Пражкото гробище

"Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб.

Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета."

Това ни казва Умберто Еко, чрез устата на героя си Рачковски в "Пражкото гробище".

Разбира се този цитат, както и цялата книга е една хипербола, опит за включване на автора в логиката и идеологизма на тези, които опровергава. Но не се ли подушва особената констатация на нещо опровергавано, но изпълнявано и съществуващо като убеденост, пък и практикувано в действителност.  Парадоксалното на този цитат е, че е "прецитиран" от действителността, от житейската, политическа, екзистенциалната практика. 

Парадоксално е като проникновението на Ерих Фром ("Бягство от свободата"), който анализира защо борещия се за свобода човек на определен етап, когато я постигне, се отказва от нея.

Проблемите за националната идентичност, както и за свободата са общоценностни и всички си мислим, че те имат морално-етичното си решение и не подлежат на оспорване, просто незачитането им е отклонение.

Но един български случай се включва в темата.

Днес (15-ти септември) децата тръгнаха на училище. Привилегия на всеки свободен човек. Но в едно от българските села родители (пък и ученици) оспорваха това право на сирийските деца - емигранти, които трябваше да бъдат между тях с единствената идея да бъде удовлетворено това право.

Защото всяко право има своята цена, която се отнася към нечие друго право, към някого, който е пропуснал да запомни, че правото и задължението са неразделим тандем.

Иначе Еко е една подвижна енциклопедия, това всеки го знае. Не е достатъчно да си средно интелигентен, за да го разбереш и оцениш. Аз доста неща не разбрах. Всред персонажи, които до един са исторически действителни (заедно с тяхната история, постъпки, дори понякога и слова) е вмъкнал един исторически недействителен, но който обобщава всички останали.

С "Пражкото гробище" Еко обяснява механизма, необходимостта и генезиса на конспирацията въобще, като я илюстрира със световно-недоразбрани и нежелаещи разбиране феномени, като еврейското общество, масонството, тамплиерството или някои по-частни случаи, като например аферата "Драйфус". Все теми, по които всички сме компетентни, от които информационното пространство гъмжи и които вече имат свой собствен живот в социума, размножават се, делят се, създават поколение, придобили са същността на меми.

Ненадминат е Еко. Със всеки роман имам усещането, че тъничко се подиграва с читателя, веднъж като майстор на перото и веднъж като присмехулник на интелектуалния багаж на читателя.

Кинонагради БГ

Едни български „оскари” се проточиха по телевизиите. 28 броя награди за български филми – игрални, документални и анимационни. Нищо лошо, напротив. Пълна зала (като ааскерите), шоу на сцената, номинации, награди, както се полага. Благодарности на трогнати наградени, гордост, тук-там предрадсъдъци.

На сцената, тези, които трябваше да веселят, залисват, забавляват публиката бяха студенти от НАТФИЗ (ВИТИЗ). Пък млади, пък хубави деца, сигурно някога ще станат артисти. В началого излезе целия клас на Ламбо. Беше трогателно. Велик артист, казвал съм и друг път пред жените, колкото по-остарява (като Ален Делон) толкова по-готин става. Пък не артист – ами артистище!

Не зная къде е мястото на тези  „оскари” в България, но ако сега го нямат, ще дойде време да го имат. Имам предвид, че все някога киното ни ще стигне върховете от миналия век, пък и ще ги надмине.

Но не за това пиша.

Всички деца от сцената, натфизчиите, без да са виновни, станаха жертва на режисура. Цялата им артистична демонстрация премина на английски език. Вярно, кабаретни парчета, подобни танци, мизансцен,  добре го направиха, но за кого беше подготвена тази демонстрация?

Може би мечтите по оскарите са преминали предела на българското и ни натякват посланието, че ние – тъпите зрители, дето разбираме само от задушен телешки език, не заслужаваме да бъдем навътре с българското кино.

Ами, гледайте си го тогава и си раздавайте награди . То така или иначе въртите едни пари мужду вас, а продуктът ви не е за гледане.

Пророчества от лудницата

С малко неудобство пиша за “Пророчества от лудницата”: Даниел Кийтс  (Кибея-12).

Неудобство, защото съм на 281-ва страница на книгата, а забелязвам в мрежата суперлативи за „Цветя за Алджърнън” (от същия автор), фантастика (аз там съм пристрастен), и носителка на наградата „Хюго”, която не съм чел и за която казват: „книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от критиката като поразително оригинална...” (каквото и да означава това).

Но аз чета „Пророчествата…” и загубих доста време за това. Обикновено чета и препинателните знаци (в смисъл без да пропускам изречение или абзац), но вече на 281-ва страница (от всичко 503) съм преминал на „диагонално-вентилаторната система”.

Това при мен говори лошо за книгата.

А по отношение на препинателните знаци авторът бил казал: „Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя (еди коя си), ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.”

Браво.

„Лудницата…”  е роман с амбицията да те грабне в действието на нелогична колаборация между  две ултрасови терористични организации: гръцката „17-ти ноември” и мюсулмнската „Муджахидин ол Халк”. Вероятно авторът се е ангажирал с идеята кое би било общото между гръцката и иркската (на практика иранска) ирганизации и развива идеята за съвместните им действия, след 11-ти ноември, за терористични удари срещу САЩ. Последните, разбира се, не спят, а отговаря на предизвикателството, чрез своите тайни служби. Авторът предразполага читателите да обикнат, определените от него, положителни герои, които са твърде досадни с нелогичността на своите действия и дори с баналността на взаимоотношенията си. Върхът на пошлостта е въвеждането на нескопосаната тайнственост (изтъркан до бяло маниер в съвременната „бетселърна„ литература), която изисква разрешаването на конфликта, чрез решаването на псевдоезотерични гатанки. Те, разбира се, биват разгадани моментално от корифеите на тайните служби и то само по начин, който само авторът би си го разбрал, защото си мисли, че го е измислил за удовлетворение на читателите

Реалната жертва е американско момиче, с двойствена, като самоопределение, личност, с две думи една луда, чийто баща я е хипнотизирал! да не издаде случайно дочутите ключови думи от един румънски! професор-терорист, член на 17-ти ноември, който е разработил атентати срещу САЩ и ги е кодирал в античноподобни старогръцки стихове. Там пък случайно работи и медицинска сестра! от мюсулманската организация и става една…

Глупасти на таркалета.

Сега си давам сметка, че на 281-ва страница ще преостановя виманието си от тази книга, ще определя (прибързано) Кийтс за досаден автор, макар и парите, които са му хвърлили издатели и популяризатори. Ще опровергая този тип жанр в литературата, който експлоатира нескопосано преексплоатирани теми. Ще отреча стила (по-точно маниера) на писане, от който може да се впечатли само някой пъпчив акселерат, току що приключил с анимационните филми.

По-горе рекох „прибързано”, защото нещо ме гложди да прочета „Цветя за Алджърнън”, но я ми кажете, как да намеря кураж, за да го направя.

Свободата - мъчна участ

„Свободата дойде – да видим сега какво ще правим с нея…” – възкликна Бунюел по повод смъртта на Франко.

„Да си свободен – оказа се мъчна участ.” – въздъхна Стефан Цанев в четвъртата книга „Български хроники”.

Често съм мислил, защо съвременното българско изкуство не ме привлича естетически, както това, което беше през напредналите години на соца, макар (или точно затова) прецедено през унищожителна партийна критика и безмилостна цензура. Мислих си, че това е неговата „индустриализация”. Тогава беше послание, сега е чиста стока. Сега е прибързано, опростенческо, зрелищно, самоцелно. Влияе не върху естетическите „струни” на духовността, а върху грубия инстингт, предразполага не човешкото, а животинското, създава не естетическата наслада на прекрасното, а събужда първичното удоволствие. Такова „изкуство” е сравнимо със стрийптиза, куленарията, кеча.

Разбира се, причината за упадъка е многозначен, но много добър отговор ми даде Стефан Цанев, когато прочетох 4-тата книга от „Български хроники”:

„Сега, когато имаме правото да казваме всичко и всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта престана да бъде атрибут на изкуството, сатирата, системата на едиповия език, на сложните метафори и алегории се оказа ненужна и старомодна.

Прекият изказ пък лиши литературата от нейната сложност, от нейната художественост, стигна се до директност, до еднозначност, а това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.”

Българската библия

Скоро в История-БГ в БНТ се „разигра” темата „Българската Библия”, която визираше „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов.

Популярни или не корифеи на бългрската литература и история, писатели, обсъждаха тази много българска тема. Позиционираха три литературни (с все пак различен жанр) произведения в българската литературна съкровищница, които определиха за емблематични, по отношение на възрожденската ни литература и затова въобще в българската култура: „Кървава песен” на Славейков, „Под игото” на Вазов и „Записките…” на Стоянов.

Интересен паралел и професионално задълбочено забелязан.

От ученическата аудитория се зададе въпросът, как можете да предизвикате вниманието на младежта върху „Запискитие…”.

Корифеите позаекнаха, вероятно,въздържайки се да определят тази книга като трудно читаема за вниманието на съвременната „нечетяща” публика. На помощ дойде Теодора Димова, която им предложи да не я отварят, докато не узреят. В стремежа си да защити Захари Стоянов и неговата творба тя направи грешка. Това означаваше: не четете – оставете за по-късно, защото няма да разберете.

Какво няма да разбере един пълнолетен и образован читател (завършил поне задължителното образование, което предполага средната му интелигентност)? Ако през тази възраст не се запознае със „Записките…”, „Под игото” и т.н. какво очаквате от него по-нататък. Страхът от идеализация на културното наследство създава досадата от „запознаването” с него.

Точно „Записките…” няма да сторят това. Напротив - твърде реалистичната фактология представя правдивост. В нея има и най-възвишеното и най-низкото, което Стоянов не се свени да изрази, демонстрира и подчертае. Тази своеобразна „жълтина” в нашата история е далеч от одите и героичните епопеи на Вазов (които, разбира се, имат своето незаменимо място). Но това сигнално оцветяване не е самоцелно, а показателно. Достатъчно е да цитирам по памет две неща от „Записките…”:

Едното е, когато в прав текст водачите на въстанието са призовавали бунтовниците да запалят своите къщи.

Другото е, когато вече арестуван след погрома, в затвора пред Захари Стоянов един циганин изиграва „ритуала” на зелената паничка, в който вместо лъжицата, Стоянов е лапнал „на манго зарзавата”…

Осоено второто би предизвикало интереса на младия нечетящ, но ако това е самоцел – твърде жалко. Но да пожалим нашите деца, защото вината за тяхната некомпетентност е в нашите действия и нашето търпение и безугледен компромис. В нашия свят винаги трябва да се предложи нещо пошло, за да може покрай него да се пробута някакво послание.

Ако изядеш филийката, ще ти зам играчката.

Какво става тогава с посланието? Опошлява се, както цялата ни култура, както цялата ни история, ако ние го абсолютизираме със забавно-клюкарското.

Ако някой от зрителите се беше сетил да зададе въпроса за масонската принадлежност на Захари Стоянов, тогава, гарантирам ви, „Записките…” щяха да станат по-бетселър от Хари Потър.

Именно в тази многозначност, откровеност, многостранност е силата на тази Книга. Именно затова за мен Захари Стоянов е може би най-привлекателният възрожденец. Именно затова тя трябва да бъде изучавана и прочетена от всеки българин.

Така че: Библия ли е „Записки по българските въстания”?

В Библията има и възход и погром, и Кръст и Содом и Гомор. Библията е уникална история. Библията е завет. Библията е предупреждение и начин на живот.

Така че: „Записки по българските въстания” е наистина една от нашите „Библии”.

Изчерпване

На 11-ти юни в галерия Serpentine стартира поредният пърформанс на Марина Абрамович.

Тя е решила да бъде единствения обект на това арт-явление, като по 8 часа на ден ще седи в залата, а хората ще минават да я гледат.

Тя твърди, че смисълът на пърформанса се състои в липсата на каквато и да е подготовка.

Дълбока артистична демонстрация ли е това, подигравка или Марина действително се е изчерпала. Пък и самата тя твърди, че една сутрин се събудила с неприятното и ужасяващо усещане, че повече нищо не може да създаде.

Колкото и не скромно да е, за мене си мисля, че не мога да достигна Марина Абрамович (не само финансово), просто имам ужасяващото усещане, че нещичко мога да създам.

Художникът и неговия модел

 След като се "пенсионира", бившият американски президент Джордж Буш - младши, се отдаде на художествено творчество. Рисуваше домашните си любимци, вилата си, природата около нея (вижте ТУК). Картините продаваше с благотворителна цел.
Сега е нарисувал портрет на Путин.
Защо ли пък портрет на Путин?
Все си мисля, че "хард" - фамилията Буш, която води доста войни сега гледа със съжаление към "слабия" Обама.
Един американски президент да нарисува портрета на руския и то хей-тъй - това е завист.