Хемингуей

Имам един том (Том-2) избрани творби на Ърнест Хемингуей. Реших да препрочета "Сбогом на оръжията". Оказа се, че достатъчно малко неща от сюжета съм запомнил, което беше добре дошло,  относно идеята за препрочитането.

При книгите е по-различно, отколкото при музиката. Някои музикални творби заобичвам едва след няколкократно изслушване и после ги очаквам с интерес и като анонимен диригент предвещавам предстоящи любими, музикални фрази. Още помня и най-малките подробности от почти всички албуми на Dire Stratis, прекрасните 4-та и 6-та симфония на Чайковски, особено първия му концерт за пиано, този за цигулка, както и двата концерта на Рахманинов, които стотици пъти слушах на път в колата ми, а сега останах с неяснотата къде загубих флашката със записите. Това "явление"вероятно си има и други положителни страни – тук-там успявам да различа, че съответната симфония или концерт е изпълнена от оркестър с друг диригент, различен от "моя" във флашката, дори да изявявам претенции за качеството на изпълнението, като си давам сметка, че причината е точно този навик - да съм слушал произведението именно под диригенството на маестро Табаков или Караян, или кой знае кой.

Но при книгите не е така. Вероятно заради фабулата, която обикновено олицетворява интригата и е виновна за прилъстяването на читателя. Изключение прави някой абзац, изречение или страница, която читателят би препрочел заради стилистичен шедьовър или мъдра сентенция. Такива неща аз, обикновено, подчертавам, като предизвиквам усмивки всред познати и близки.

Доктор Фаустус

"Доктор Фаустус"

Томас Ман

Томас Ман е нечитаем писател и точно това го прави привлекателен, защото различното се крие в непривлекателните му, дълги абзаци, безкрайните изречения, липсата на отморяваща пряка реч. Това обстоятелство ме кара да прочитам текста до край, без никакви пропуски, дори с някои повторения за компенсация на мисловните пропуски. Тези пропуски се провокират от потока на мисълта, който обикновеният човек не може да обуздае, това безкрайно движение на мисли, образи, спомени, които могат да озаптят само добре тренираните медитатори. Посредственият читател търси емоционалното съдържание на текста, като агрегатно състояние на мисълта, в частност развлекателното. Тази емоционалност е душевен атрибут. Този читател обича да сравнява текстовото битие да го сравнява със своето, като лесно се манипулира. Достойнството на такъв текст е възпитанието, което може да окаже на читателя или манипулацията, дори тя да не е целенасочена.

Нека обобщя:

В един текс разпознавам три нива:

1. Графично-информационно. С текста се прехвърля някаква информация. Това е технологичната страна.

2. Душевно-емоционално. Текстът съдържа емоционален заряд. Идеята и стилът му е определен от емоционалното състояние на автора и с емоционалното покритие на неговия проект.

3. Духовно. То е безстрастно, беземоционално, носител на човешкия разум, ценности, морал, логика и интуиция.

Тези нива са в донорно-акцепторна връзка, определят се и от писателя, и от читателя. Идеята може да е една, а реализацията (разбирането, продустът) – друг.

При Ман преобладава третото ниво.

Бронзовата къща

На мястото на бившия Мавзолей в София се издигна "Бронзовата къща".

Авторът на тази инсталация е бългаският емигрант Пламен Деянофф, замислена, утвърдена и реализирана като символ на българското председателство на Съвета на Европа.

Много критика понесе тази конструкция, която след два месеца трябваше да е демонтирана и преместена в друга държава.

Какво и защо е това?

Някога, след подобна критика, е била построена Айфеловата кула. Пак за кратко време, колкото за световното изложение. Там французите са си задавали същия въпрос.

Какво и защо е тази купчина от железа и то точно до Марсово поле?

Я сега вземете кулата от парижани. Какво ще представлява Париж, Франция без нея? Един романтичен град с огромна липса край Сена.

Бронзът е метал, неестествена сплав, който идва от миналото, от една Бронзова епоха. Някои от механичните му качества (той има ниска температура на топене, тънколивен е), го правят незаменим в скулптурата.

Инсталацията е "къща", нещо което приютява, предназначено да съхранява. Конструкцията е такава, че отвън да се вижда какво става вътре. Всъщност "вътре" нищо не става, а формално затвореният обем очаква какво ще се случи във въображението на зрителя. Тя не пречи на света, стреми се да намери мястото си в него.

Преди да е родена, Къщата е обявена за невалидна. Този спонтанен акт я прави уникална. Тя е инвалид, пространство в неавностойно положение, самата отчужденост в привидно толерантния свят.

Пропорциите й, тази изкуствена геометрия, създават усет за нарушаване на златното сечение, така че тя се различава от античните архитектурни шедьоври. Тя е непрактична, нефункционална и пречи. Освен това се е настанила върху основите на едно отречено съоръжение, каквото беше Мавзолея, отречен и унищожен заради идеи и внушения. Къщата се натрапва заради нови идеи и внушения, неразбираеми както всичко, което нарушава стериотипа на пространството.

Тя е присъствие. В нея има не само импозантна протяженост, но и време, пропито в бронза.

Нормално е да се възприема нееднакво от различните хора, защото е различна.

Имаме един човек.

Нормално.

Човекът е с очила – допустимо, дори понякога модно.

Той е гол – скандално. Неморално, неприлично, цинично.

Но човекът има карнавално големи очила.

Смешно.

Човекът го няма – никой нищо не забелязва, ако вече не са свикнали с присъствието му на определено място. Ето сега махнете Айфеловата кула, както споменах по-горе.

Защо Кристо опакова?

Събуждате се сутринта в Берлин и дори не поглеждате към толкова познатата отдавна сграда на Райхстага, но днес очите ви се привличат първо от нея, защото е опакована. Оставете настрана психомоторната реакция, тя е само инструмент.  Вече в деня ви е попаднала някаква емоция, различна, примамлива за размисъл и за различно възприятие. Промяната на света не става моментно, а изисква дълго време, спрямо нашия кратък живот. Кристо и този Деянофф ни скъсяват времето за промяната, като ни смаляват света до нашите плахи възможности да го възприемем. А дали ще го приемем си е наша работа. Нека всеки го прочете различно, нека е четнамличен.

Обновата на човека, зададена от Спасителя, и възможността за нейната реализация в постмодерното време

Има една интелектуална игра: ако сте корабокрушенец на самотен остров и имате право да избирате, коя, само една, книга ще вземете със себе си? Аз съм убеден, че при сериозен размисъл, изборът винаги стига до Библията – Книгата на книгите, наръчник за намиране на точното място на всичко в света.   А къде най-добре бихте сторили това, ако не в самотата на отшелничеството, резултат от вашето крушение, далеч от суетата и предизвикателствата на греха.  Това е Книгата, в която са концентрирани  историята,  бъдещето, отношенията на човеците със себеподобните и с Бога.

Там, в Новия завет, Христос ни начерта пътя на обновата на човека като цел за реализация на Божествената Му промисъл, изстрада показно промяната, за да ни изкупи и ни покаже, че пътят на Новия човек е нелесен, но е единствения изход, като ни гарантира това с Възкресението си.

Ще се опитам да представя постмодерния човек в светлината на тази обнова - накратко и без амбицията за изчерпателност, да обобщя наличните достижения по темата, които намирам за важни  и предложа свои наблюдения относно постмодерното време и човека в него, както и да отговоря на въпроса: има ли шанс човекът днес да се възползва от проекта за обновата, начертан ни от Спасителя.

Предпоставка за тази възможност е свободата, която ни е дал Христос.  В Новия Завет можем да различим: свобода от съдбата, от греха, от злите сили, от силата на смъртта, от Мойсеевия закон, от съсловни различия, от икономическо и политическо подтисничество[1]. Ще допълня свободата на избор, дали човекът въобще ще приеме с вяра "Царството небесно", като е пояснено:

"...царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е."[2]

Бурлаки на Волге

Една безсмъртна картина на Иля Репин.

Оказва се, че всеки детайл в картината има своето значение.

Руското наименование “Бурлаки на Волге” може да се преведе като работници от артел, които влачат кораби срещу течението на река Волга. Артелът пък е основна форма на производствено обединение на граждани за правене на колективно стопанство на базата на обществени средства за производство - популярна стопанска организация през онова време.

Репин рисува тази картина от 1870 до 1873 година на базата на многочислени етюди, основно направени по време на неговото пътешествие по Волга.

Картината впечатлява с ярка реалистичност и грозната сила на протеста, зреещ в изобразеното общество.

Ето какво се забелязва в нея:

№1. Утъпкана крайбрежна полоса, по която ходят бурлаките (на руски Бечевник).. Император Павел е забранил по тази полоса да се строят огради и сгради, но и с това приключил грижата за този занаят. На картината не се виждат нито храсти, нито камъни, нито блатисти места в този участък, което може да се приеме за идеалния случай за тази полоса.

Предколедни разсъждения

Той трябваше да дойде между нас,

в такова време трябваше да дойде и такъв,

обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити.

На всички мраморни пиедестали чужд,

но най дачече взрян – тъй близо до зведите..."

Може би познахте, този стих много отдавна беше предназначен за... Ленин. Но още тогава, когато го прочетох за първи път, за себе си установих, че той не може да му принадлежи. Може би авторът, който късата ми памет не успя да назове, е отправил скрито послание? Не зная. Но да не идеологизираме нашата Коледа, нега оставим Роналд Бард да се занимава с психологията на автора, като модерен герой. За мен този стих е предназначен за Спасителя.

“Обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити...”

Това е точното определение за Героя на Коледните празници, който е и Протагонист на моето есе.

Тук не говорим за Божествената Му природа, вероятно еманация на Висшия разум или отговорен сътрудник в бюрото на Великия архитект, или Сам Той в неговия Ипостас. Тук иде реч за проявлението му всред нас, които не можем да осъзнаем имагинерната му същност. На нас ни е необходима личност, водач, баща и за това се осланяме на тази негова духовна асимптота. Нещо повече, нуждаем се от добър водач, добър баща, който да удовлетворява нашите вродени и придобити критерии за доброта. Той трябва да прощава грешките ни, за да можем ние отново и отново да грешим. Той трябва да умее да си затваря очите пред нашите изстъпления, които са осъзнати, нарочни грешки. Моят дядо, мир на праха му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза казваше:  O mein Gott, lieber Due, macht die Augen zu!

Пражкото гробище

"Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб.

Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета."

Това ни казва Умберто Еко, чрез устата на героя си Рачковски в "Пражкото гробище".

Разбира се този цитат, както и цялата книга е една хипербола, опит за включване на автора в логиката и идеологизма на тези, които опровергава. Но не се ли подушва особената констатация на нещо опровергавано, но изпълнявано и съществуващо като убеденост, пък и практикувано в действителност.  Парадоксалното на този цитат е, че е "прецитиран" от действителността, от житейската, политическа, екзистенциалната практика. 

Парадоксално е като проникновението на Ерих Фром ("Бягство от свободата"), който анализира защо борещия се за свобода човек на определен етап, когато я постигне, се отказва от нея.

Проблемите за националната идентичност, както и за свободата са общоценностни и всички си мислим, че те имат морално-етичното си решение и не подлежат на оспорване, просто незачитането им е отклонение.

Но един български случай се включва в темата.

Днес (15-ти септември) децата тръгнаха на училище. Привилегия на всеки свободен човек. Но в едно от българските села родители (пък и ученици) оспорваха това право на сирийските деца - емигранти, които трябваше да бъдат между тях с единствената идея да бъде удовлетворено това право.

Защото всяко право има своята цена, която се отнася към нечие друго право, към някого, който е пропуснал да запомни, че правото и задължението са неразделим тандем.

Иначе Еко е една подвижна енциклопедия, това всеки го знае. Не е достатъчно да си средно интелигентен, за да го разбереш и оцениш. Аз доста неща не разбрах. Всред персонажи, които до един са исторически действителни (заедно с тяхната история, постъпки, дори понякога и слова) е вмъкнал един исторически недействителен, но който обобщава всички останали.

С "Пражкото гробище" Еко обяснява механизма, необходимостта и генезиса на конспирацията въобще, като я илюстрира със световно-недоразбрани и нежелаещи разбиране феномени, като еврейското общество, масонството, тамплиерството или някои по-частни случаи, като например аферата "Драйфус". Все теми, по които всички сме компетентни, от които информационното пространство гъмжи и които вече имат свой собствен живот в социума, размножават се, делят се, създават поколение, придобили са същността на меми.

Ненадминат е Еко. Със всеки роман имам усещането, че тъничко се подиграва с читателя, веднъж като майстор на перото и веднъж като присмехулник на интелектуалния багаж на читателя.