Обновата на човека, зададена от Спасителя, и възможността за нейната реализация в постмодерното време

Има една интелектуална игра: ако сте корабокрушенец на самотен остров и имате право да избирате, коя, само една, книга ще вземете със себе си? Аз съм убеден, че при сериозен размисъл, изборът винаги стига до Библията – Книгата на книгите, наръчник за намиране на точното място на всичко в света.   А къде най-добре бихте сторили това, ако не в самотата на отшелничеството, резултат от вашето крушение, далеч от суетата и предизвикателствата на греха.  Това е Книгата, в която са концентрирани  историята,  бъдещето, отношенията на човеците със себеподобните и с Бога.

Там, в Новия завет, Христос ни начерта пътя на обновата на човека като цел за реализация на Божествената Му промисъл, изстрада показно промяната, за да ни изкупи и ни покаже, че пътят на Новия човек е нелесен, но е единствения изход, като ни гарантира това с Възкресението си.

Ще се опитам да представя постмодерния човек в светлината на тази обнова - накратко и без амбицията за изчерпателност, да обобщя наличните достижения по темата, които намирам за важни  и предложа свои наблюдения относно постмодерното време и човека в него, както и да отговоря на въпроса: има ли шанс човекът днес да се възползва от проекта за обновата, начертан ни от Спасителя.

Предпоставка за тази възможност е свободата, която ни е дал Христос.  В Новия Завет можем да различим: свобода от съдбата, от греха, от злите сили, от силата на смъртта, от Мойсеевия закон, от съсловни различия, от икономическо и политическо подтисничество[1]. Ще допълня свободата на избор, дали човекът въобще ще приеме с вяра "Царството небесно", като е пояснено:

"...царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е."[2]

Бурлаки на Волге

Една безсмъртна картина на Иля Репин.

Оказва се, че всеки детайл в картината има своето значение.

Руското наименование “Бурлаки на Волге” може да се преведе като работници от артел, които влачат кораби срещу течението на река Волга. Артелът пък е основна форма на производствено обединение на граждани за правене на колективно стопанство на базата на обществени средства за производство - популярна стопанска организация през онова време.

Репин рисува тази картина от 1870 до 1873 година на базата на многочислени етюди, основно направени по време на неговото пътешествие по Волга.

Картината впечатлява с ярка реалистичност и грозната сила на протеста, зреещ в изобразеното общество.

Ето какво се забелязва в нея:

№1. Утъпкана крайбрежна полоса, по която ходят бурлаките (на руски Бечевник).. Император Павел е забранил по тази полоса да се строят огради и сгради, но и с това приключил грижата за този занаят. На картината не се виждат нито храсти, нито камъни, нито блатисти места в този участък, което може да се приеме за идеалния случай за тази полоса.

Предколедни разсъждения

Той трябваше да дойде между нас,

в такова време трябваше да дойде и такъв,

обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити.

На всички мраморни пиедестали чужд,

но най дачече взрян – тъй близо до зведите..."

Може би познахте, този стих много отдавна беше предназначен за... Ленин. Но още тогава, когато го прочетох за първи път, за себе си установих, че той не може да му принадлежи. Може би авторът, който късата ми памет не успя да назове, е отправил скрито послание? Не зная. Но да не идеологизираме нашата Коледа, нега оставим Роналд Бард да се занимава с психологията на автора, като модерен герой. За мен този стих е предназначен за Спасителя.

“Обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити...”

Това е точното определение за Героя на Коледните празници, който е и Протагонист на моето есе.

Тук не говорим за Божествената Му природа, вероятно еманация на Висшия разум или отговорен сътрудник в бюрото на Великия архитект, или Сам Той в неговия Ипостас. Тук иде реч за проявлението му всред нас, които не можем да осъзнаем имагинерната му същност. На нас ни е необходима личност, водач, баща и за това се осланяме на тази негова духовна асимптота. Нещо повече, нуждаем се от добър водач, добър баща, който да удовлетворява нашите вродени и придобити критерии за доброта. Той трябва да прощава грешките ни, за да можем ние отново и отново да грешим. Той трябва да умее да си затваря очите пред нашите изстъпления, които са осъзнати, нарочни грешки. Моят дядо, мир на праха му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза казваше:  O mein Gott, lieber Due, macht die Augen zu!

Пражкото гробище

"Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб.

Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета."

Това ни казва Умберто Еко, чрез устата на героя си Рачковски в "Пражкото гробище".

Разбира се този цитат, както и цялата книга е една хипербола, опит за включване на автора в логиката и идеологизма на тези, които опровергава. Но не се ли подушва особената констатация на нещо опровергавано, но изпълнявано и съществуващо като убеденост, пък и практикувано в действителност.  Парадоксалното на този цитат е, че е "прецитиран" от действителността, от житейската, политическа, екзистенциалната практика. 

Парадоксално е като проникновението на Ерих Фром ("Бягство от свободата"), който анализира защо борещия се за свобода човек на определен етап, когато я постигне, се отказва от нея.

Проблемите за националната идентичност, както и за свободата са общоценностни и всички си мислим, че те имат морално-етичното си решение и не подлежат на оспорване, просто незачитането им е отклонение.

Но един български случай се включва в темата.

Днес (15-ти септември) децата тръгнаха на училище. Привилегия на всеки свободен човек. Но в едно от българските села родители (пък и ученици) оспорваха това право на сирийските деца - емигранти, които трябваше да бъдат между тях с единствената идея да бъде удовлетворено това право.

Защото всяко право има своята цена, която се отнася към нечие друго право, към някого, който е пропуснал да запомни, че правото и задължението са неразделим тандем.

Иначе Еко е една подвижна енциклопедия, това всеки го знае. Не е достатъчно да си средно интелигентен, за да го разбереш и оцениш. Аз доста неща не разбрах. Всред персонажи, които до един са исторически действителни (заедно с тяхната история, постъпки, дори понякога и слова) е вмъкнал един исторически недействителен, но който обобщава всички останали.

С "Пражкото гробище" Еко обяснява механизма, необходимостта и генезиса на конспирацията въобще, като я илюстрира със световно-недоразбрани и нежелаещи разбиране феномени, като еврейското общество, масонството, тамплиерството или някои по-частни случаи, като например аферата "Драйфус". Все теми, по които всички сме компетентни, от които информационното пространство гъмжи и които вече имат свой собствен живот в социума, размножават се, делят се, създават поколение, придобили са същността на меми.

Ненадминат е Еко. Със всеки роман имам усещането, че тъничко се подиграва с читателя, веднъж като майстор на перото и веднъж като присмехулник на интелектуалния багаж на читателя.

Кинонагради БГ

Едни български „оскари” се проточиха по телевизиите. 28 броя награди за български филми – игрални, документални и анимационни. Нищо лошо, напротив. Пълна зала (като ааскерите), шоу на сцената, номинации, награди, както се полага. Благодарности на трогнати наградени, гордост, тук-там предрадсъдъци.

На сцената, тези, които трябваше да веселят, залисват, забавляват публиката бяха студенти от НАТФИЗ (ВИТИЗ). Пък млади, пък хубави деца, сигурно някога ще станат артисти. В началого излезе целия клас на Ламбо. Беше трогателно. Велик артист, казвал съм и друг път пред жените, колкото по-остарява (като Ален Делон) толкова по-готин става. Пък не артист – ами артистище!

Не зная къде е мястото на тези  „оскари” в България, но ако сега го нямат, ще дойде време да го имат. Имам предвид, че все някога киното ни ще стигне върховете от миналия век, пък и ще ги надмине.

Но не за това пиша.

Всички деца от сцената, натфизчиите, без да са виновни, станаха жертва на режисура. Цялата им артистична демонстрация премина на английски език. Вярно, кабаретни парчета, подобни танци, мизансцен,  добре го направиха, но за кого беше подготвена тази демонстрация?

Може би мечтите по оскарите са преминали предела на българското и ни натякват посланието, че ние – тъпите зрители, дето разбираме само от задушен телешки език, не заслужаваме да бъдем навътре с българското кино.

Ами, гледайте си го тогава и си раздавайте награди . То така или иначе въртите едни пари мужду вас, а продуктът ви не е за гледане.

Пророчества от лудницата

С малко неудобство пиша за “Пророчества от лудницата”: Даниел Кийтс  (Кибея-12).

Неудобство, защото съм на 281-ва страница на книгата, а забелязвам в мрежата суперлативи за „Цветя за Алджърнън” (от същия автор), фантастика (аз там съм пристрастен), и носителка на наградата „Хюго”, която не съм чел и за която казват: „книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от критиката като поразително оригинална...” (каквото и да означава това).

Но аз чета „Пророчествата…” и загубих доста време за това. Обикновено чета и препинателните знаци (в смисъл без да пропускам изречение или абзац), но вече на 281-ва страница (от всичко 503) съм преминал на „диагонално-вентилаторната система”.

Това при мен говори лошо за книгата.

А по отношение на препинателните знаци авторът бил казал: „Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя (еди коя си), ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.”

Браво.

„Лудницата…”  е роман с амбицията да те грабне в действието на нелогична колаборация между  две ултрасови терористични организации: гръцката „17-ти ноември” и мюсулмнската „Муджахидин ол Халк”. Вероятно авторът се е ангажирал с идеята кое би било общото между гръцката и иркската (на практика иранска) ирганизации и развива идеята за съвместните им действия, след 11-ти ноември, за терористични удари срещу САЩ. Последните, разбира се, не спят, а отговаря на предизвикателството, чрез своите тайни служби. Авторът предразполага читателите да обикнат, определените от него, положителни герои, които са твърде досадни с нелогичността на своите действия и дори с баналността на взаимоотношенията си. Върхът на пошлостта е въвеждането на нескопосаната тайнственост (изтъркан до бяло маниер в съвременната „бетселърна„ литература), която изисква разрешаването на конфликта, чрез решаването на псевдоезотерични гатанки. Те, разбира се, биват разгадани моментално от корифеите на тайните служби и то само по начин, който само авторът би си го разбрал, защото си мисли, че го е измислил за удовлетворение на читателите

Реалната жертва е американско момиче, с двойствена, като самоопределение, личност, с две думи една луда, чийто баща я е хипнотизирал! да не издаде случайно дочутите ключови думи от един румънски! професор-терорист, член на 17-ти ноември, който е разработил атентати срещу САЩ и ги е кодирал в античноподобни старогръцки стихове. Там пък случайно работи и медицинска сестра! от мюсулманската организация и става една…

Глупасти на таркалета.

Сега си давам сметка, че на 281-ва страница ще преостановя виманието си от тази книга, ще определя (прибързано) Кийтс за досаден автор, макар и парите, които са му хвърлили издатели и популяризатори. Ще опровергая този тип жанр в литературата, който експлоатира нескопосано преексплоатирани теми. Ще отреча стила (по-точно маниера) на писане, от който може да се впечатли само някой пъпчив акселерат, току що приключил с анимационните филми.

По-горе рекох „прибързано”, защото нещо ме гложди да прочета „Цветя за Алджърнън”, но я ми кажете, как да намеря кураж, за да го направя.

Свободата - мъчна участ

„Свободата дойде – да видим сега какво ще правим с нея…” – възкликна Бунюел по повод смъртта на Франко.

„Да си свободен – оказа се мъчна участ.” – въздъхна Стефан Цанев в четвъртата книга „Български хроники”.

Често съм мислил, защо съвременното българско изкуство не ме привлича естетически, както това, което беше през напредналите години на соца, макар (или точно затова) прецедено през унищожителна партийна критика и безмилостна цензура. Мислих си, че това е неговата „индустриализация”. Тогава беше послание, сега е чиста стока. Сега е прибързано, опростенческо, зрелищно, самоцелно. Влияе не върху естетическите „струни” на духовността, а върху грубия инстингт, предразполага не човешкото, а животинското, създава не естетическата наслада на прекрасното, а събужда първичното удоволствие. Такова „изкуство” е сравнимо със стрийптиза, куленарията, кеча.

Разбира се, причината за упадъка е многозначен, но много добър отговор ми даде Стефан Цанев, когато прочетох 4-тата книга от „Български хроники”:

„Сега, когато имаме правото да казваме всичко и всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта престана да бъде атрибут на изкуството, сатирата, системата на едиповия език, на сложните метафори и алегории се оказа ненужна и старомодна.

Прекият изказ пък лиши литературата от нейната сложност, от нейната художественост, стигна се до директност, до еднозначност, а това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.”