Лодка в гората

Днес БНТ излъчи като телевизионен театър „Лодка в гората” на Хайтов.

В делничен ден, след обяда, когато някъде се къдрят турски сериали или „Марс и Венера” (последната малоумна простотия на телевизионерите) и точно преди 2546587251565 –та серия на „Дързост и красота”. В смисъл далеч от праймтайма (страшна дума!). В негледаното време.

Черно-бял театър на един колоритен писател, чието безсмъртно творчество може да се сбере в две томчета и ще са напълно достатъчни за цяла библиотека. Пък, ако се сещате, от тези няколко разказчета в тези томчета се родиха и „Козия рог”, и „Края на песента”, и „Мъжки времена” и… без които българското кино сериозно би олесяло.

Мислил съм на времето (малко се откланям), защо му трябваше на Хайтов през последните му доста години да се гмурне в темата за Левски, да си създаде врагове у историците-мастити, да погуби плодовитото си време не за литература. Но, може би, така е трябвало да бъде, за да покажат времената, че в творчеството не е важно количеството.

В „Лодка в гората” има всичко: и любов, и бит, и социум, литература и театър, стил и норма,  психология, ако щете и политика (е да, тогавашната), макар че политиката се изразяваше в това, че един честен горски искаше да глоби една жена, която бере съчки, но любовта го отказа от задължението му.

Ако си спомняте, в ролите се въплатиха (буквално) две артистища! – Невена Коканова и Васил Михайлов. Васил - млад и хубав, наглед малко смутен. Наглед не оня Михайлов – халата, мощният мъжага, който може да бъде и див и нежен. Но смущението му беше изискано от ролята, в която той пристъпва принципа си, заради една любов. Сещам се за Васил Михайлов в „Железния светилник” тази година в „Сцена на кръстопът”.  Отдалече си личеше как му се играе, как се забавлява наравно със зрителите, как е обречен винаги да бъде артист, и тогава като млад в черно-бялата пиеса, и сега в есента на живота си.

А кокетната и повратлива Невена още тогава е имала това изражение и този миманс, неин специалитет, който може да те подведе и да видиш в тъмнината на сцената това, което го няма, но само тя го вижда в играта си, да оживи с майсторството и чара си една илюзия, много различна от киното, но присъща само на големите артисти.

Струва ми се, че театралното майсторство е в сатурновата дупка на цялата тази криза на духа, която ни спохожда. НАТФИЗ още бълва артисти и то ученици на големите стари, но вероятно те няма къде да се изявят, сюжетите са махаленски или вулгарни, думите са ненодялани, артисцизма им е някак неизразителен, дори артикулацията им е обикновено махаленска. Апропо, един артист, който направи чудесен образ на бандит в един сериал – Захари Бахаров - мислих си, че артикулацията и въобще стиловото му фразиране е предназначено за ролята, но се оказа, че просто това е „социален” дефект, специфичен градски диалект, от който не може да се освободи (или просто не иска), нещо несъвместимо с един артист.

Да, вероятно такива са времената и те забъркват в кашата и хората.

Сега Мариус Куркински готви „Лодка в гората” в Театъра зад канала. Ще е интересна неговата интерпретация, той е самотният боец в театъра.

===
Допълнение, направено на 16-юли-2017
Направих справка. Действително Куркински е реализирал "Лодка в гората" в Театъра зад канала.

Почеркът на Мариус Куркински личи във всяка сцена и особено в диалозите. Комбинацията от силен текст, адекватен режисьорски поглед и категоричен актьорски талант превръща постановката в едно емоционално пътешествие, след което наред с удоволствието остава и лек горчив вкус от осъзнаването, че нищо не се е променило достатъчно.

Интересно наблюдение за резултата, според:
http://theatre.art.bg

Палитри

Етимологията на думата идва от palitter (немски) или paleutr (фр), или, ако трябва да бъдем исторически коректни, не можем да не уважим мъртвия език: paleter (лат). Всичко това означава "пластинка", "дъсчица". 

Разбира се, това е мястото, където художникът разбърква боите си, за да направи от химическото вещество  душа, където да отрази своя дух и да... ама това не е обект на статията.

Обектът на статията е самата палитра. Открих употребяваните "дъсчици" на Големите и искам да ги споделя с вас. Когато ги разгледах, почувствах тръпка по гърба си. Вижте колко са различни. Може би всяка палитра отразява същността на своя ползвател и, може би, по своеобразен начин прилича на притежателя си, или пък той прилича на нея, както твърдят, че стопанинът прилича на кучето си.

Не съм открил такава информация, но за себе си съм сигурен, че върху палитрите, техния външен вид и особености, е "излята" много психология и това ги прави уникални за всеки художник, те са своеобразна "хиромантия" за съответния притежател и, нещо повече,   дори те биха могли да идентифицират художника като "дактилоскопия".

Едва ли ще ми повярвате, но палитрата на Ван Гаг (вижте я):

ми напомня на тази негова картина:

Пшеничено поле с кипариси

Палитрата на Дега (по рождение Дьо Га):

Обвинете ме, че виждам (предубедено) "Танцьорките":

Път

Моите картини

"Път", акварел

Фройд в изкуството

Автопортрет 1963

Доста исторически, за да бъде център на съвременното изкуство, но и доста съвременен за класическите музеи – това е колебателното определение за австрийския художник Люсиен Фройд, чиято изложба се открива във Виена през януари 2014.

Специалистите го наричат майстор на психологическия портрет и на натуралното голо тяло. Аз бих допълнил неговата склонност да рисува скандално натурални тела и да ни обърква как с изящната си академична техника ни представя нелицеприятна и естетически спорна плът. Тази психологичност и вероятно психоаналитичност е естествена и генетична у него, понеже е внук на самия Зигмунд Фройд.

Склонността му се разбира много лесно, като се види картината му „Спящата социална работничка”, закупена през 2008 г. от Абрамович за около 37 млн. долара.  

Спящата социална работничка

Вижте още картини от художника:

Едно предубедено очакване

www.avtora.com

Владислав Карамфилов, така известен като Въргала, през 2011 написа сценарий за един филм с амбициозно-щуравото име „Операция Шменти капели”. Една несмешна комедия, една амбициозна сбирщина от овехтелите трикове и превъпръщения на Въргала. Като съпродуцент Влади Въргала в едно интервю призна, че е рискувал сериозни кредити, за да се появи този филм. Нищо лично към Влади, дано е успял да продаде добре филма си и да не е закъсал финансово. Все пак е било любопитно какъв филм е направил един известен в миналото комедиант. 

Скоро дадоха „Операция Шменти капели” по ТV7, за да ни подготвят за бъдещия сериал „Шменти капели: Легендата”. Предстои някакъв ошав от „комбинация между всички жанрове и стилове. Има комедия, драма, екшън, само мюзикъл няма да вкараме…”- казва самият Карамфилов в интервю за http://www.avtora.com. Разбира се трудно е да говорим за нероден Петко, но сериалът беше обяснен като наследник на филма, в който да се разработят житиетата на основните герои, проследени от царското, тоталитарното, та и наше време, което потвърждава също очакването за този компот. 

Обявената амбиция на Карамфилов възбужда

Мръсно бельо

Art of all & everywhere

Не от всичко трябва да се претендира, че се прави изкуство.

Това заключение е в противовес на рубриката ми „От всичко може да се прави изкуство”, отбелязана неслучайно чуждоезично „Art of all & everywhere”, защото обикновено идва у нас със закъснение.

Причината за тази корекция в умозаключението е изложбата „Мандала” на Пилар Албарасин. Тази сакрална хиндуистка дума, която испанската художничката е използвала за име на експозицията си, се отнася за изложено употребявано бельо.

Сайтът източник http://art-news.com.ua съобщава, че кризата в Испания не е попречила на правителството да спонсорира тази експозиция. Аз смятам, че по-скоро някой находчив служител е съдействал за нея, именно да натвърди върху кризата, която добре олицетворява едно употребявано бельо. Това е по-скоро протестен символизъм, отколкото изкуство. Трябва да има, все пак, някаква граница, гарантирана от естетиката, която да разграничи изкуството и пошлостта. Една палма може да е обект на романтична картина, прекрасна снимка, но и много лесно може да се превърне в кич, попадайки в неправилните ръце, не на точното място и не в точното време. А, според мен, едно мръсно бельо си е просто мръсно бельо.

Свободата води народа

Спомняме си протестите тази година, когато по улиците на София се разиграваха истински спонтанни пърформанси. Един от тях беше превъплащението на Таня Илиева в героинята на картина от Делакруа „Свободата води народа”. “Европа, къде си? Свобода! Революция!”- извика Таня.  Наистина сполучлива постановка. Тогава „Фарнс-прес” отрази събитието с коментара „Българските протестиращи почетоха Франция”. За мен тази констатация е малко неуместна, но се вижда, че французите са доста чувствителни към някои техни емблематични художествени произведения, превърнали се в символи. Все пак Франция е известна с първата революция с идеята за демокрация и някои още я наричат „люлката на демокрацията”.

Неотдавна в Ланс, Франция, в музей, който е филиал на Лувъра, се случва инцидент точно с тази картина, която някои наричат „Свобода на барикадата”. Една посетителка я нашарва с маркер, докато охраната успява да я неутрализира. Полицията не успява да установи точно причината. Надявам се злонамерената зрителка не е сторила това във връзка с нашите протести.

Подобни посегателства върху картини въобще не са малко в историята. Правят ги психически неустойчиви хора или такива, които искат да демонстрират някоя кауза. Емблематично посегателство преди години беше нарязването с бръснарско ножче на една известна картина на Иля Репин „Иван Грозни убива своя син”. Посегателят е направил това с вик: „Стига кръв”!

Разбира се реставраторите възстановяват щетите, виновният плаща, но дори и в този акт да има някаква кауза, едва ли произведенията на изкуството трябва да са обект за унищожение. Затова те са и паметници, да се помни и доброто и лошото, което те изразяват, те са и история, а историята е учителка на настоящето.