Фермата

Е.Т.А. Хофман (wikipedia)

Споделеното четене

N.B. Фермата, с ударение на 1-то “а”, представлява неопределено удължаване на тон или пауза по време на изпълнение на музикално произведение, при което се прекратява съпровода.

          Музикалната тема в разказа на Ернст Хофман „Фермата” ме насочва към въпроса: какъв по-скоро е Хофман, писател, композитор, диригент, музикален критик, живописец, график, карикатурист? Може би разказвач на приказки? Или инфантилен фантазьор? Или непоправим присмехулник, който ни се присмива през завесата на вековете. Доста късно критиката намира в литературното му творчество онова, което трябва да се намери, за да забодем името му върху стената, на която са разпънати класиците. До тогава е спряган по-скоро като музикант и то посредствен.

          (Изкушавам се да коментирам прилагателното „посредствен”, което се използва a prima vista за класификация на способност, подобна на бездарието. Аз считам за очевидно, че думата „посредствен” означава „нещо по средата”, оная, златната среда или просто една умереност, пък нека онези двамата да спорят, дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна. Или, още казано, посредственият е точно между гения и бездарника. Но, считайки, че бездарникът просто няма генетична заложба, ала с труд, усилие и постоянство може да достигне повече от напълно неграмотния и нямащ никакъв творчески афинитет субект, тогава посредственият се издига в „top”-а на класацията с напълно прилични и дори завидни възможности. Представяте ли си какъв кошмар щеше да представлява едно литературно поле, натъпкано с гении и само с гении. Нещо като стадо от клониран Балзак.)

          Спрягали са го и като типичен чиновник, професия, която е осигурявала прехраната му и вероятно е заслепила дотолкова някои наблюдатели, че да бъде определен и като пруски прототип на руския Акакий Акакиевич Башмачкин (Гогол, „Шинел”), който „в света на дребния чиновник, предразположен към унило, сиво съществувание, очиства своя страх от смъртта в бурни и причудливи фантазии”. (In der magischen Maerchenwelt - In: в-к "Литературен фронт", София, бр. 33, 19 август 1982 г.)

Когато литературните мъже се сетили за Хофман, забелязали, че той им се е подиграл и като писател, и като музикант. Просто в писането му имало доста музика (и като тема, и като изразителност), а в музиката се намерило много от неговото писане.

          Ето един пример за първото:

          „Но такова наследие носим ний - слабите, прикрепени към земята, та ни се иска да смъкнем свръхземното в скъдната земна ограниченост.” (Разбира се не без заслугата на преводача на българското издание: „Е.Т.А. Хофман. Том 2-ри. „Народна култура”, 1987 г.)

          А за второто: Чайковски създава по неговия текст „Лешникотрошачката” (гарантирам, че това е най-прекрасния балет, който съществува), някои предполагат че от него е взаимстван и „Лебедово езеро”, също „Летящият холандец” на трудния Вагнер, а Жак Офенбах създава „Хофманови разкази”, където „участва” самия Хофман и Копелиус му предлага едни очила, през които светът изглежда оше по-красив.

           Някои го спрягат като баща на фентъзито. В разказа си "Среща на път" Ана Зегерс описва въображаема среща  между Ернст Теодор Амадеус Хофман, Николай Гогол и Франц Кафка като сродни по дух майстори на фантастичната проза. А заради „Житейските възгледи на котарака Мур с фрагменти от биографията на капелмайстора Крейслер” някои му присъждат първенството на постмодерния роман.

          В соц-реализма отначало Хофман е „нездрав, упадъчен и консервативен” антиреалист, но след митарствата за  търсене на „сложна и противоречива диалектическа връзка”  между „прогресивния” и „реакционния” романтизъм се инсценират доказателства, че последният Хофман вече е прескочил оградата към „лагера на прогресивната литература”. [Цитатите в абзаца са по http://bg.wikipedia.orgстатия >>>>>, а болд-курсивът е мой]

          

          Прескачам и аз оградата на литературоведските интерпретации и някъде всред тези суперлативи и съмнения е Хофмановия разказ „Фермата”. Тази мелодична италианска дума с ударение на първото „а” отваря идеята за надменния протест на признатия талант и краха на любовта, пожертвана заради страстта на призванието.

          Но за това после, защото Хофман вече ни се подиграва и като писател, и като художник, и като музикант.

          Какво се случва: 

          Разказвачът Теодор и неговия приятел Едуард разглеждат в Берлин художествена изложба и се спират пред картината на Хумел „Компания в италианска локанда”.

          

          Скоба: Йохан Едман Хумел не е роден от фантазията на Хофман, а е художник от Рим, който се премества в Берлин и работи като илюстратор върху серия от гравюри за биографията на Мартин Лутер. Това не му пречи, напротив – помага му да стане професор в Akademie der Künste и да води учебни курсове по перспектива, оптика и архитектура. Тази специализация личи и от творбите му. Неговите работи са характеризирани със „занаятчийско внимание към детайла и научен, почти педантичен, акцент върху точната линейна перспектива” [http://en.wikipedia.org/] (обратно на иконописта).  

          Затварям скобата.

          На въпросната картина (същата е илюстрация в черно-бяло в посоченото издание на Хофман) са изобразени две италианки, така ни казва Хофман, в локанда, по нашему беседка, като едната пее, а другата акомпанира на китара. Интересното е, че този символичен оркестър си има и диригент – един абат, изобразен с всички атрибути, за да бъде наречен така.

          По повод на картината, Теодор разказва на своя приятел случки от историята на персонажите, които персонажи, се оказва, че той познава лично.  Двете певици са сестрите Лаурета и Теразина, за които музикантът и композитор Теодор (според мен това си е самият Хофман) е писал арии и е акомпанирал и дирижирал на техни концерти с градския оркестър (пак както Хофман). Въздигната в прима и самодоволна като такава, Лаурета обичала да импровизира в определени моменти на музикалното произведение с фермата. Случвало се е нещо подобно на популярната Мария де Монсерат Вивиана Консепсион Кабайе и Фолк, която през 1969 прави фурор с ролята си на Елизабета от „Дон Карлос“ на Арена ди Верона, като задържа във фермата последния тон от вокалната си партия повече от 20 такта след финалните акорди на оркестъра. Случи й се и в Краснояр, където концертираше с Николай Басков и дъщеря си Марта и ферматата направи в аванс, още преди първите тактове на оркестъра.  Такова поведение, понятно е, изразява изпълнителските възможности и  амбициозната самоизява на утвърдената примадона и е  предизвикателство към оркестъра и… неговия диригент.

          А диригентът Теодор бил безумно влюбен в неговата солистка.

          Но… на един бенефис Теодор нарушил ферматата на Лаурета, като акомпанирал по време на изпълнението й. Това вбесило примата.  Този инцидент бил достатъчен да развали взаимоотношенията между двамата музиканти. След години, случайно Теодор попада в беседката, нарисувана на картината на Хумел, където дирижиращият абат бил изпаднал в същото положение, както Теодор някога, незачитайки ферматата на Лаурета.

          Ето и текста на ядосания и разочарован Теодор, по разказа на Хофман:

          „Но такова наследие носим ний - слабите, прикрепени към земята, та ни се иска да смъкнем свръхземното в скъдната земна ограниченост. Така певицата става нша любовница… и дори съпруга! Очарованието е разрушено и вътрешната мелодия, възвестявала по-рано прекрасни неща, се превръща в жалба за счупен супник или мастилено петно върху новото бельо. Щаслив е композиторът, който никога вече не среща на земята онази, която с тайнствена сила е съумяла да запали огъня на вътрешната му музика.”

          Задавам си въпроса защо Теодор е прекъснал ферматата на Лаурета?

          Задавам си въпроса защо Хофман е прекъснал ферматата на Лаурета?

          Задавам си въпроса защо в италианската локанда [1] на картината един абат се готви (или току що го е сторил) да прекъсне ферматата на Лаурета?

          В новелата си "Пясъчния човек" Хофман възкликва: "Няма нищо по-поразително и по-безумно от реалността!" Звучи ми малко като „Обективната реалност е глупост, предизвикана от недостиг на алкохол в кръвта“ на стария мръсник  Уинстън Чърчил, но доста по-деликатно и страхопочитателно. Но докато Хофман е споделял, че: „цялата природа се превръща в някакво разкривено огледало, замайващо с неочаквано красивите си или зловещо грозните си деформации” и в живота си, и особено в творчеството си, което е негово огледало, той, разочарован, целенасочено бяга от тази действителност като строи свои духовни светове, за да намери не покой, а може би очилата на Копелиус. Докато дрезгавият британец търси удовлетворение и покой в материалистичните методи за отпътуване от разочарованието – пурите, уискито, властта.  

          Тогава  Хофман – Теодор получава от Лаурета „тайнствената сила на любовта”, която после го погубва, защото той я свързва с идеалното.

          Тогава Хофман става писател, композитор, диригент, музикален критик, живописец, график, карикатурист… разказвач на приказки, експериментатор и отвлечен мечтател и земната любов на една прима, за която той пише музика и акомпанира, се свързва със „счупения супник” и „мастиленото петно по бельото”.

          Хофман иска свръхземното, а Чърчил – цялата земя. За Хофман „скъдната” земя е ограничена, той е „слаб” по „наследие” и разочаровано изтъква градацията „певица, любовница, съпруга” което сгромолясва представата му за смисъла в мисловния му подреден свят.

          Затова Хофман е и абата от картината, светият човек, който се готви да наруши ферматата на Лаурета, спазвайки канона на своята лична утопия.

          Осъществявайки връзката между романтизма и ранния реализъм, Хофман осъществява и връзката между свръхземното и земното, което унизеният чиновник Акакий Акакиевич Башмачкин не успя да стори, а Хофман я завеща на литературата и музиката, завеща я на  Балзак, Бодлер, По, Байрон, Дикенс, Уайлд и трудния Вагнер...

          Хофман я е завещал и на мен – Читателя, за да си задавам въпроси и да отговарям пред вас с интуитивните си отговори.

          Това е моят Хофман. 

          Завършвам с проглушителна фермата и питам: „А вашия…?”

--- --- ---

[1] Локанда - ит. locanda, от итал. и лат. locale -  помещение, отдавано под наем на обикновените хора в Италия и Гърция. Стая под наем.