Пищно убийство в скъп музей

Изкуството не е само стремеж към прекрасното; то включва всичките ни индивидуални и социални недостатъци, които в качеството си на дълбока вътрешна обосновка, биват преработвани от него. Множество екзистенциални пороци, отсявани през мярката на най‐трудно търпимото, допринасят за създаването на добро изкуство. Трябва да се има предвид обаче, опасността от поява на изкуство, подчинено на чист естетизъм или на бездушна политика, на каквото всички ние сме се нагледали и наслушали до премала. Изкуствената помпозност на стаите в евтини хотели се приема като кич. Произведенията на програмния реализъм също са осъдени да излязат на бял свят като кич.

Усвоил един път правилата на занаята, майсторът на изкуството пригажда съдържанието на своята творба към очакваното от нея. Щом подходът към битието остава непроменен, до шедьоври се стига само в изключителни случаи. След като отмине изненадата от първоначалното усилие за вникване в произведението, на зрителя или слушателя му става ясно, че така е трябвало да бъде, било е ясно поначало, че така ще бъде ‐ всичко е неотвратимо като смъртта, заявила чрез живота неотменимите си права. Чудно ли е тогава, че голямото изкуство се занимава тъй често с придружаващите края на житейския ни път неща?

Айглер

Натюрморт

Моите картини

Възпламеняване

Напоследък рядко се случва на екрана да се появи хем касов, хем стойностен филм. Това говори за мярата. Пак ми обясняваха от медиите колко струвал филма и колко спечелил първата седмица – това въобще не ме интересува.  Значи може да се направи филм така, че хем да настръхнеш от напрежението на зрелището, хем да се замислиш, хем да страдаш, пък и да се изпълниш с надеждата на протагонистите. Това очаквах от „Възпламеняване”(втората част на „Игрите на глада”), това и видях. Затова съм удовлетворен и считам, че тази вечер не съм я пропилял напразно.

Филмът е една мъдро дозирана антиутопия, която, благодарение на авторката на идеята и романа Сюзан Колинс, представя находчиво сегашната ни действителност, попресилена (дори не чак толкова много, ако се замислим), втъкана във вълнуващ сюжет на една лична драма, която обобщава социума ни.

От този филм няма да са доволни фалшивите герои на криворазбрания позитивизъм, както и онези надъхани момченца, които твърдяха в мрежата, че филмът „Титаник” е вреден за гледане, защото целенасочено представял властния и богат безскруполен персонаж като отрицателен герой (не било позитивно).

Ясно е, филмът е един социален протест, тънко и някак класически обвързан с личната драма. Във фабулата главната идея получава логично и гъвкаво развитие, достатъчно реално бавно за времевите мащаби на филма, че да не дразни, а да замисля и да се съпреживява.

Филмът има всички достойнства за „голямо произведение”. Типичен е за антиутопичния си жанр. Малко мрачен е, но това е предимство, въздействащ, едновременно с това и развлича, заради техническите ефекти и действеното напрежение. Артистите се справят чудесно. Катнис (Дженифър Лоурънс) е великолепна и привлекателна. Дори Лени Кравиц, в своята епизодична роля,  хармонира с атмосферата.

Тази втора част е направена така, че ако не си гледал първата, трудно ще попаднеш в обстановката, това донякъде е недостатък. Разбира се, тази част и завършва така, да чака третата – „Сойка присмехулка”. Чакам я и аз.

Постмодернизъм

Постмодернизъм (англ. Рostmodernism)

Направление в изкуството и архитектурата на развитите страни през 70-80-те години. Дори някои го виждат (в литературата) много по-рано. Единствено определение постмодернизмът няма.

Има схващане, че:

При целия свой антиелитаризъм постмодернизмът е консервативен, пропагандира реалистичност, т.е. пасивно подчинение на съществуващите социално-икономически и културни порядки в обществото.

Това с което съм съгласен, е:

че практикува открит ретроспектизъм, еклектично обръщение към традиционните художествени форми, съпоставяйки ги с необичайни способи, създава своеобразна театрализирана среда, в която нерядко внася ирония и гротеска.

Да!

И бих допълнил:

Карнавалност, митичност, неконкретност, липса на правила.

Позволявам си да цитирам сравнително http://bg.wikipedia.org

Постмодернизъм е съвкупност от движения в изкуството, които се противопоставят на някои или повечето аспекти на модернизма, или са възникнали след него. Особено съвременни течения в изкуството като интермедия, инсталационно изкуство, концептуално изкуство и мултимедия, и специфично когато включват видео са описвани цялостно като постмодернизъм.

И пак там нещо интересно, като конкретизиране, макар и лишено от пълнота:

Има няколко основни характеристики, които правят изкуството постмодерно и това са бриколаж, използването на думи и текст (текстово послание) като централен елемент на творбата, колаж, симплификация (опростяване на формата), апроприация, перформативно изкуство, преработване на остарели стилове и теми в модерен контекст, както и нарушаване на границите между изящно изкуство (и високата култура) и ниската и популярната култура. (курсивът е мой).

Твърде опростено е постмодернизмът да се представя като „немодернизъм” или „след-модернизъм”, както се определя в статията на WIKIPEDIA.

Постмодернизмът е явление, надхвърлящо изкуството и се заражда в самия модернизъм, като доста време „живее” с него.

Факт е, че в момента живеем в постмодерно общество.

Темата е много дълбока, тежка и многостранна, затова препращам към някои добри статии.

+

Статия: КЪМ ПОНЯТИЕТО ЗА ПОСТМОДЕРНИЗЪМ (Послеслов към “Разчленяването на Орфей")

Автор: Ихаб Хасан

Адрес: http://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm

+

Статия: ПОСТМОДЕРНОТО - ОБЯСНЕНО, НО НЕ КАТО ЗА ДЕЦА 1

Автор: Дияна Иванова

Адрес: http://liternet.bg/publish4/divanova/postmodernoto.htm

+

Студия: Постмодерната ситуация

Автор: Жан-Франсоа Лиотар

Адрес: http://www.litclub.bg/library/kritika/lyotard/postmoderne/index.htm

+++

Изображението в тази статия е от http://bg.wikipedia.org:

Художник: Томори Додж, картина: Цъфтеж, 2004.

Едва ли е добра илюстрация на казаното.

Фанизъм (Funism)

Магнусон

Фанизмът е направление в изкуството, намиращо своето начало в абсолютното удоволствие и посвещаването на него. Тези нови образи привличат внимание със своята загадачност, еротичност, но в повечето случаи посочват безразсъдство и както при спрягания за основател – Сал Марино, нееднозначен хумор и необичайна зрителна точка. 

Друга версия поставя за основател Норм Магнусон – ню-йоркски художник и политически деятел, който е творил алегорически картини на животни, съпровождани с коментари на социална тематика.

Някои формулират основните принципи на фанизма:

1. Изкуството трябва да бъде интелектуално привлекателно, без да е интелектуално елитарно

2. На изкуството трябва да се гледа весело

Основные принципы фанизма:

За разлика от много други направления, фанизмът е фокусиран по-скоро философски, отколкото естетически

Това е от Марино:

Това е от Магнусон:

Талев и икономическия прогрес

„Преспанските камбани”.

Кой ли не знае този обемен роман-сага, втория от тетралогията на Талев. Колко критика, литературни анализи са написани. „Авторът иска да ни каже, че…” – учихме в училище, ще учат и нашите деца, но едва ли ще прочетат книгите. Само „Камбаните” са 750 страници, а освен това в изданието на „Захари Стоянов”-2004 в края има и критика, и литературен анализ, и биография на автора – така, както се полага за една „класика в жанра”.

Аз искам да спомена за актуалността на този роман-явление, за което само тази статия няма да ми стигне. Темата ми е за морала в икономиката.

Талев, вероятно за да илюстрира народопсихологията на „позабравените” от нас българи от онова (казват) несъществуващо място Преспа, през онези векове, когато свободата и съединението не достигат до там и което (според мен) става причината за днешните парадоксални монументални комплекси в Скопие, та заради това Талев илюстрира и една своеобразна стопанска история.

Георги Баболев, чийто поминал се баща, успява да натрупа голямо имане, като рискува парите си и внася съвременна промишлена стока от Австрия, продължава търговския хъс на баща си. Заедно с Таки Брашнаров правят комбина, с цел да построят в Преспа парна мелница, нещо нечувано тогава по тези земи. За целта им трябва суровина – жито, което да вземат от турските аги по селата, работени ангария от българите и откраднатото от аргатите. За целта удвояват покупната цена, за да конкурират дребните изкупчии, на което „раята” е съгласна.  

Заедно с оборудването, поръчано от странство, в Преспа донасят и нова, промишлена стока, която уж върши същата работа, ама е по-евтина и страшно хваща окото.

„…вадеха всякакви съдове, но не от бакър, а от гледжосана ламарина…. тенджери, сахани, вагани, та и джезвета за кафе…

- Бакър не хваща, калай не иска. Виж какво е гладко, като сърча. Модро, зелено, шарено, каквото искаш. По-големо, по-малко. Леко здраво и по-евтино! И виж какво е хубаво, чисто.”

Ето и една от първите „горещи” реклами.

Да, машина го прави. Време е индустриализацията да влезе и в Преспа. Но хем очите им големи стават по хубавото на вид, хем душата им се къса:

„-Залъкът ни вземате! От глад ще измрем!”

Това казват тенекеджии, медникари, калайджии, дето тяхното е по-трудоемко, по-грубо, по-скъпо и на по-малко бройки излиза.

Но предприемчивият Баболев им казва:

„- Без хлеб ще останете… За вашия хлеб ли ще седна да мисля аз.”

Ето и същността на безпринципния капиталист. Тогава още са го наричали чорбаджия-иззедник.

Преди години в сюжета, Лазар Глаушев, основен персонаж в романа, е отказал да ползва в занаята си промишлена стока, за „сефте”, вкарана в Преспа, точно поради тази причина – да не оставят без хлеб занаятчиите от чаршията. Но времената минават и конкуренцията навлиза в тези места, като ураган и зад себе си остава фалирали дребни занаятчии, още гладни и едни големи мераци за потреба, защото очите за „имането”, са големи и алчни и всеки иска да го притежава.

Нормална история, диалектика, прогрес, казваме сега, промишлена революция, криза на Кондратиев, би рекъл, примерно, Иван Костов. Да. Но има и още нещо актуално в тази стопанско-историческа случка.

Разочарованите занаятчии вземат едно от лъскавите промишлени ваганчета. Разглеждат го и цъкат.

„Дяволът го прави него” – казва Кочо.

„Гледжосаното ваганче подскочи и се търкулна по утъпкания пръстен под. Сега се спуснаха всички там, да видят що беше останало от него. Дигнаха го няколко ръце. Глечта се бе олющила на няколко места и се виждаше под нея черната ламарина. Зачуха се развеселени гласове:

- Ето какво е… Виде му се силата! Колко време ще изтрай на огън такова нещо!”

Преспанци, два века преди нас са разпознали ментето и магазина за „1 лев” на Баболев и Брашнаров.

„Прогрес значи напредък – подзе отново Васил Марков. – Но истинският прогрес, истинският напредък не значи убийство. С тия твои хубави съдове ти, Баболев, подхвърляш на страдание и гладна смърт триста невинни човешки създания, и тях, и семействата им. Това не е прогред! Прогресът трябва да бъде в обща полза, за общо добро!”

И понеже привържаниците на либералния капитализъм ще ми се разсърдят и ще ме уличат в невежество, ще добавя още думи на  Васил Марков:

„- Не ме ли разбирате? Аз искам хубавото да е хубаво за сички човеци. Това е по-важното, което искам да кажа… да оставим най-сетне тия съдове.”

И като капак на актуалността ще допълня:

„-… И после, Баболев… ти защо сичко обясняваш се с тая Европа, като че ли се криеш зад нея… И после твоята Европа не е истинската Европа… Твоята Европа е  търговска Европа. Европа на Бисмарка и Дизраели.”

Е, Талев явно достига до проблема „Морален ли е капитализмът”, този въпрос, на който в своята книга  Андре Конт-Спонвил даде един компромисен отговор: капитализмът не е нито морален, нито неморален, а аморален, което според него означава, че не се включва в тази оценъчна категория. Все пак капитализмът като система от човешки отношения не може да няма ценности, а те всред хората се определят от морала и от нищо друго.

За да затвърдим докрай актуалността на талевата „сага”, ще изразя, че точно тази моралност в нашия нов „прогрес”, вече твърде информационен и най-вече финансов, е най-същественото, което ни липсва, от което е болна системата, хората го отричат, но не винаги могат да го наименоват. Те назовават просто практическите последствия и тях заклеймяват с протестите си.

Игрите на глада

Тази статия написах, когато гледах филма на екран на неговата премиера. Сега е излъчен по НОВА телевизия, вероятно като подготовка за втората му екранна серия, която непременно ще гледам.

Прекрасен филм в жанра си.

Ето и моя коментар от премиерата.

„Игрите на глада” с 15 милиона приходи  още преди появата си на голям екран.

„Игрите на глада” може да донесе 2 милиарда според специалисти.

„Игрите на глада” отбелязва 155 милиона долара в щатския бокофис още първата седмица.

„Игрите на глада” е филмиран по първата книга от трилогията на Сюзан Колинс, бетселър, издаден в 3-милиона тираж.

и т.н.

Какви трябва да бъдат числата, за да ми хареса този филм. Това горе много пари ли са, или малко и какво говорят за качеството на филма? Нищо. В колко екземпляра е печатана една книга и колко купувачи има, това критерий ли е за качеството на книгата?  Всъщност говорят, дали филмът ще е само майсторски, макар и нискобюджетен или ще има технологично зрелище, което изисква пари. Аналогия със спорта: пр. тенис-турнир. За това колко е голям, престижен говори наградният фонд. Тъп начин за представяне на изкуство, тъп начин за представяне на спорт, тъп начин за представяне на литература. Аз-потребителят от тези пари нищо няма да видя, само ще дам за билет.

Но да се върнем към филма.

Книгата (Сюзан Колинс, Игрите на глада, Превод  Деница Райкова , Екслибрис 2009), част от нея може да видите тук, обещава да бъде добро четиво. Филмът за момента запълва една огромна празнина в популярните киносалони, след прекратяването на прожекциите на номинираните и наградени с оскари филми,  безславно свалени от залите, отбелязани с почти никакъв интерес от публиката. Рекламата първоначално напомпи потенциалния зрител за един касов, пълен с ефекти и екшън филм, може би защото почти съвпадна с примиерите на „Джон Картър” и „Гневът на титаните”. Но това беше грешка, беше една инерция на очакването на претоварения със зрелища и нехудожествен екшън зрител. Аз попаднах в залата със същото погрешно впечатление. Най-напред искам да изразя съгласие сАлександър Райчев:  

„Игрите на глада“ не е поредната порция малоумно тийнейджърско забавление ала „Здрач“, по което си припадат предимно невръстни момиченца. „Игрите на глада“ не е и ситуиран в толкова приказен свят, колкото бе този на очилатия магьосник Хари Потър. След цяло десетилетие на екранизации по поредици романи, които на пръв поглед минават за насочени основно към юношеската аудитория, ето че най-накрая получаваме един пълнокръвен холивудски блокбастър, който със сигурност ще се хареса на хора от всички възрасти, и от двата пола”.

Филмът наистина по същество е тийнейджърски, предвид възрастта на героите, но далеч не е такъв относно насочеността на неговите послания. Една антиутопична фантастика, базирана на постамериканско общество, преминало в диктатура на каста върху каста. Богати експлоататори, които имат нужда от ресурси след война, експлоатират „окръзи” от страната Панем.

Предполагам, че Панем (името на утопичната държава) е замислено да произтича от името на бога Пан, син на Зевс и Калисто, което име означава свят, вселена и така обобщава мрачно очакваната от авторката действителност за бъдещето на света.

В основата на сюжета на този филм стои една жестока игра. Това е именно Играта на глада. Не стана съвсем ясно, защо точно се подчертава „…на глада”.Че глад имаше – имаше, подтиснатите касти гладуваха, но едва ли една диктатура би подчертавала толкова нагло и недемагогски  своя диктат.

 Управляващата каста живее в Капитол и ежегодно избира от 12-те подтиснати окръга по едно момиче и едно момче, които играят на оцеляване до смърт в тази игра, докато остане само един (пак малко Макклаутско). Идеята на водещата каста и на президента Сноу е окръзите да бъдат наказвани и държани в страх, предвид това своеобразно еничарство-гладиаторство. Наказвани, защото навремето някои от тях са се бунтували и се е стигнало до жестока война и по тази причина държани в страх, заради децата им. Малко наивен начин на психологически тормоз, предвид, че във филма се видя сериозното полицейско присъствие в тези колонии. Това за мен остана недоразбрано, защо точно по такъв начин трябва да се тормози населението, но вероятно Сюзан Колинс е прескочила това подозрение, за да го използа за други внушения.  Тази гротескна игра има своето сюжетно и тематично значение. Тя се предава директно по каналите на тамошните телевизи и (забележете) следи се непрекъснато (играта продължава няколко седмици в гориста местност и се свежда до взаимно изтребване). Това е един зловещ и неприкрит  „Биг Брадър”, със същия масов интерес и маниакален фенизъм, като по този начин сценаристката критикува жестоко манипулативните медийни прояви и в нашата действителност.

Самата игра предполага екшън и насилие. Тя действително е дефинирана по този начин, но хубавото е, че сценаристът и режисьорът ни я представя  от трагично-емоционалната страна, като ни предлагат  пестеливи бойни схватки, които си личи не са самоцел и ни запознава с резултатите от тях, макар и понякога  те да са жестоки.  Темата за любовта във филма  е засегната при решаване на сложната сюжетна ситуация, но остава неразрешена. Самата игра, по думите на президента, колкото и жестока и трагична да е, е обобщение за човешката надежда.

Операторството във филма е от онези репортажно заснети сцени, в които очите се изморяват от едрите планове, нестабилните и бързо сменящи се кадри, но които, наистина създават драматизъм, своеобразната  реалистичност на репортаж.

Този филм представлява обещание за бунт. Той не изчерпва възможностите (а и вероятно замисъла) на сюжета. Финалът му красноречиво обещава продължение с останалите две части от трилогията: „Възпламеняване” и „Сойка присмехулка”. Играта на главната героиня е майсторска. Образът, който пресъздава, е трагичен, но твърд и решим, натоварен е със сериозната мисия за евентуалните продължения.  Финалът на филма не решава всички конфликти, напротив, поставя нови въпроси и ще бъде твърде жалко той да не бъде продължен, което явно ще зависи от стойностите на онези числа, посочени от мен в началото.  И тогава, вероятно, тези неща непоставени на своите места в повествованието ще намерят мястото си.

Този филм повтаря някои наивно-сюжетни несъвършенства на жанра, но отказът от баналния екшън  и гласуването на доверие на психологическата сцена, илюстрирана с добра музика и онагледена с вълнуващи образи го прави различен.

Заслужава адмирации специалното участие на Лени Кравиц, който създаде силна второстепенна роля на ментор на главната героиня.

Препоръчвам този филм за тези, на които им допада подобен сюжет. В момента по кината наистина не виждам нещо друго, което си заслужава.

Сценарист: Сюзън Колинс, Били Рей

Режисьор: Гари Рос

В ролите: Дженифър Лоурънс („Х-Мен: Първа вълна“), Елизабет Банкс („Човекът-паяк“ 1, 2 и 3), Джош Хътчърсън („Пътешествие до центъра на Земята“), Лиъм Хемсуърт (с роля в „Пророчеството“, но по-известен в САЩ като гаджето на Хана Монтана),  Уди Харелсън („Зомбиленд“, „2012″, „Бар Наздраве“),  Доналд Съдърланд – актьор с 255 участия в биографията си,  Лени Кравиц (няма нужда от представяне) и Пола Малкъмсън („Каприка“, „Дедууд“).