Арт от Майдана

Не закъсняха проявите на украински художници, вдъхновени от събитията на Майдана. Ето някои от тях.

Размисли върху закона за културното наследство

Националното богатство е за всички, членове на нацията, но изкуството, неудостоверено като национално богатство, може да бъде и елитарно.

Законът за културното наследство, в смисъла си за колекционерството на произведения на изкуството, притежава нещо много рационално.

Скритите творби с национално значение (това е определимо) могат да се намират в частни ръце, които да са закупени, подарени, крадени, намерени, завещани.

Колекционерът може да е просто събирач-ценител или чист търговец.

Търговията, меценатството с тази "стока" не е същото като при друга стока, защото изкуството е, но е и нещо повече от стока, бих я нарекъл одухотворена стока. 

Колекционерът би могъл да бъде много по-добър стопанин и от държавата.

Търговецът може да е по-добър откривател от специализирани служби (примерно да намери някой български класик в чужбина и да го донесе тук).

Обаче, от гледна точка на спекулации, трябва да има регистрационен режим на тази особена част от изкуството и притежателят, собственикът, държателят (както и да го наречат) трябва да няма право да продава тези творби в чужбина, да е длъжен периодично да прави експозиция на обособени за това места - тук и в чужбина (като държавата да съдейства за това), да позволява репродукции, снимки, публикации и всякаква известна му информация за историята на творбата и да се грижи за тях с грижата на добър стопанин..

Тази система ще стимулира и продажбата на "млади" творби, които още не са с национално значение или никога няма да станат.

Целият проблем със закона е какво да се прави със завареното положение, когато в частни колекции се намира платено изкуство без документи за притежание, крадено изкуство и най-общо незаконно изкуство.

Кастинг за месия

„Бог е Абсолют. Пълният генезис на Сътворението е трансцедентен.  Ако абсолютният статус на Сътворението бележим с Q , а с Q` бележим абсолютния статус, в който  Q сингулира, то отношението между Q и Q`, наречено константа на Del, е най-малката неделима и безусловна величина. Тя делира феномена Времепространство, с което обективира убиквичен и иманентен на Абсолюта Енергис. Екстраполирайки обективното познание за Енергиса като апосет Абсолют, можем да направим коректни изводи за статус Q на Сътворението.”

Този „пролегоменен апологетикум” не е изсмукан от пръстите позьорски текс, илюстриращ нечия болезнена амбиция за превъзходство, изразявана, чрез словоблудство. Това е твърде логична теза, звучаща от устата на фантастичен апологет, персонаж от фантастичен роман, който ни представя Петър Делчев в „Кастинг за Месия” (Сиела, 2012).

Там няма да изморите мозъка си само с такива главоблъскащи текстове, напротив, ще се сблъскате с много сатира, интелигентен екшън, прекрасен език. Но най-ценни са идеите за решаване на злободневни проблеми, една мъдра и амбициозна прогностика, представена чрез  едно остро перо.

Някъде в бъдещето ще се проведе Вселенски събор, който трябва да разреши противоречията вътре в християнството и противоречията между него и останалия свят, и науката. Решено е това да стане на изолиран остров някъде в Тихия океан, при специална подготовка. Това е събитието на века и като такова подобаващо ангажира медии, политика, армия, мафия и религиозно поклонничество. Организаторът – един бивш иезуит, куратор на Събора е твърдо решен той да има благоприятен за христианството резултат, затова е твърдо решен и използва малко особени за един християнин методи.

„Установих, че ако преведем това, което великите умове са казали преди 700 години към днешна дата то си е съвсем актуално, но ние не го разбираме, защото ни звучи като бръщолевене на някакви старци.” – казва в едно интервю авторът и в тази книга ни го показва.

Едно от малкото лоши неща в този роман е, че ще трябва да чакаме втората му част.

Едно от малкото хубави неща у нас е, че има писатели като Петър Делчев.

Топ-6

Топ-6 на най-мащабните изложби, които се очакват през 2014 година, по съобщение на http://art-news.com.ua

МоМА. 1 февруари — 1 юни.

Там ще видите най-доброто от архитектурното изкуство на Франк Лойд Райд (да беше жив Тодор Колев, припомням си неговия герой в „Опасен Чар” :))

МоМА (Museum of Modern Art) това е музеят за съвременно изкуство на Манхатън, Ню-Йорк, един от първите и най-представителни музеи на съвременното изкуство в света, който е послужил за еталон на много други подобни институти. Основан е през 1928-ма година. Ето външния вид на сградата след нейната реконструкция.

МоМА също ще се представи от 8 март до 8 юни с изложба под надслов „Гоген: метаморфози”, на която ще бъдат представени всички познати портрети на таитянки, но само във вид на гравюри и графики.

Whitney Museum of American Art (Музей Уитни). 27 юни — 19 октомври

Музеят е основан през 1931-ва, намира се също в Манхатън и носи името на основателя Гертруд Уитни. Известен е и с принадлежащия ресторант с име „Без име”, където се предлага пчелен мед от нарочни кошери, поставени на покрива на музея, която идея е на художника Кики Смит, който е нарекъл меда Flora Honey и е поставил кошерите в чест на Флора – бивш президент на музея и внучка на Уитни. Вероятно една сладка, медена любов.

Примирение

Един уморен мъж се прибира у дома. Някъде зад гърба му, и нашия поглед, е останал еднообразният, досаден ден. Очакването му за следващия, пак същ, ден, с нищо не различен а еднакво уморяем, еднообразен, досаден и, може би поради това, безсмислен, се материализира като гигантски октопод и стяга неговата къща-крепост, мястото, където може забегне за часове, да мечтае и да събере сили за утрешното също.

Нещо такова ни обяснява немислимият-сюрреалист Джон Брозио в картината си „Умора”; немислим, заради немислимите неща, които поставя до реалните.

А за гигантските кокошки в този тих, проинциален град самият той каза:

Ръченица

Чехът Ян Вацлав Мърквичка, е считан и уважаван за родоначалник на българската живопис. Това е така, защото чешкият професор е поканен от правителството на Източна Румелия за учител и му е дадена възможността да твори, показва и преподава.

Мърквичка рисува прочутото си платно „Ръченица” поне в два варианта. Единият е изложен в Националната художествена галерия, а другият беше в неизвестност през последните 80 години. Появи се сензационно на търг на аукционна къща „Аполон и Меркурий” в края на 2008-ма година и беше откупено за 75 000 евро от бизнесмен. Името му се пази от организаторите в тайна. Мистериозни са и предишните собственици. Най-напред картина е принадлежала на известен българин, изпратен от Борис Трети да открие търговско представителство в Швейцария през 1942-1943 г. В последствие остава да живее в тази страна. През 1959-а обаче наша правителствена делегация гостува там. Ръководителят й се среща с емигранта, собственик на картината и го скланя да му продаде картини на Мърквичка и други български майстори срещу златни наполеони. Така вторият  вариант на „Ръченица" през соца е собственост на влиятелна  комунистическа фамилия.

Пътища към миналото

Знаете ли как се прави коктейл „Ханаански балсам”:

Спирт за горене – 100 мл, луксозна бира- 200 мл, политура пречистена – 100 мл.

По желание може да се прибави препарат срещу потене на крака или лавандулов спирт.

Такива рецепти ни дава Венедикт Ерофеев в произведението си „Москва-Петрушки”.

Чрез спомените и разсъжденията на един регулярен съветски алкохолик Веня Ерофеев ни разкрива същината на една епоха, а всред конкретиката на едно нестихващо пианство така тънко и умело критикува, че първо си задаваш въпроса, как този текст е преминал през комунистическата цензура някъде през 70-те на миналия век.

Между другото, сатаничните рецепти за коктейли не са измислица, а цитати от практиката. Дори си спомням казармата, когато по почина на руските солдати опитахме да пием одеколон „Тройны”. Никога не правете тази грешка! Също изпъква в паметта ми една разказана истинска случка, когато след съвместни полети съветската ескадрила с Миг-ове излетяла от летище Граф Игнатиево с по едно крило гориво и едно крило чист спирт (там са им резервоарите). Но това е бял кахър на фона на тези рецепти.

Малката новела, по-скоро някакво митично, хиперболично, повествователно есе, се явява и актуално, защото връща с носталгия в един изгубен свят, където всичко беше ясно, точно и дефинирано. Знаеше се кой е добрият и кой лошият, основният въпрос на философията беше формулиран, а следствията - неоспорими и не търпящи опровержение; екзистенциалният минимум – гарантиран и за всичко това се изискваше просто малко вярност, изразявана в един безобиден, блудкав водевил, в който всеки трябваше да изиграе заучената си роля.

„И до едно време всичко вървеше превъзходно ние по веднъж в месец им изпращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно заплатите.

О, свобода и равенство! О братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най божествено време в живота на моя народ – времето от отваряне до затваряне на магазините.”

Затова ще ни е много дълъг прехода, стига да знаем накъде прехождаме. За сега виждам друг безумен водевил, само дето ние сме зрители.