Топ 500

Скоро в отговор на един коментар писах, че считам за несъвместимост обема на продажбите на един „бетселър” и неговата ценност, като художествена стойност. Същото важи и за „касовостта” на филмите. Потвърждавам отново това мнение, но сега намирам, че при изящното изкуство това не е точно така. Причината е логична и елементарна. Една картина, скулптура, инсталация и т.н. е уникат (освен, ако е литография). За разлика от книгите, тя може да бъде притежавана само от един човек – колекционер или лаик, който да освежи интериора в дома си. Така че, стойността на продаваемостта на един художник е съвместима с художествената ценност на твореца и тази стойност би могла да е в определен смисъл критерий за майсторството на художника.

Съвременният човек изявява себе си, стреми се да достигне и демонстрира своята значимост, чрез консумация и притежаване на материални производни. Съвременният финансово-либерален капитализъм е немислим без принудения консумизъм, който се ползва от един недостатък в човешката психика, стимулира го, манипулира го и го използва. Човекът демонстрира своята значимост като се стреми да притежава това, което притежават другите (един вид мода), но на по-високо ниво се стреми да притежава нещо, което другите не притежават (в известен смисъл елитаризъм).

„Човешката личност има две водещи сили – едната е имитативна, търсеща еднаквото с другите и константното, другата диференцираща, стремяща се към уникалното и промяната.” – казва  Георг Зимел.

Като започнем от трофея, като първа проява на демонстративното консумиране, защото той символизира не материалната полза от подвига, а качествата на собственика му, който е доказал, че има мъжеството, за да предобие необходимото, а не да го изработва, ще минем през елементарния (споменат по-горе) консумизъм на банални ежедневни предмети и ще стигнем до колекционерството. Това е елитарно притежание, обикновено (в най-висшия си вид) на уникати. Колекционерът има материалната възможност да притежава колекцията си, да я прави по-обемна, да е рядка, демонстрира разбиране на тази материя, той е вече специалист, различен от другите и така демонстрира своята значимост. Създателят (художникът) притежава умението да създава обекти за притежание и затова е значим някъде на върха на тази своеобразна пирамида. Там се срещат колекционераът и създателят, защото единият без другия не може. По-скоро колекционерът донякъде може без живия създател, ако се отдаде на обмяна на произведения от мъртви художници, особено признати за класици.

Нещо подобно правят музеите. За да е творбата ти в музея ти трябва да бъдеш признат за „класик”.

Някои правят разлика между колекция и сбирка, макар в определен смисъл да са синоними (както и антология, христоматия, подбор). Твърди се, че колекционерът прави своята сбирка, основно с цел да я търгува, макар че винаги притежава определен подбор, който си остава за негово притежание. Обратно – сбирката предполага подбор, който задоволява в по-голямата си част необходимостта от притежание. Собственикът на сбирка (повтарям условността на понятието) не винаги афишира притежанието си или прави това в по-тесен кръг. Вероятно това са колекционери-любители (пак условно понятие), които не могат да си позволят притежанието на големите колекционери по финансови причини или просто не са съвсем навътре в нещата.

Тук идва и големият въпрос: кое качество прави една картина ценна и нещо повече – кое прави един създател ценен. Тази не малка доза елитарност в изкуството предполага, че във взаимоотношенията колекционер – създател се създават определени критерии, правила. Не трябва да пропуснем и критиците, които не са непременно колекционери. Същото и в голяма степен се отнася и за академиците. Оценката за ценност (простете тафталогията) е колаборация между „класичността” – спазени традиционни принципи в начина на изобразяването, и „новаторството” – нарушаването на тези принципи, внасянето на нещо ново, създаване на нова класика. Все пак всичко това трябва да е гарнирано с някаква естетическа наслада и определен психологизъм, търсене на подтекст, алюзия, символизъм, предупреждение, търсене на момент, хармония или пък интересен дисонанс и още, и още. Няма да откриваме нова естетика, разбира се, но според мен всичко това и още доста други неща определят художествената стойност. Мнението ми е, че специално в изящното изкуство продаваемостта, финансовия обем, отчетен за определен художник може да бъде критерий за остойностяване на художествената стойност на твореца.  

Тези размисли се появиха във връзка с публикуването на Топ-500 на най-продаваните съвременни художници, съгласно „Artprice” (източник http://art-news.com.ua).

Ето и първата десятка (за съжаление в пълния списък не срещнах българин).

1. Жан-Мишел Баскиа (€162,5 млн)

2. Джеф Кунс (€40,1 млн)

3. Кристофър Вул (€25,2 млн)

4. Цеен Фанчжи (€25,1 млн)

5. Чжоу Чуня (€23,9 млн)

6. Питер Дойг (€19,7 млн)

7. Чжень Ифей (€16,7 млн)

8. Дамиан Херст (€16,6 млн)

9. Марк Гротжан (€14,6 млн)

10. Андреас Гурски (€12,3 млн)

Прилагам и самия отчет на компанията „Artprice”.