Пророчества от лудницата

С малко неудобство пиша за “Пророчества от лудницата”: Даниел Кийтс  (Кибея-12).

Неудобство, защото съм на 281-ва страница на книгата, а забелязвам в мрежата суперлативи за „Цветя за Алджърнън” (от същия автор), фантастика (аз там съм пристрастен), и носителка на наградата „Хюго”, която не съм чел и за която казват: „книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от критиката като поразително оригинална...” (каквото и да означава това).

Но аз чета „Пророчествата…” и загубих доста време за това. Обикновено чета и препинателните знаци (в смисъл без да пропускам изречение или абзац), но вече на 281-ва страница (от всичко 503) съм преминал на „диагонално-вентилаторната система”.

Това при мен говори лошо за книгата.

А по отношение на препинателните знаци авторът бил казал: „Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя (еди коя си), ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.”

Браво.

„Лудницата…”  е роман с амбицията да те грабне в действието на нелогична колаборация между  две ултрасови терористични организации: гръцката „17-ти ноември” и мюсулмнската „Муджахидин ол Халк”. Вероятно авторът се е ангажирал с идеята кое би било общото между гръцката и иркската (на практика иранска) ирганизации и развива идеята за съвместните им действия, след 11-ти ноември, за терористични удари срещу САЩ. Последните, разбира се, не спят, а отговаря на предизвикателството, чрез своите тайни служби. Авторът предразполага читателите да обикнат, определените от него, положителни герои, които са твърде досадни с нелогичността на своите действия и дори с баналността на взаимоотношенията си. Върхът на пошлостта е въвеждането на нескопосаната тайнственост (изтъркан до бяло маниер в съвременната „бетселърна„ литература), която изисква разрешаването на конфликта, чрез решаването на псевдоезотерични гатанки. Те, разбира се, биват разгадани моментално от корифеите на тайните служби и то само по начин, който само авторът би си го разбрал, защото си мисли, че го е измислил за удовлетворение на читателите

Реалната жертва е американско момиче, с двойствена, като самоопределение, личност, с две думи една луда, чийто баща я е хипнотизирал! да не издаде случайно дочутите ключови думи от един румънски! професор-терорист, член на 17-ти ноември, който е разработил атентати срещу САЩ и ги е кодирал в античноподобни старогръцки стихове. Там пък случайно работи и медицинска сестра! от мюсулманската организация и става една…

Глупасти на таркалета.

Сега си давам сметка, че на 281-ва страница ще преостановя виманието си от тази книга, ще определя (прибързано) Кийтс за досаден автор, макар и парите, които са му хвърлили издатели и популяризатори. Ще опровергая този тип жанр в литературата, който експлоатира нескопосано преексплоатирани теми. Ще отреча стила (по-точно маниера) на писане, от който може да се впечатли само някой пъпчив акселерат, току що приключил с анимационните филми.

По-горе рекох „прибързано”, защото нещо ме гложди да прочета „Цветя за Алджърнън”, но я ми кажете, как да намеря кураж, за да го направя.

Свободата - мъчна участ

„Свободата дойде – да видим сега какво ще правим с нея…” – възкликна Бунюел по повод смъртта на Франко.

„Да си свободен – оказа се мъчна участ.” – въздъхна Стефан Цанев в четвъртата книга „Български хроники”.

Често съм мислил, защо съвременното българско изкуство не ме привлича естетически, както това, което беше през напредналите години на соца, макар (или точно затова) прецедено през унищожителна партийна критика и безмилостна цензура. Мислих си, че това е неговата „индустриализация”. Тогава беше послание, сега е чиста стока. Сега е прибързано, опростенческо, зрелищно, самоцелно. Влияе не върху естетическите „струни” на духовността, а върху грубия инстингт, предразполага не човешкото, а животинското, създава не естетическата наслада на прекрасното, а събужда първичното удоволствие. Такова „изкуство” е сравнимо със стрийптиза, куленарията, кеча.

Разбира се, причината за упадъка е многозначен, но много добър отговор ми даде Стефан Цанев, когато прочетох 4-тата книга от „Български хроники”:

„Сега, когато имаме правото да казваме всичко и всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта престана да бъде атрибут на изкуството, сатирата, системата на едиповия език, на сложните метафори и алегории се оказа ненужна и старомодна.

Прекият изказ пък лиши литературата от нейната сложност, от нейната художественост, стигна се до директност, до еднозначност, а това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.”

Българската библия

Скоро в История-БГ в БНТ се „разигра” темата „Българската Библия”, която визираше „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов.

Популярни или не корифеи на бългрската литература и история, писатели, обсъждаха тази много българска тема. Позиционираха три литературни (с все пак различен жанр) произведения в българската литературна съкровищница, които определиха за емблематични, по отношение на възрожденската ни литература и затова въобще в българската култура: „Кървава песен” на Славейков, „Под игото” на Вазов и „Записките…” на Стоянов.

Интересен паралел и професионално задълбочено забелязан.

От ученическата аудитория се зададе въпросът, как можете да предизвикате вниманието на младежта върху „Запискитие…”.

Корифеите позаекнаха, вероятно,въздържайки се да определят тази книга като трудно читаема за вниманието на съвременната „нечетяща” публика. На помощ дойде Теодора Димова, която им предложи да не я отварят, докато не узреят. В стремежа си да защити Захари Стоянов и неговата творба тя направи грешка. Това означаваше: не четете – оставете за по-късно, защото няма да разберете.

Какво няма да разбере един пълнолетен и образован читател (завършил поне задължителното образование, което предполага средната му интелигентност)? Ако през тази възраст не се запознае със „Записките…”, „Под игото” и т.н. какво очаквате от него по-нататък. Страхът от идеализация на културното наследство създава досадата от „запознаването” с него.

Точно „Записките…” няма да сторят това. Напротив - твърде реалистичната фактология представя правдивост. В нея има и най-възвишеното и най-низкото, което Стоянов не се свени да изрази, демонстрира и подчертае. Тази своеобразна „жълтина” в нашата история е далеч от одите и героичните епопеи на Вазов (които, разбира се, имат своето незаменимо място). Но това сигнално оцветяване не е самоцелно, а показателно. Достатъчно е да цитирам по памет две неща от „Записките…”:

Едното е, когато в прав текст водачите на въстанието са призовавали бунтовниците да запалят своите къщи.

Другото е, когато вече арестуван след погрома, в затвора пред Захари Стоянов един циганин изиграва „ритуала” на зелената паничка, в който вместо лъжицата, Стоянов е лапнал „на манго зарзавата”…

Осоено второто би предизвикало интереса на младия нечетящ, но ако това е самоцел – твърде жалко. Но да пожалим нашите деца, защото вината за тяхната некомпетентност е в нашите действия и нашето търпение и безугледен компромис. В нашия свят винаги трябва да се предложи нещо пошло, за да може покрай него да се пробута някакво послание.

Ако изядеш филийката, ще ти зам играчката.

Какво става тогава с посланието? Опошлява се, както цялата ни култура, както цялата ни история, ако ние го абсолютизираме със забавно-клюкарското.

Ако някой от зрителите се беше сетил да зададе въпроса за масонската принадлежност на Захари Стоянов, тогава, гарантирам ви, „Записките…” щяха да станат по-бетселър от Хари Потър.

Именно в тази многозначност, откровеност, многостранност е силата на тази Книга. Именно затова за мен Захари Стоянов е може би най-привлекателният възрожденец. Именно затова тя трябва да бъде изучавана и прочетена от всеки българин.

Така че: Библия ли е „Записки по българските въстания”?

В Библията има и възход и погром, и Кръст и Содом и Гомор. Библията е уникална история. Библията е завет. Библията е предупреждение и начин на живот.

Така че: „Записки по българските въстания” е наистина една от нашите „Библии”.