Фиксация

Неотдавна в една моя статия разсъждавах за ангажираността и призванието на артиста. Събитията и действителността раздвояват представата за това и оставят въпроса открит.

И ето че петербургският художник Пьотр Павленский създаде един неочакван, жесток и донякъде отблъскващ, пърформанс в културната руска сторица – той прикова тестисите си за паважа, като акт на протест в деня на тяхното МВР (10-ти ноември). Пърформансът беше наречен „Фиксация”. Всъщност пърформанс го наричам аз, а източникът [http://www.go2life.net/] – художествена акция и то с питанка.

Специалисти определят акта (окован за тестисите човек седнал на паважа на площада с поглед върху тях), като метафора за апатия, политическа индеферентност и фатализъм на съвременното руско общество. Алюзията е с прикована статуя, търпеливо очакваща своята участ.

Прекрасно разчитане на посланието, дори да е конгениално в смисъла на Шлайермахер!

Малко пояснения:

Артистът е участвал в друг пърформанс, като акт на протест за осъществената присъда над момичетата от скандалнат пънк-група Пуси Райът, спомняте си, които протестираха своеобразно срещу путиновския режим в московската катедрала „Христос Спасител” и за назидание бяха осъдени на затвор. Тогава заши устата си.

Понастоящем, стана известно, че едното момиче, Надежда, е преместена тайнствено в красноярския затвор и след дългосрочна гладна стачка е в болница със страдание от тежка туберколоза.

Да бъдем наясно, подкрепям Пуси Райът за протеста им против путиновия режим в името на справедливостта, но не уважавам, че актът им поруга православната обител и то по предварително подготвен и убеден начин.

Друк подобен пърформанс-протест той създаде срещу политическата репресия, като демонстративно се съблече гол и се уви с бодлива тел.

Да, темата е за артиста и неговия протест.

Твърде „харт” са неговите изпълнения-творби, вероятно ни идват в повече, защото не сме подготвени за това. Но неговата демонстрация ми показва един нов път, начин, по който подтиснатия човек може да изрази своя протест – нестандартно за старите муцуни, неразбираемо за мухлясалите разбирания, но мирно и постмодерно-интелигентно и силно въздействащо, въздействащо дори повече от изстрел или удар.

Просто се сетих за нашите-български проблеми…

(Моля за извинение за… необичайните снимки, които споделям от http://www.go2life.net/horror/407-pribil-moshonku.html.

Видеото не е за хора със слаби нерви!

Володя Кенарев - изложба в Пловдив

Володя Кенарев завършва "Живопис" в НХА, София през 1978 г. в класа на проф. Светлин Русев.

През 1987 г. Кенарев става член-кореспондент на Съюза на обединените художници на Австрия.

През 2004 г. става член на борда на съветниците на Американския биографичен институт

Председател е на Дружеството на русенските художници.

Откриването е на 14-ти (четвъртък) от 17:30 часа 

Самоубийство

Моите преводи

"Самоубийство" - Марина Цветаева

Бе вечер с музика и ласки,

градинката пред вилата цъфтеше.

В умислените му очички ясни

на мама погледа гореше.

Когато езерото я погълна

и после се успокои водата,

разбра той, че чрез жест прокълнат

зъл дух я е отвлякъл.

Провлачи флейта тъжен звук

прозореца отсреща светлина обхвана

И той разбра – самичък е от тук,

сега той стана беден, ничий стана.

Извика: „Мамо!”, силно и отново,

промъкна се почти в несвяст

в леглото, без да промълви и слово

за майка му, прокудена от този свят

Макар във стаята да имаше икона,

как страшно бе! – „Ах, моля те, постой!”

… Той тихо плака. И тогава от балкона

дочу гласа й: „Мили мой!”

Във джоба, още топъл от плътта,

откриха листче с нейното послание:

„Помни, кое ще победи смъртта -

на любовта печалното страдание!”

Монолог за мисията на твореца

Да споделиш с Анастас Константинов вечерта е едно и вдъхновяващо, и малко скучно явление. Но винаги създава удоволствие и впечатление. Творецът е присъщо малко отнесен, пиперливо особен, винаги е малко сам, защото е сгоден за творчеството си – такива мисли ми минават. Седим, аз – неговия възторжен фен и той – „мистичният експресионист” (както твърдят специалистите), който материализира душата си и създава пъстри шамани и идоли. Едва ли той подозира за откровеността на моето възторжено поклонничество. Питам се – дали пък не е моят идол, в съвремеността това би звучало модерно и донякъде нормално. Не, няма да късам дрехите си, да падам на колене и да крещя като непълнолетна поклонничка от 50-те пред сцената на „Бийтълс”. Спомням си, когато попаднах в една „интИлектуална” компания, на която ме заведе мой приятел свещеник!, към полунощ млада дама пусна магнетофона. Когато прозвучаха началните тактове на „Одата на радостта” тя каза: „На колене! Това е БетХовен!” Може би зарди това „х”, което често слагат в името му, не направих това физическо упражнение. Аз „Одата…” си я слушам сам, най-ми допада втората част, а шилеровата тема  „Freude, schöner Götterfunken” малко ми доскучава, защото съм евро-скептик.

Поздравявам го с последните му постижения, за които съм научил, за „Целувката на Макензи” и срещата му с онези деца в Америка, за които е рисувал, за предстоящите проекти, за които съм дочул. Кима разсеяно, но аз знам, че не е от скромност. Предусещам, че не е привърженик на куртоазията, макар той да не знае, че съм искрен. Спомням си неговото отношение към подобни адмирации, беше ги изразил в някакво интервю:

 „Духовно непросветеният човек е страшно нещо, а след това има една категория полуобразовани - те знаят всичко, имат мнение за всичко и понеже са полуобразовани, оттам им идва нахалството. Умирам от скука, когато ми се появят стандартни хора, когато ми говорят едни шаблонни приказки - ужас! „

 Ужас! 

Ние мераклиите и лаиците, когато застанем пред трона на Зевс винаги искаме да ни удостои с някоя гръмотевица и ще се чувстваме значими, ако тя е предвидена специално за нас. Не, Анастас не е по гръмотевиците. Те понякога са вплетени в платната му, излизат от онези пронизващи очи на шаманите, имащи свое разбиране за формата.

Разказвал ми е за реакциите на зрители, които са гледали картините му. Някои плачат, други стават многословни и нервни, имало такива, които крещят, а едни цигани дори танцували. Е, тук вероятно малко преиграва, но ми се иска да го запитам защо някои неща мен хипнотично ме привличат и там „под лъжичката”, където обикновено ме стяга язвата, ме захапва някакво менгеме, сякаш се готвя да скоча от висока кула. Спомням си, че такова физиологично отражение даваше и… любовта, но това чувство остана някъде далеч в годините. Искам да го питам още много неща: защо рисува, как рисува, кога рисува, сънува ли картините си и ред подобни „стандартни” неща, но не го правя. Ще ми каже нещо, колкото да отклони въпроса. Затова го питам нещо друго, заяждам се, не защото зная, че ще му е досадно, а защото аз нямам отговор на този въпрос и намирам, че този човек, който сам ми е „легнал” под ръка , трябва да знае отговора. Предусещам положителния отговор. Потвърждението просто трябва да го има иначе би се променило много и в историята, и в географията, и в ценностите, и във възпитаните добродетели, и в това, което ни се повтаря всеки ден.

Слушай, рекох му, четох някъде, че не участваш в протестите, но ги подкрепяш, че изкуството е привилегия за свободния човек, разбираш ли, мисля си, че ти не може да не бъдеш социално ангажиран. Нали творците са в авангарда на обществото. Будители – изгледа ме изпод око. Нали казват тежко на времената, когато мълчат поетите. Ето Георги Господинов, преведен е на сто езика, прави посланието на нашата обрулена „Череша” пред постмодерния свят. Какво искаш да промениш в обществото, нали си на гребена на вълната, не трябва ли да бъдеш обществено ангажиран?

Той погледна тавана.

Изрази го с учудването, което познах по лицето му. Дори малко се намръщи.

Смутих се. Вероятно моят въпрос и надеждата за положителен отговор звучеше твърде пролетарски. Сега едва ли някой би се трогнал от стиха „не човек, а желязо”. Всеки поет ли трябва да бъде Ботев, всеки Делакроа ли трябва да рисува барикадата и разголените гърди на „Свободата”. Та изкуството само за себе си е свобода. Анастас Константинов ли трябва да предводи протеста по жълтите павета или да застане пред окупираната аудитория, да ни помогне, да ни избави, защото ние не можем да се разберем един друг дали да качваме или сваляме правителства. Усетих онзи сладникав привкус на елитарност, който винаги подсъзнателно съм усещал в изкуството. Изкуството като една игра и като необходимост. Интелектуална игра – като размишленията в тази статия. Игра на стъклени перли, както казваше Хесе.  Необходимост – да извадиш демона, който е в тебе, а ако е рекано едни ще плачат, други ще вият, а циганите ще танцуват. Ние винаги сме конгениални (в смисъла, който й поставя Шлайермахер). Ние намираме в творението нещо различно и много повече от това, което е вложено от твореца. И това не е беда, защото така успяваме да „творим” с него, като не умеем сами. Ние търсим смисъла и посланието, а художникът рисува.

Анастас е българин, но не е български художник. За това трябва да съжалява България. Но неговите картини остават там – в света с подписа на един българин, „Bulgarian Rainbow” (както го наричат там), малко понадскочил парвенюшката конюнктура на аудиторията на „полуобразованата категория” и на сляпото, което „пази Боже” е прогледнало. Малко съжалявам за това. Нямям отговор на моя въпрос. Остава ми да гледам. Картините му.

“Какво е положението на българския художник в днешно време? Аз бих казал – зависи от това колко добре Анастас рисува през тези дни.”  -  това е изказване на немския критик Фред Еверт и се отнася за художника Анастас Константинов.   (http://www.slovo.bg/old/litforum/101/atelie.htm)

С разрешението на Анастас ще публикувам любителски снимки на новите му творби. Може би ще се разбере, защо съм му „фен”.

Квантово причастие

Вижте още снимки на картини

Пиниз

„Днес важното е да направиш хватка, някакъв пиниз”

От 05.11. до 18.11.2013 г. от 18.00 часа в галерия Възраждане в Пловдив се открива изложба живопис на Слав Бакалов.

Слав Бакалов е аниматор, режисьор, сценарист, художник, дори скулптор. Познат най-вече с уменията си в анимацията, от година насам с него се случва нещо неочаквано – загубва интерес към първата си любов, за която всеки смяташе, че е негово пожизнено призвание.

„Анимацията стана, така да се каже, много техничарска. Загуби се нейната артистичност, няма го погледа на художника. И аз, и Анри Кулев, и Николай Тодоров почнахме с художествения подход в анимацията. А сега тя е някак безлична американо-японска…” – казва артистът в едно свое интервю за http://senzacia.net, а курсивът е мой.

Тъжно е да се чуят такива думи от носителя на награди в Анеси, Атина, Краков,… Кан!

Оказва се, както разказва артистът, че за някои от наградите е научавал последен, а някои статуетки дори не ги е виждал. И Слав се насочва към художественото изкуство. Сменя и стила си. Търси, разочарован от действителността, която си играе с творци като него.

Но веднъж, почувствал киселия вкус на гнилото, винаги може да го различи, и човек като него, прям и откровен, не се страхува да признае:

„След Пикасо почти нищо не се случва. Много харесвам Хуан Миро и Шагал. Те са каквото е в киното Фелини. Днес важното е да направиш хватка, някакъв пиниз. Хватки и пари! Не казвам, че не се правят удивителни неща по света в киното. Те са технически сложни и много скъпи. Но човешкият, хуманният филм, който разказваше за живота и смъртта на човека, отиде на кино.”(пак там)

Да, няма го Фелини, вече е някак скучен, демоде. Няма го и киното, то стана някакъв пиниз.

Мисля си, дали понякога, дори доста често, не ни заблуждават и подвеждат, едни други създатели – деятели не на изкуство, а на изкуствена естетика, които изкустно извайват потребителя в нас. Пиниз! Усеща се киселия привкус на някаква деградация, разпадане, саморазлагане. Нещо поизгубихме май и ценностите, остана само цената.

Но, истинският артист не се отказва да създава. Това, че сменя изразното средство не го дистанцира от изкуството, напротив. Това виждам в картините му и му вярвам.

Аз ще посетя тази изложба, дори със страха да се разочаровам.

Ден на народните будители

Жан-Мишел Баскиа

„Представям ви Жан-Мишел Баскиа. Идеалният продукт. Млад, мъртъв и известен”.

Това казва в прекрасната си статия авторът на http://ezine.hit.bg/art/artists/basquiat.

Скоро в статията ми „Топ-500” отбелязах Жан-Мишел Баския като най-продаван художник, съгласно класацията на „Artprice”. Това ме заинтересува да се запозная с личността му и, доколкото може, с творчеството му.

Кой се оказа Баския?

Едно бездомно негърче, което драска графити по стените на Сохо и Бруклинския мост, заедно с приятеля си SAMO (абревиатура от SAMe Old shit), типичен „ъндърграунд”, презрян  „nigga”, наркоман, скейтър, музикант, свирещ арт-рок, приятел на самия Уорхолд, аматьор във всичко което се захваща. Но това не му пречи да стане „най” в този Топ-500.

Как става това?

Неговите работи се появяват за първи път в галерия Lower East Side.Така Жан-Мишел е забелязан от Хенри Гелдцалер – музеен куратор и художествен критик. Определено Гелдцалер е „забелязал” нещо продаваемо, защото той със сигурност е от тези, които подготвят общественото мнение за новото, било то „суб” или „ъндър”.

Кое у Жан-Мишел провокира да бъде забелязан.

Много колоритно и съвсем в стила на художника  го е казал авторът на сайта, цитиран по-горе:  „Това е едно брутално, примитивистично, крещящо изкуство, в което простотата на детската рисунка се смесва със силата на абстрактия експресионизъм, а накъсаните образи съжителтват с накъсани текстове. Oгризки от смисъл в комбинация с цинична по своята непосредственост визия, която удря възприятията на зрителя като парен чук”.

Все пак „продутът” носи нещо ново, някаква композиция, както на платното, така и характеристиките на начинанията. Едно напълно абстракно изкуство се състои точно в удачната композиция на картината, макар и на практика да не означава нищо.

Защо точно тази особеност и скандалност се толерира в изкуството и дори в културата?

Разбираемо е, че става въпрос за субкултура. Субкултурите често се определят чрез тяхното противопоставяне на ценностите на по-широката култура, към която те принадлежат. Обикновено тя е контра-култура, протест, породен поради невъзможността да се вместят в категорията-майка. Тук се разбира нещо натрапено върху нещо традиционно, но отклонено и несъвместимо от общоприетото. Американският ъндърграунд, бразилските фавели, това са местата където субкултурата се ражда в противовест на обичайната.

Но не само социалното противоречие и несъвместимост причиняват този феномен. Когато бизнесът присвои демонстративни елементи на протестна култура, той може и я използва за популяризирането й като „масова”. Сещаме се за пънка, неговата скандалност и това, което донесе на консуматорското общество, лансирано от бизнеса.

Този цикличен процес „осигурява постоянен поток от стилове и идеи, които могат да бъдат присвоени от доминиращата култура с комерсиална цел” – което споменава с право  bg.wikipedia.org., заето от някое културогично изследване.

Така погледнато, поне за мен, се изяснява умопомрачителния факт, как е възможно това изкуство и в частност този младеж да води класацията за най-продаван художник.

В статията ми „Топ-500” изразих и хипотезата си, че специално в художественото  изкуство „котировката”  (там го нарекох с неприятната дума „продаваемост”)  може да е критерий за оценка за художествените качества на твореца. Запознавайки се по-навътре с Жан-Мишел и неговите творби, се отчаях и бях почти готов да се откажа от моята хипотеза, защото в тях, честно казано, не открих никакво изкуство или поне не толкова, за да бъде хипотезата ми вярна. Но след разсъжденията в предишния абзац мога да я допълна (хипотезата):

Жан-Мишел е първи в своето изкуство – това на шпрея, стената, макар и в последствие предавано на платно. Фактът, че той носи и абсолютния максимум в класацията, говори за „продаваемостта” (котировката) на самото изкуство и дори самата култура, макар тя да е определяема като „суб” или „ъндър”, носи характеристика на състоянието на културата въобще в нашите дни, категорично повлияна и манипулирана от консумизма и всякакви хватки, свързани с нейното стимулиране от тези, които гледат на изкуството повече откъм търговската му страна. Той е и носител на човешката слабост, която понякога е доволна да приеме и суб-категорията, защото не разбира нейния първоизточник.

Но, разбира се, това не може да е голяма беда. Иначе трябва да отречем всичко от Рембранд насам, което е несъстоятелно.

Вижте Sky-Drive слайд-шоу с негови картини: