Вила "Роза"

Снимка: http://www.vesti.bg

Винаги има първи път.

И такъв изначален опит трябва да бъде стимулиран с добри и окуражаващи думи Но българското кино не е от вчера, а отдавна си има своите „култови филми", за които знае и светът, които с удоволствие, размисъл и естетическа наслада пре-глеждаме и ние.

Някъде около 90-те години се стигна върхът в българското кино. Като всеки вододел до там достигна възходът, а зад него започна падението. Дали парите не стигаха, дали се промени разбирането за кино, дали дивата комерсиализация не чалгализира десетата муза и създаде от изкуството брутално производство. Дали пък не трябваше да се случи точно така – да удовлетвори низките страсти на потребителите, да отговори на необходимостите и така да напусне полето на изкуството. Дали „големите” в това творческо поле не се преумориха или си отидоха без време, а новото време в киното все още не е родило своите титани (или може би това време не е имало нужда от титани, да перифразираме докрай сентенцията). Дали младите са се оказали недоучени, недоразбрали или копират това, до което имат достъп.

Може би всичко това, взето заедно.

Все пак кино се прави. Ето го и първият български хорър (с допълнението психо-трилър), както го определят специалистите: „Вила Роза” на режисьора Мартин Макариев.

Идеята е взета от действително милиционерско следствие за жестоко и загадъчно убийство, което остава неразкрито, а вероятният извършител просто изчезва безследно. Авторите доразвиват фактологията с митични похвати. Във филма има тайнственост, държи в напрежение, стряскащи кадри, маркирани с подходяща, изненадваща музика, въобще класика в похватите.

Но всичко свършва тук.

Главният персонаж (Калин Врачански) преживява душевна промяна и озверява. Нещото (което така и не се разбира кое е то) го кара да убива близките околни. Но въобще не става ясно защо? Може би защото двама от персонажите са агенти на КГБ? (това се разбира едва от епилога-действително интервю с разследващия милиционер). Пак ченгеджийница. Не става ясно защо убива годеницата си. Най важното – не става ясно кое е доброто и кое злото всред цялата бърканица от фантастични, но безсмислени и нелогични събития. Няма смислен мотив, дори в смисъла на фентъзи-трилъра (което е по-точно казано). Просто Нещо до един изсъхнал дъб кара хората да се държат неадекватно. И за да зацапа съвсем сюжета, това Нещо се появява във вида на вълк, който обяснява, че е и дявола, и бога. С удовлетворение тук бихме го приели за олицетворение на злото, но Обладаният от него става обвинител за непознати му дотогава несправедливости, извършени от околните, което би го свързало с противното на злото и би гонаправило принципен отмъстител на нечия неправда.

Твърде слабата история е придружена от добра работа на оператора (класическа за такъв тип жанр. Добра игра на Калин Врачански ми дава надежда за добро бъдеще на този актьор. Но сценаристът Борислав Захариев сериозно е прибързал.

Учудващо!

„По думите на Елена Петрова, на която е поверена една от главните роли във „Вила Роза”, когато филмът бил показан на американци, те останали във възторг. Киноекспертите заявили, че ако бил дублиран на английски език, щели веднага да го вземат за разпространение в Щатите. „Вила Роза” им харесал, защото макар и български, (курсивът е мой, защото е показателен) той засяга теми, които са разбираеми за зрителите по цял свят.” – пише http://www.blitz.bg.

Пусти американци, щом на тях им харесва, задължително е филмът да е хубав.

Иначе всички персонажи (герои от 80-те) говорят перфектен английски. Нашият КГБ агент също (яка школа!), а американският разузнавач, вербуван от КГБ! (Дейвид Чокачи) си говори на родния език, въпреки, че разбирал български. Така зрителят през по-голямата част бива принуден да чете субтитри в един роден филм.

Благодаря, стигат ми всички английски надписи по магазини и продукти.

Май това най са харесали американците.

Ако искате да хвърлите на халос 6-8 лв за билет, може да го гледате в някой МОЛ.

Майна

Целият свят вече знае, че ние в Пловдив ползваме обръщението „майна”. Присмиват ни се на този жаргон, но ние продължаваме упорито да го ползваме, вероятно да се идентифицираме и подчертаем своята особеност и значимост.

И все пак, от къде идва тази „майна”?

Научих едно ново схващане, което е логично, етимологично, сериозно и звучи правдиво.

Ние, българите, и сега използваме в езика си  определени изрази, чрез които често изразяваме емоциите си.

„Боже, Господи!”, „Господи, Исусе Христе!”, „Света Дево!” – възклицаваме понякога, ако сме по-религиозни.

„Майчице мила!”, „Леле, майко”, „Мале-е-е-е!” – ползваме и тези обръщения. Обаче, езиковеди твърдят, че тези, последните, не са обръщения към нашата майка, а етимологично останали от обръщението към Божията Майка.

Твърде популярна е била и формата „Майнольо”, кооято е идентична с обръщенията към Богородица.

„От кога се е, мила моя Майнольо, зора зазорила…”

Това обръщение, позоваване на Богородица има раннохристиянски характер, а пловдивският край е известен (освен с много други неща) и като сериозно раннохристиянско средище. Така обръщението „Майнольо”, „Майно” остава в говоримия език, като форма, наравно с „Майко”, „Света Майко” или „Богородице”.

С годините, поколенията иронизират възрастните хора (както ние се отнасяме към някои бабини дивитини), като ги имитирали сатирично и това обръщение влиза в езика като жаргон в леко променена форма: „Майна”. Този жаргон остава и до днес.

Е, тук нищо общо нямат изрази от типа на „Майната ти”. Това не са обръщения към Божията Майка, а към нечия друга…

Освен това „Майна” руснаците наричат род птици (Acridotheres) от типа на скорците.

А в докерската работа, по пристанищата, се ползва съобщението „майна” за спускането на товари.

Твърди се, че изразът „Тусто, майна” идва от гръцките заселници в Пловдив, при които „Майна” също е „майка”, а „густо” било „вкусно”. По мое скромно мнение „густозо” идва от италианския език (с някакви корени в латинския), което означава „хубаво”. А в този град на кръстопът е идвал кой ли не…

Пищно убийство в скъп музей

Изкуството не е само стремеж към прекрасното; то включва всичките ни индивидуални и социални недостатъци, които в качеството си на дълбока вътрешна обосновка, биват преработвани от него. Множество екзистенциални пороци, отсявани през мярката на най‐трудно търпимото, допринасят за създаването на добро изкуство. Трябва да се има предвид обаче, опасността от поява на изкуство, подчинено на чист естетизъм или на бездушна политика, на каквото всички ние сме се нагледали и наслушали до премала. Изкуствената помпозност на стаите в евтини хотели се приема като кич. Произведенията на програмния реализъм също са осъдени да излязат на бял свят като кич.

Усвоил един път правилата на занаята, майсторът на изкуството пригажда съдържанието на своята творба към очакваното от нея. Щом подходът към битието остава непроменен, до шедьоври се стига само в изключителни случаи. След като отмине изненадата от първоначалното усилие за вникване в произведението, на зрителя или слушателя му става ясно, че така е трябвало да бъде, било е ясно поначало, че така ще бъде ‐ всичко е неотвратимо като смъртта, заявила чрез живота неотменимите си права. Чудно ли е тогава, че голямото изкуство се занимава тъй често с придружаващите края на житейския ни път неща?

Айглер

Натюрморт

Моите картини

Възпламеняване

Напоследък рядко се случва на екрана да се появи хем касов, хем стойностен филм. Това говори за мярата. Пак ми обясняваха от медиите колко струвал филма и колко спечелил първата седмица – това въобще не ме интересува.  Значи може да се направи филм така, че хем да настръхнеш от напрежението на зрелището, хем да се замислиш, хем да страдаш, пък и да се изпълниш с надеждата на протагонистите. Това очаквах от „Възпламеняване”(втората част на „Игрите на глада”), това и видях. Затова съм удовлетворен и считам, че тази вечер не съм я пропилял напразно.

Филмът е една мъдро дозирана антиутопия, която, благодарение на авторката на идеята и романа Сюзан Колинс, представя находчиво сегашната ни действителност, попресилена (дори не чак толкова много, ако се замислим), втъкана във вълнуващ сюжет на една лична драма, която обобщава социума ни.

От този филм няма да са доволни фалшивите герои на криворазбрания позитивизъм, както и онези надъхани момченца, които твърдяха в мрежата, че филмът „Титаник” е вреден за гледане, защото целенасочено представял властния и богат безскруполен персонаж като отрицателен герой (не било позитивно).

Ясно е, филмът е един социален протест, тънко и някак класически обвързан с личната драма. Във фабулата главната идея получава логично и гъвкаво развитие, достатъчно реално бавно за времевите мащаби на филма, че да не дразни, а да замисля и да се съпреживява.

Филмът има всички достойнства за „голямо произведение”. Типичен е за антиутопичния си жанр. Малко мрачен е, но това е предимство, въздействащ, едновременно с това и развлича, заради техническите ефекти и действеното напрежение. Артистите се справят чудесно. Катнис (Дженифър Лоурънс) е великолепна и привлекателна. Дори Лени Кравиц, в своята епизодична роля,  хармонира с атмосферата.

Тази втора част е направена така, че ако не си гледал първата, трудно ще попаднеш в обстановката, това донякъде е недостатък. Разбира се, тази част и завършва така, да чака третата – „Сойка присмехулка”. Чакам я и аз.

Постмодернизъм

Постмодернизъм (англ. Рostmodernism)

Направление в изкуството и архитектурата на развитите страни през 70-80-те години. Дори някои го виждат (в литературата) много по-рано. Единствено определение постмодернизмът няма.

Има схващане, че:

При целия свой антиелитаризъм постмодернизмът е консервативен, пропагандира реалистичност, т.е. пасивно подчинение на съществуващите социално-икономически и културни порядки в обществото.

Това с което съм съгласен, е:

че практикува открит ретроспектизъм, еклектично обръщение към традиционните художествени форми, съпоставяйки ги с необичайни способи, създава своеобразна театрализирана среда, в която нерядко внася ирония и гротеска.

Да!

И бих допълнил:

Карнавалност, митичност, неконкретност, липса на правила.

Позволявам си да цитирам сравнително http://bg.wikipedia.org

Постмодернизъм е съвкупност от движения в изкуството, които се противопоставят на някои или повечето аспекти на модернизма, или са възникнали след него. Особено съвременни течения в изкуството като интермедия, инсталационно изкуство, концептуално изкуство и мултимедия, и специфично когато включват видео са описвани цялостно като постмодернизъм.

И пак там нещо интересно, като конкретизиране, макар и лишено от пълнота:

Има няколко основни характеристики, които правят изкуството постмодерно и това са бриколаж, използването на думи и текст (текстово послание) като централен елемент на творбата, колаж, симплификация (опростяване на формата), апроприация, перформативно изкуство, преработване на остарели стилове и теми в модерен контекст, както и нарушаване на границите между изящно изкуство (и високата култура) и ниската и популярната култура. (курсивът е мой).

Твърде опростено е постмодернизмът да се представя като „немодернизъм” или „след-модернизъм”, както се определя в статията на WIKIPEDIA.

Постмодернизмът е явление, надхвърлящо изкуството и се заражда в самия модернизъм, като доста време „живее” с него.

Факт е, че в момента живеем в постмодерно общество.

Темата е много дълбока, тежка и многостранна, затова препращам към някои добри статии.

+

Статия: КЪМ ПОНЯТИЕТО ЗА ПОСТМОДЕРНИЗЪМ (Послеслов към “Разчленяването на Орфей")

Автор: Ихаб Хасан

Адрес: http://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm

+

Статия: ПОСТМОДЕРНОТО - ОБЯСНЕНО, НО НЕ КАТО ЗА ДЕЦА 1

Автор: Дияна Иванова

Адрес: http://liternet.bg/publish4/divanova/postmodernoto.htm

+

Студия: Постмодерната ситуация

Автор: Жан-Франсоа Лиотар

Адрес: http://www.litclub.bg/library/kritika/lyotard/postmoderne/index.htm

+++

Изображението в тази статия е от http://bg.wikipedia.org:

Художник: Томори Додж, картина: Цъфтеж, 2004.

Едва ли е добра илюстрация на казаното.

Фанизъм (Funism)

Магнусон

Фанизмът е направление в изкуството, намиращо своето начало в абсолютното удоволствие и посвещаването на него. Тези нови образи привличат внимание със своята загадачност, еротичност, но в повечето случаи посочват безразсъдство и както при спрягания за основател – Сал Марино, нееднозначен хумор и необичайна зрителна точка. 

Друга версия поставя за основател Норм Магнусон – ню-йоркски художник и политически деятел, който е творил алегорически картини на животни, съпровождани с коментари на социална тематика.

Някои формулират основните принципи на фанизма:

1. Изкуството трябва да бъде интелектуално привлекателно, без да е интелектуално елитарно

2. На изкуството трябва да се гледа весело

Основные принципы фанизма:

За разлика от много други направления, фанизмът е фокусиран по-скоро философски, отколкото естетически

Това е от Марино:

Това е от Магнусон: