Жан-Мишел Баскиа

„Представям ви Жан-Мишел Баскиа. Идеалният продукт. Млад, мъртъв и известен”.

Това казва в прекрасната си статия авторът на http://ezine.hit.bg/art/artists/basquiat.

Скоро в статията ми „Топ-500” отбелязах Жан-Мишел Баския като най-продаван художник, съгласно класацията на „Artprice”. Това ме заинтересува да се запозная с личността му и, доколкото може, с творчеството му.

Кой се оказа Баския?

Едно бездомно негърче, което драска графити по стените на Сохо и Бруклинския мост, заедно с приятеля си SAMO (абревиатура от SAMe Old shit), типичен „ъндърграунд”, презрян  „nigga”, наркоман, скейтър, музикант, свирещ арт-рок, приятел на самия Уорхолд, аматьор във всичко което се захваща. Но това не му пречи да стане „най” в този Топ-500.

Как става това?

Неговите работи се появяват за първи път в галерия Lower East Side.Така Жан-Мишел е забелязан от Хенри Гелдцалер – музеен куратор и художествен критик. Определено Гелдцалер е „забелязал” нещо продаваемо, защото той със сигурност е от тези, които подготвят общественото мнение за новото, било то „суб” или „ъндър”.

Кое у Жан-Мишел провокира да бъде забелязан.

Много колоритно и съвсем в стила на художника  го е казал авторът на сайта, цитиран по-горе:  „Това е едно брутално, примитивистично, крещящо изкуство, в което простотата на детската рисунка се смесва със силата на абстрактия експресионизъм, а накъсаните образи съжителтват с накъсани текстове. Oгризки от смисъл в комбинация с цинична по своята непосредственост визия, която удря възприятията на зрителя като парен чук”.

Все пак „продутът” носи нещо ново, някаква композиция, както на платното, така и характеристиките на начинанията. Едно напълно абстракно изкуство се състои точно в удачната композиция на картината, макар и на практика да не означава нищо.

Защо точно тази особеност и скандалност се толерира в изкуството и дори в културата?

Разбираемо е, че става въпрос за субкултура. Субкултурите често се определят чрез тяхното противопоставяне на ценностите на по-широката култура, към която те принадлежат. Обикновено тя е контра-култура, протест, породен поради невъзможността да се вместят в категорията-майка. Тук се разбира нещо натрапено върху нещо традиционно, но отклонено и несъвместимо от общоприетото. Американският ъндърграунд, бразилските фавели, това са местата където субкултурата се ражда в противовест на обичайната.

Но не само социалното противоречие и несъвместимост причиняват този феномен. Когато бизнесът присвои демонстративни елементи на протестна култура, той може и я използва за популяризирането й като „масова”. Сещаме се за пънка, неговата скандалност и това, което донесе на консуматорското общество, лансирано от бизнеса.

Този цикличен процес „осигурява постоянен поток от стилове и идеи, които могат да бъдат присвоени от доминиращата култура с комерсиална цел” – което споменава с право  bg.wikipedia.org., заето от някое културогично изследване.

Така погледнато, поне за мен, се изяснява умопомрачителния факт, как е възможно това изкуство и в частност този младеж да води класацията за най-продаван художник.

В статията ми „Топ-500” изразих и хипотезата си, че специално в художественото  изкуство „котировката”  (там го нарекох с неприятната дума „продаваемост”)  може да е критерий за оценка за художествените качества на твореца. Запознавайки се по-навътре с Жан-Мишел и неговите творби, се отчаях и бях почти готов да се откажа от моята хипотеза, защото в тях, честно казано, не открих никакво изкуство или поне не толкова, за да бъде хипотезата ми вярна. Но след разсъжденията в предишния абзац мога да я допълна (хипотезата):

Жан-Мишел е първи в своето изкуство – това на шпрея, стената, макар и в последствие предавано на платно. Фактът, че той носи и абсолютния максимум в класацията, говори за „продаваемостта” (котировката) на самото изкуство и дори самата култура, макар тя да е определяема като „суб” или „ъндър”, носи характеристика на състоянието на културата въобще в нашите дни, категорично повлияна и манипулирана от консумизма и всякакви хватки, свързани с нейното стимулиране от тези, които гледат на изкуството повече откъм търговската му страна. Той е и носител на човешката слабост, която понякога е доволна да приеме и суб-категорията, защото не разбира нейния първоизточник.

Но, разбира се, това не може да е голяма беда. Иначе трябва да отречем всичко от Рембранд насам, което е несъстоятелно.

Вижте Sky-Drive слайд-шоу с негови картини: 

Суперплоскост (Superflat)

http://ru.wikipedia.org

Течения и направления в изкуството

Този термин „суперплоскост” използва Такаши Мураками, който става и родоначалник на това направление. Дори са го нарекли японския Енди Уорхол. С този термин се наименова един визуален език, отличаващ творчеството на много негови (японски) съотечественици. Един внимателен поглед  показва как Мураками използва естетиката аниме и манга от японската поп-арт култура. От друга, тези „плоски” изображения имат началата си в традиционното японско изкуство.

Поп-артът за мен е илюстративно изкуство в художествените средства, които ползва и аз лично не мога да си обясня успехите на Уорхолд, по-скоро ги причислявам към демонстрационен маниер. Мангата за мен е анимационен приом, по който си падат ентусиазирани тийнейджъри.

При пръв поглед, все пак, „суперплоскостта” на Мураками е нещо различно, можеби заради нази традиционалност, която намират в нея. В японската култура – казва той, - няма обемни, триизмерни изображения. На нашите рисунки са свойствени изключително 2D формите. И това е видно. Липсва обемност, дълбочина, всичко е пред очите и дори мъничко наподобява на онзи източен маниер, присъщ на миниатюрите, които гледат с окото на Бога (Аллах) на действителността – отгоре и „наравно”. (За този стил много подробно и своеобразно художествено разказва Орхан Памук в книгата си „Името ми е Червен”.

Мураками отива твърде далече, когато споменава, че голямо влияние му е оказал… Бил Гейтс и неговата книга Бизнес със скоростта на мисълта. Не съм я чел, но защо ли тук трябва да бъркаме и бизнеса.

Мураками въвежда и неологизма «Po-Ku Revolution», формиран от „поп” и „отаку”, който трябва да характеризира течението на японската поп-култура.

Ето две нагледни илюстрации, чийто източник е http://www.art-top.ru , по чиито материали е създадена и тази статия.

Ето и адреса на личния сайт на Мураками: http://www.takashimurakami.com/index.php

Виждам

Моите картини

Топ 500

Скоро в отговор на един коментар писах, че считам за несъвместимост обема на продажбите на един „бетселър” и неговата ценност, като художествена стойност. Същото важи и за „касовостта” на филмите. Потвърждавам отново това мнение, но сега намирам, че при изящното изкуство това не е точно така. Причината е логична и елементарна. Една картина, скулптура, инсталация и т.н. е уникат (освен, ако е литография). За разлика от книгите, тя може да бъде притежавана само от един човек – колекционер или лаик, който да освежи интериора в дома си. Така че, стойността на продаваемостта на един художник е съвместима с художествената ценност на твореца и тази стойност би могла да е в определен смисъл критерий за майсторството на художника.

Съвременният човек изявява себе си, стреми се да достигне и демонстрира своята значимост, чрез консумация и притежаване на материални производни. Съвременният финансово-либерален капитализъм е немислим без принудения консумизъм, който се ползва от един недостатък в човешката психика, стимулира го, манипулира го и го използва. Човекът демонстрира своята значимост като се стреми да притежава това, което притежават другите (един вид мода), но на по-високо ниво се стреми да притежава нещо, което другите не притежават (в известен смисъл елитаризъм).

„Човешката личност има две водещи сили – едната е имитативна, търсеща еднаквото с другите и константното, другата диференцираща, стремяща се към уникалното и промяната.” – казва  Георг Зимел.

Като започнем от трофея, като първа проява на демонстративното консумиране, защото той символизира не материалната полза от подвига, а качествата на собственика му, който е доказал, че има мъжеството, за да предобие необходимото, а не да го изработва, ще минем през елементарния (споменат по-горе) консумизъм на банални ежедневни предмети и ще стигнем до колекционерството. Това е елитарно притежание, обикновено (в най-висшия си вид) на уникати. Колекционерът има материалната възможност да притежава колекцията си, да я прави по-обемна, да е рядка, демонстрира разбиране на тази материя, той е вече специалист, различен от другите и така демонстрира своята значимост. Създателят (художникът) притежава умението да създава обекти за притежание и затова е значим някъде на върха на тази своеобразна пирамида. Там се срещат колекционераът и създателят, защото единият без другия не може. По-скоро колекционерът донякъде може без живия създател, ако се отдаде на обмяна на произведения от мъртви художници, особено признати за класици.

Нещо подобно правят музеите. За да е творбата ти в музея ти трябва да бъдеш признат за „класик”.

Някои правят разлика между колекция и сбирка, макар в определен смисъл да са синоними (както и антология, христоматия, подбор). Твърди се, че колекционерът прави своята сбирка, основно с цел да я търгува, макар че винаги притежава определен подбор, който си остава за негово притежание. Обратно – сбирката предполага подбор, който задоволява в по-голямата си част необходимостта от притежание. Собственикът на сбирка (повтарям условността на понятието) не винаги афишира притежанието си или прави това в по-тесен кръг. Вероятно това са колекционери-любители (пак условно понятие), които не могат да си позволят притежанието на големите колекционери по финансови причини или просто не са съвсем навътре в нещата.

Тук идва и големият въпрос: кое качество прави една картина ценна и нещо повече – кое прави един създател ценен. Тази не малка доза елитарност в изкуството предполага, че във взаимоотношенията колекционер – създател се създават определени критерии, правила. Не трябва да пропуснем и критиците, които не са непременно колекционери. Същото и в голяма степен се отнася и за академиците. Оценката за ценност (простете тафталогията) е колаборация между „класичността” – спазени традиционни принципи в начина на изобразяването, и „новаторството” – нарушаването на тези принципи, внасянето на нещо ново, създаване на нова класика. Все пак всичко това трябва да е гарнирано с някаква естетическа наслада и определен психологизъм, търсене на подтекст, алюзия, символизъм, предупреждение, търсене на момент, хармония или пък интересен дисонанс и още, и още. Няма да откриваме нова естетика, разбира се, но според мен всичко това и още доста други неща определят художествената стойност. Мнението ми е, че специално в изящното изкуство продаваемостта, финансовия обем, отчетен за определен художник може да бъде критерий за остойностяване на художествената стойност на твореца.  

Тези размисли се появиха във връзка с публикуването на Топ-500 на най-продаваните съвременни художници, съгласно „Artprice” (източник http://art-news.com.ua).

Ето и първата десятка (за съжаление в пълния списък не срещнах българин).

1. Жан-Мишел Баскиа (€162,5 млн)

2. Джеф Кунс (€40,1 млн)

3. Кристофър Вул (€25,2 млн)

4. Цеен Фанчжи (€25,1 млн)

5. Чжоу Чуня (€23,9 млн)

6. Питер Дойг (€19,7 млн)

7. Чжень Ифей (€16,7 млн)

8. Дамиан Херст (€16,6 млн)

9. Марк Гротжан (€14,6 млн)

10. Андреас Гурски (€12,3 млн)

Прилагам и самия отчет на компанията „Artprice”.

Лодка в гората

Днес БНТ излъчи като телевизионен театър „Лодка в гората” на Хайтов.

В делничен ден, след обяда, когато някъде се къдрят турски сериали или „Марс и Венера” (последната малоумна простотия на телевизионерите) и точно преди 2546587251565 –та серия на „Дързост и красота”. В смисъл далеч от праймтайма (страшна дума!). В негледаното време.

Черно-бял театър на един колоритен писател, чието безсмъртно творчество може да се сбере в две томчета и ще са напълно достатъчни за цяла библиотека. Пък, ако се сещате, от тези няколко разказчета в тези томчета се родиха и „Козия рог”, и „Края на песента”, и „Мъжки времена” и… без които българското кино сериозно би олесяло.

Мислил съм на времето (малко се откланям), защо му трябваше на Хайтов през последните му доста години да се гмурне в темата за Левски, да си създаде врагове у историците-мастити, да погуби плодовитото си време не за литература. Но, може би, така е трябвало да бъде, за да покажат времената, че в творчеството не е важно количеството.

В „Лодка в гората” има всичко: и любов, и бит, и социум, литература и театър, стил и норма,  психология, ако щете и политика (е да, тогавашната), макар че политиката се изразяваше в това, че един честен горски искаше да глоби една жена, която бере съчки, но любовта го отказа от задължението му.

Ако си спомняте, в ролите се въплатиха (буквално) две артистища! – Невена Коканова и Васил Михайлов. Васил - млад и хубав, наглед малко смутен. Наглед не оня Михайлов – халата, мощният мъжага, който може да бъде и див и нежен. Но смущението му беше изискано от ролята, в която той пристъпва принципа си, заради една любов. Сещам се за Васил Михайлов в „Железния светилник” тази година в „Сцена на кръстопът”.  Отдалече си личеше как му се играе, как се забавлява наравно със зрителите, как е обречен винаги да бъде артист, и тогава като млад в черно-бялата пиеса, и сега в есента на живота си.

А кокетната и повратлива Невена още тогава е имала това изражение и този миманс, неин специалитет, който може да те подведе и да видиш в тъмнината на сцената това, което го няма, но само тя го вижда в играта си, да оживи с майсторството и чара си една илюзия, много различна от киното, но присъща само на големите артисти.

Струва ми се, че театралното майсторство е в сатурновата дупка на цялата тази криза на духа, която ни спохожда. НАТФИЗ още бълва артисти и то ученици на големите стари, но вероятно те няма къде да се изявят, сюжетите са махаленски или вулгарни, думите са ненодялани, артисцизма им е някак неизразителен, дори артикулацията им е обикновено махаленска. Апропо, един артист, който направи чудесен образ на бандит в един сериал – Захари Бахаров - мислих си, че артикулацията и въобще стиловото му фразиране е предназначено за ролята, но се оказа, че просто това е „социален” дефект, специфичен градски диалект, от който не може да се освободи (или просто не иска), нещо несъвместимо с един артист.

Да, вероятно такива са времената и те забъркват в кашата и хората.

Сега Мариус Куркински готви „Лодка в гората” в Театъра зад канала. Ще е интересна неговата интерпретация, той е самотният боец в театъра.

===
Допълнение, направено на 16-юли-2017
Направих справка. Действително Куркински е реализирал "Лодка в гората" в Театъра зад канала.

Почеркът на Мариус Куркински личи във всяка сцена и особено в диалозите. Комбинацията от силен текст, адекватен режисьорски поглед и категоричен актьорски талант превръща постановката в едно емоционално пътешествие, след което наред с удоволствието остава и лек горчив вкус от осъзнаването, че нищо не се е променило достатъчно.

Интересно наблюдение за резултата, според:
http://theatre.art.bg

Палитри

Етимологията на думата идва от palitter (немски) или paleutr (фр), или, ако трябва да бъдем исторически коректни, не можем да не уважим мъртвия език: paleter (лат). Всичко това означава "пластинка", "дъсчица". 

Разбира се, това е мястото, където художникът разбърква боите си, за да направи от химическото вещество  душа, където да отрази своя дух и да... ама това не е обект на статията.

Обектът на статията е самата палитра. Открих употребяваните "дъсчици" на Големите и искам да ги споделя с вас. Когато ги разгледах, почувствах тръпка по гърба си. Вижте колко са различни. Може би всяка палитра отразява същността на своя ползвател и, може би, по своеобразен начин прилича на притежателя си, или пък той прилича на нея, както твърдят, че стопанинът прилича на кучето си.

Не съм открил такава информация, но за себе си съм сигурен, че върху палитрите, техния външен вид и особености, е "излята" много психология и това ги прави уникални за всеки художник, те са своеобразна "хиромантия" за съответния притежател и, нещо повече,   дори те биха могли да идентифицират художника като "дактилоскопия".

Едва ли ще ми повярвате, но палитрата на Ван Гаг (вижте я):

ми напомня на тази негова картина:

Пшеничено поле с кипариси

Палитрата на Дега (по рождение Дьо Га):

Обвинете ме, че виждам (предубедено) "Танцьорките":

Път

Моите картини

"Път", акварел