да умножим поне по 10. Той остана у мен с езотеричен ореол, като нещо  забранено, но съществуващо.

Фридрих Ничше

По онези времена беше трудно да се намери книга на неутвърден философ, ала критика – много. Българският филм "Бялата стая" (по сценарий на Богомил Райнов) показа това, как на протагониста, лежащ от жълтеница в болницата, не му беше позволено да прочете Фройд, за да го критикува в дисертацията си. Но Ничше, заради много удобни идеологически идеи, не беше така извергнат.

В университета свързвахме Ничше със Свръхчовека, който той  описваше във философията си. От него очаквахме да бъде идеилогическият основател на германския фашизъм и заради това беше удобен за критика. А фактът на неговата по-лесна достъпност, идваше вероятно от първоначалното му мнение, описано в пламенната му статия за Вагнер във Вайрой, в която демонстрира своето убеждение в неповторимостта на композитора, като разгорещен гаулайтер. Именно този чувствителен нерв, чрез който се изпраща положителна вибрация към "народа" – потребител на вагнеровото изкуство, беше в резонанс с действащата идеология.

Верен на класическото си образование и практика, Ничше създава модел за произхода и естеството на изкуството, като го свързва с древногръцката драма.

Моделирането е научен подход. Най-силният, известен до момента, модел е този на математиката. Той предполага прецизност и доказуемост. Самата математика е за себе си модел, защото успява да се самоанализира, създава абстрактни умозаключения и автономни доказателства за своя метод и очаква само някой умело да я приложи. Съвременната наука (въобще) е непременно свързана с математиката и което и да е явление, ако не се основава на нея, се счита за ненаучно, респективно необосновано в опита, дефакто несериозно. Не трябва да се забравя, че макар чистата математика (сама за себе си) да е перфектно обоснована, тя се основава на група умозрителни (очевидни) аксиоми, множество зададени начални условия и ограничения в дефиниционната област на всеки един неин подмодел. Това не я прави по-малко полезна. Напротив, без нея познанието ни е невъзможно. Но без добрия анализатор да я приложи адекватно към явлението, което той изследва, нейната мощ може да се превърне в криво огледало (както и често се случва).

Хемингуей

Имам един том (Том-2) избрани творби на Ърнест Хемингуей. Реших да препрочета "Сбогом на оръжията". Оказа се, че достатъчно малко неща от сюжета съм запомнил, което беше добре дошло,  относно идеята за препрочитането.

При книгите е по-различно, отколкото при музиката. Някои музикални творби заобичвам едва след няколкократно изслушване и после ги очаквам с интерес и като анонимен диригент предвещавам предстоящи любими, музикални фрази. Още помня и най-малките подробности от почти всички албуми на Dire Stratis, прекрасните 4-та и 6-та симфония на Чайковски, особено първия му концерт за пиано, този за цигулка, както и двата концерта на Рахманинов, които стотици пъти слушах на път в колата ми, а сега останах с неяснотата къде загубих флашката със записите. Това "явление"вероятно си има и други положителни страни – тук-там успявам да различа, че съответната симфония или концерт е изпълнена от оркестър с друг диригент, различен от "моя" във флашката, дори да изявявам претенции за качеството на изпълнението, като си давам сметка, че причината е точно този навик - да съм слушал произведението именно под диригенството на маестро Табаков или Караян, или кой знае кой.

Но при книгите не е така. Вероятно заради фабулата, която обикновено олицетворява интригата и е виновна за прилъстяването на читателя. Изключение прави някой абзац, изречение или страница, която читателят би препрочел заради стилистичен шедьовър или мъдра сентенция. Такива неща аз, обикновено, подчертавам, като предизвиквам усмивки всред познати и близки.

Доктор Фаустус

"Доктор Фаустус"

Томас Ман

Томас Ман е нечитаем писател и точно това го прави привлекателен, защото различното се крие в непривлекателните му, дълги абзаци, безкрайните изречения, липсата на отморяваща пряка реч. Това обстоятелство ме кара да прочитам текста до край, без никакви пропуски, дори с някои повторения за компенсация на мисловните пропуски. Тези пропуски се провокират от потока на мисълта, който обикновеният човек не може да обуздае, това безкрайно движение на мисли, образи, спомени, които могат да озаптят само добре тренираните медитатори. Посредственият читател търси емоционалното съдържание на текста, като агрегатно състояние на мисълта, в частност развлекателното. Тази емоционалност е душевен атрибут. Този читател обича да сравнява текстовото битие да го сравнява със своето, като лесно се манипулира. Достойнството на такъв текст е възпитанието, което може да окаже на читателя или манипулацията, дори тя да не е целенасочена.

Нека обобщя:

В един текс разпознавам три нива:

1. Графично-информационно. С текста се прехвърля някаква информация. Това е технологичната страна.

2. Душевно-емоционално. Текстът съдържа емоционален заряд. Идеята и стилът му е определен от емоционалното състояние на автора и с емоционалното покритие на неговия проект.

3. Духовно. То е безстрастно, беземоционално, носител на човешкия разум, ценности, морал, логика и интуиция.

Тези нива са в донорно-акцепторна връзка, определят се и от писателя, и от читателя. Идеята може да е една, а реализацията (разбирането, продустът) – друг.

При Ман преобладава третото ниво.

Бронзовата къща

На мястото на бившия Мавзолей в София се издигна "Бронзовата къща".

Авторът на тази инсталация е бългаският емигрант Пламен Деянофф, замислена, утвърдена и реализирана като символ на българското председателство на Съвета на Европа.

Много критика понесе тази конструкция, която след два месеца трябваше да е демонтирана и преместена в друга държава.

Какво и защо е това?

Някога, след подобна критика, е била построена Айфеловата кула. Пак за кратко време, колкото за световното изложение. Там французите са си задавали същия въпрос.

Какво и защо е тази купчина от железа и то точно до Марсово поле?

Я сега вземете кулата от парижани. Какво ще представлява Париж, Франция без нея? Един романтичен град с огромна липса край Сена.

Бронзът е метал, неестествена сплав, който идва от миналото, от една Бронзова епоха. Някои от механичните му качества (той има ниска температура на топене, тънколивен е), го правят незаменим в скулптурата.

Инсталацията е "къща", нещо което приютява, предназначено да съхранява. Конструкцията е такава, че отвън да се вижда какво става вътре. Всъщност "вътре" нищо не става, а формално затвореният обем очаква какво ще се случи във въображението на зрителя. Тя не пречи на света, стреми се да намери мястото си в него.

Преди да е родена, Къщата е обявена за невалидна. Този спонтанен акт я прави уникална. Тя е инвалид, пространство в неавностойно положение, самата отчужденост в привидно толерантния свят.

Пропорциите й, тази изкуствена геометрия, създават усет за нарушаване на златното сечение, така че тя се различава от античните архитектурни шедьоври. Тя е непрактична, нефункционална и пречи. Освен това се е настанила върху основите на едно отречено съоръжение, каквото беше Мавзолея, отречен и унищожен заради идеи и внушения. Къщата се натрапва заради нови идеи и внушения, неразбираеми както всичко, което нарушава стериотипа на пространството.

Тя е присъствие. В нея има не само импозантна протяженост, но и време, пропито в бронза.

Нормално е да се възприема нееднакво от различните хора, защото е различна.

Имаме един човек.

Нормално.

Човекът е с очила – допустимо, дори понякога модно.

Той е гол – скандално. Неморално, неприлично, цинично.

Но човекът има карнавално големи очила.

Смешно.

Човекът го няма – никой нищо не забелязва, ако вече не са свикнали с присъствието му на определено място. Ето сега махнете Айфеловата кула, както споменах по-горе.

Защо Кристо опакова?

Събуждате се сутринта в Берлин и дори не поглеждате към толкова познатата отдавна сграда на Райхстага, но днес очите ви се привличат първо от нея, защото е опакована. Оставете настрана психомоторната реакция, тя е само инструмент.  Вече в деня ви е попаднала някаква емоция, различна, примамлива за размисъл и за различно възприятие. Промяната на света не става моментно, а изисква дълго време, спрямо нашия кратък живот. Кристо и този Деянофф ни скъсяват времето за промяната, като ни смаляват света до нашите плахи възможности да го възприемем. А дали ще го приемем си е наша работа. Нека всеки го прочете различно, нека е четнамличен.

Обновата на човека, зададена от Спасителя, и възможността за нейната реализация в постмодерното време

Има една интелектуална игра: ако сте корабокрушенец на самотен остров и имате право да избирате, коя, само една, книга ще вземете със себе си? Аз съм убеден, че при сериозен размисъл, изборът винаги стига до Библията – Книгата на книгите, наръчник за намиране на точното място на всичко в света.   А къде най-добре бихте сторили това, ако не в самотата на отшелничеството, резултат от вашето крушение, далеч от суетата и предизвикателствата на греха.  Това е Книгата, в която са концентрирани  историята,  бъдещето, отношенията на човеците със себеподобните и с Бога.

Там, в Новия завет, Христос ни начерта пътя на обновата на човека като цел за реализация на Божествената Му промисъл, изстрада показно промяната, за да ни изкупи и ни покаже, че пътят на Новия човек е нелесен, но е единствения изход, като ни гарантира това с Възкресението си.

Ще се опитам да представя постмодерния човек в светлината на тази обнова - накратко и без амбицията за изчерпателност, да обобщя наличните достижения по темата, които намирам за важни  и предложа свои наблюдения относно постмодерното време и човека в него, както и да отговоря на въпроса: има ли шанс човекът днес да се възползва от проекта за обновата, начертан ни от Спасителя.

Предпоставка за тази възможност е свободата, която ни е дал Христос.  В Новия Завет можем да различим: свобода от съдбата, от греха, от злите сили, от силата на смъртта, от Мойсеевия закон, от съсловни различия, от икономическо и политическо подтисничество[1]. Ще допълня свободата на избор, дали човекът въобще ще приеме с вяра "Царството небесно", като е пояснено:

"...царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е."[2]

Бурлаки на Волге

Една безсмъртна картина на Иля Репин.

Оказва се, че всеки детайл в картината има своето значение.

Руското наименование “Бурлаки на Волге” може да се преведе като работници от артел, които влачат кораби срещу течението на река Волга. Артелът пък е основна форма на производствено обединение на граждани за правене на колективно стопанство на базата на обществени средства за производство - популярна стопанска организация през онова време.

Репин рисува тази картина от 1870 до 1873 година на базата на многочислени етюди, основно направени по време на неговото пътешествие по Волга.

Картината впечатлява с ярка реалистичност и грозната сила на протеста, зреещ в изобразеното общество.

Ето какво се забелязва в нея:

№1. Утъпкана крайбрежна полоса, по която ходят бурлаките (на руски Бечевник).. Император Павел е забранил по тази полоса да се строят огради и сгради, но и с това приключил грижата за този занаят. На картината не се виждат нито храсти, нито камъни, нито блатисти места в този участък, което може да се приеме за идеалния случай за тази полоса.

Предколедни разсъждения

Той трябваше да дойде между нас,

в такова време трябваше да дойде и такъв,

обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити.

На всички мраморни пиедестали чужд,

но най дачече взрян – тъй близо до зведите..."

Може би познахте, този стих много отдавна беше предназначен за... Ленин. Но още тогава, когато го прочетох за първи път, за себе си установих, че той не може да му принадлежи. Може би авторът, който късата ми памет не успя да назове, е отправил скрито послание? Не зная. Но да не идеологизираме нашата Коледа, нега оставим Роналд Бард да се занимава с психологията на автора, като модерен герой. За мен този стих е предназначен за Спасителя.

“Обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити...”

Това е точното определение за Героя на Коледните празници, който е и Протагонист на моето есе.

Тук не говорим за Божествената Му природа, вероятно еманация на Висшия разум или отговорен сътрудник в бюрото на Великия архитект, или Сам Той в неговия Ипостас. Тук иде реч за проявлението му всред нас, които не можем да осъзнаем имагинерната му същност. На нас ни е необходима личност, водач, баща и за това се осланяме на тази негова духовна асимптота. Нещо повече, нуждаем се от добър водач, добър баща, който да удовлетворява нашите вродени и придобити критерии за доброта. Той трябва да прощава грешките ни, за да можем ние отново и отново да грешим. Той трябва да умее да си затваря очите пред нашите изстъпления, които са осъзнати, нарочни грешки. Моят дядо, мир на праха му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза казваше:  O mein Gott, lieber Due, macht die Augen zu!