Топ-6

Топ-6 на най-мащабните изложби, които се очакват през 2014 година, по съобщение на http://art-news.com.ua

МоМА. 1 февруари — 1 юни.

Там ще видите най-доброто от архитектурното изкуство на Франк Лойд Райд (да беше жив Тодор Колев, припомням си неговия герой в „Опасен Чар” :))

МоМА (Museum of Modern Art) това е музеят за съвременно изкуство на Манхатън, Ню-Йорк, един от първите и най-представителни музеи на съвременното изкуство в света, който е послужил за еталон на много други подобни институти. Основан е през 1928-ма година. Ето външния вид на сградата след нейната реконструкция.

МоМА също ще се представи от 8 март до 8 юни с изложба под надслов „Гоген: метаморфози”, на която ще бъдат представени всички познати портрети на таитянки, но само във вид на гравюри и графики.

Whitney Museum of American Art (Музей Уитни). 27 юни — 19 октомври

Музеят е основан през 1931-ва, намира се също в Манхатън и носи името на основателя Гертруд Уитни. Известен е и с принадлежащия ресторант с име „Без име”, където се предлага пчелен мед от нарочни кошери, поставени на покрива на музея, която идея е на художника Кики Смит, който е нарекъл меда Flora Honey и е поставил кошерите в чест на Флора – бивш президент на музея и внучка на Уитни. Вероятно една сладка, медена любов.

Примирение

Един уморен мъж се прибира у дома. Някъде зад гърба му, и нашия поглед, е останал еднообразният, досаден ден. Очакването му за следващия, пак същ, ден, с нищо не различен а еднакво уморяем, еднообразен, досаден и, може би поради това, безсмислен, се материализира като гигантски октопод и стяга неговата къща-крепост, мястото, където може забегне за часове, да мечтае и да събере сили за утрешното също.

Нещо такова ни обяснява немислимият-сюрреалист Джон Брозио в картината си „Умора”; немислим, заради немислимите неща, които поставя до реалните.

А за гигантските кокошки в този тих, проинциален град самият той каза:

Ръченица

Чехът Ян Вацлав Мърквичка, е считан и уважаван за родоначалник на българската живопис. Това е така, защото чешкият професор е поканен от правителството на Източна Румелия за учител и му е дадена възможността да твори, показва и преподава.

Мърквичка рисува прочутото си платно „Ръченица” поне в два варианта. Единият е изложен в Националната художествена галерия, а другият беше в неизвестност през последните 80 години. Появи се сензационно на търг на аукционна къща „Аполон и Меркурий” в края на 2008-ма година и беше откупено за 75 000 евро от бизнесмен. Името му се пази от организаторите в тайна. Мистериозни са и предишните собственици. Най-напред картина е принадлежала на известен българин, изпратен от Борис Трети да открие търговско представителство в Швейцария през 1942-1943 г. В последствие остава да живее в тази страна. През 1959-а обаче наша правителствена делегация гостува там. Ръководителят й се среща с емигранта, собственик на картината и го скланя да му продаде картини на Мърквичка и други български майстори срещу златни наполеони. Така вторият  вариант на „Ръченица" през соца е собственост на влиятелна  комунистическа фамилия.

Пътища към миналото

Знаете ли как се прави коктейл „Ханаански балсам”:

Спирт за горене – 100 мл, луксозна бира- 200 мл, политура пречистена – 100 мл.

По желание може да се прибави препарат срещу потене на крака или лавандулов спирт.

Такива рецепти ни дава Венедикт Ерофеев в произведението си „Москва-Петрушки”.

Чрез спомените и разсъжденията на един регулярен съветски алкохолик Веня Ерофеев ни разкрива същината на една епоха, а всред конкретиката на едно нестихващо пианство така тънко и умело критикува, че първо си задаваш въпроса, как този текст е преминал през комунистическата цензура някъде през 70-те на миналия век.

Между другото, сатаничните рецепти за коктейли не са измислица, а цитати от практиката. Дори си спомням казармата, когато по почина на руските солдати опитахме да пием одеколон „Тройны”. Никога не правете тази грешка! Също изпъква в паметта ми една разказана истинска случка, когато след съвместни полети съветската ескадрила с Миг-ове излетяла от летище Граф Игнатиево с по едно крило гориво и едно крило чист спирт (там са им резервоарите). Но това е бял кахър на фона на тези рецепти.

Малката новела, по-скоро някакво митично, хиперболично, повествователно есе, се явява и актуално, защото връща с носталгия в един изгубен свят, където всичко беше ясно, точно и дефинирано. Знаеше се кой е добрият и кой лошият, основният въпрос на философията беше формулиран, а следствията - неоспорими и не търпящи опровержение; екзистенциалният минимум – гарантиран и за всичко това се изискваше просто малко вярност, изразявана в един безобиден, блудкав водевил, в който всеки трябваше да изиграе заучената си роля.

„И до едно време всичко вървеше превъзходно ние по веднъж в месец им изпращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно заплатите.

О, свобода и равенство! О братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най божествено време в живота на моя народ – времето от отваряне до затваряне на магазините.”

Затова ще ни е много дълъг прехода, стига да знаем накъде прехождаме. За сега виждам друг безумен водевил, само дето ние сме зрители.

По-добре късно, отколкото никога

Скоро догледах филма на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.

Да, догледах, предишният път успях да хвана части от него, но частта никога не може да удовлетвори смисъла на цялото.

Този филм ми върна надеждата и оптимизма в българското кино. Макар и твърде закъснял (от 2008-ма, когато е завършен филма и от 1997-ма, когато романът на българския писател в странство Илия Троянов е издаден у нас) съм доволен, трогнат и удовлетворен от майсторството и професионализма на режисьор, сценарист, актьори и всички, които са направили тази продукция.

Разказът на Троянов е истински, освободен от догматичността на категоричното отрицание. Едно семейство бяга от гнета на българския комунизъм, но не намира очакваната утопия или поне търсенето му е платено с драмата на друг гнет. Темата е съвременна и най-малкото залитане по нея би я пратила в кошчето на нехудожествената пропаганда, политическото критикарство или евтината социална демонстрация. Идеята носи мъдростта на това, че една истина винаги е някъде по средата на възможността. А всичко това е подчертано от красотата на киното и неговите вълшебни изразни средства, правещи чудеса, когато попаднат в ръцете на майстори.

Следващата ми крачка  (също много закъсняла) е да прочета книгата. Сигурен съм, че ще създаде различно настроение от сценария, но вече съм убеден, че ще ми достави ново и неочаквано естетическо удовлетворение.

Браво!

Големите балонени зайци

Уголемени балонени зайци, прахосмукачки, баскетболните топки в стъклен сандък; кучета от цветя и безброй други глупости, „произведени” от един от най-продаваните и известни в САЩ артисти Джеф Кунс. Той „твори” в направлението ready-made. Този маниер е измислен от учителя му Марсел Дюшан, което е техника в няколко изкуства, в които авторът представя в качеството на свое произведение обект или текст, несъздаден от самия него, но (по определение) с нехудожествени цели. Последното го предпазва от плагиатство, но го дисквалифицира като художник (пак по дефиниция).

Може би заради това бившият съпруг на Чичолина твърди, че „вярва, че масовата продукция и индустриализацията са неутрализирали уникалността на всичко, което ни заобикаля”, от което следвало, че в изкуството има дефицит от романтиката на уникален творчески акт.

Ето едно доказателство за ready-made-а на Кунс:

А това прасенце, не ми е ясно, дали е просто взаимствано или изкуството е в това да бъде „подбрано” като готова вещ или „типично американски набор от ценности на средната класа”, както казва арт-критикът Кристофър Найт (не го бъркайте с автора на „Ключът на Хирам”). Аз просто се вглеждам в момченцето, което е зад опашката на прасето и се чудя какво и защо прави. Може би тлябва да ми напомни за арт-серията му „Мade in Heaven” с Чичолина, която е и възхвала на мастурбацията.

Снимките са от http://art-news.com.ua/

Вила "Роза"

Снимка: http://www.vesti.bg

Винаги има първи път.

И такъв изначален опит трябва да бъде стимулиран с добри и окуражаващи думи Но българското кино не е от вчера, а отдавна си има своите „култови филми", за които знае и светът, които с удоволствие, размисъл и естетическа наслада пре-глеждаме и ние.

Някъде около 90-те години се стигна върхът в българското кино. Като всеки вододел до там достигна възходът, а зад него започна падението. Дали парите не стигаха, дали се промени разбирането за кино, дали дивата комерсиализация не чалгализира десетата муза и създаде от изкуството брутално производство. Дали пък не трябваше да се случи точно така – да удовлетвори низките страсти на потребителите, да отговори на необходимостите и така да напусне полето на изкуството. Дали „големите” в това творческо поле не се преумориха или си отидоха без време, а новото време в киното все още не е родило своите титани (или може би това време не е имало нужда от титани, да перифразираме докрай сентенцията). Дали младите са се оказали недоучени, недоразбрали или копират това, до което имат достъп.

Може би всичко това, взето заедно.

Все пак кино се прави. Ето го и първият български хорър (с допълнението психо-трилър), както го определят специалистите: „Вила Роза” на режисьора Мартин Макариев.

Идеята е взета от действително милиционерско следствие за жестоко и загадъчно убийство, което остава неразкрито, а вероятният извършител просто изчезва безследно. Авторите доразвиват фактологията с митични похвати. Във филма има тайнственост, държи в напрежение, стряскащи кадри, маркирани с подходяща, изненадваща музика, въобще класика в похватите.

Но всичко свършва тук.

Главният персонаж (Калин Врачански) преживява душевна промяна и озверява. Нещото (което така и не се разбира кое е то) го кара да убива близките околни. Но въобще не става ясно защо? Може би защото двама от персонажите са агенти на КГБ? (това се разбира едва от епилога-действително интервю с разследващия милиционер). Пак ченгеджийница. Не става ясно защо убива годеницата си. Най важното – не става ясно кое е доброто и кое злото всред цялата бърканица от фантастични, но безсмислени и нелогични събития. Няма смислен мотив, дори в смисъла на фентъзи-трилъра (което е по-точно казано). Просто Нещо до един изсъхнал дъб кара хората да се държат неадекватно. И за да зацапа съвсем сюжета, това Нещо се появява във вида на вълк, който обяснява, че е и дявола, и бога. С удовлетворение тук бихме го приели за олицетворение на злото, но Обладаният от него става обвинител за непознати му дотогава несправедливости, извършени от околните, което би го свързало с противното на злото и би гонаправило принципен отмъстител на нечия неправда.

Твърде слабата история е придружена от добра работа на оператора (класическа за такъв тип жанр. Добра игра на Калин Врачански ми дава надежда за добро бъдеще на този актьор. Но сценаристът Борислав Захариев сериозно е прибързал.

Учудващо!

„По думите на Елена Петрова, на която е поверена една от главните роли във „Вила Роза”, когато филмът бил показан на американци, те останали във възторг. Киноекспертите заявили, че ако бил дублиран на английски език, щели веднага да го вземат за разпространение в Щатите. „Вила Роза” им харесал, защото макар и български, (курсивът е мой, защото е показателен) той засяга теми, които са разбираеми за зрителите по цял свят.” – пише http://www.blitz.bg.

Пусти американци, щом на тях им харесва, задължително е филмът да е хубав.

Иначе всички персонажи (герои от 80-те) говорят перфектен английски. Нашият КГБ агент също (яка школа!), а американският разузнавач, вербуван от КГБ! (Дейвид Чокачи) си говори на родния език, въпреки, че разбирал български. Така зрителят през по-голямата част бива принуден да чете субтитри в един роден филм.

Благодаря, стигат ми всички английски надписи по магазини и продукти.

Май това най са харесали американците.

Ако искате да хвърлите на халос 6-8 лв за билет, може да го гледате в някой МОЛ.