В Галерия „Анастас” е уютно. Там лятото не се усеща като знойна, потообразуваща субстанция. Там лятото е утеха. Всъщност, там винаги е лято, вероятно, заради спрялото време на Стария град. Всеки знае, че в Стария Пловдив време няма, то губи смисъла си, защото Градът е направен от вечни неща. Една голяма вечност, многоцветна, многолика и топла, е съхранена и в галерията на Анастас Константинов.
Калдъръмът потропва по вратата на старата къща и продължава през лъкатушния двор във вид на разноцветни мозайки. Там е градинката от приказките – зелена и пъстра, която гледа с ястребово око от тепето към града. В скута на старата къща е галерията. Надолу ли, нагоре ли, влезеш ли веднъж – ще се изгубиш, но ще го направиш доброволно. Ще потънеш в света на чистия дух, чийто език Анастас умее да превежда на нашия, чрез своята живопис и скулптура, за да успеем да го възприемем и да го разберем. Там, всъщност, посоки няма – има чиста емоция, чувство, овеществено, чрез колорита на боите. Там от масивната дървена врата ни посрещат форми и цветове, така изкусно допълващи се, винаги готови да създадат в мислите и усещанията ни това, което искаме да видим, да си представим, да си спомним, стига то да е добро. Картините на Анастас са пътища към онзи Едем на чистата наслада, който всеки за себе си мечтае. Те нямат нужда да се разбират, те се чувстват, те създават наслаждение – онова, за което в естетиката ни казваха класиците.
Картините на Анастас са живи. Те шават, крият се, показват се, бавно издават тайните си. Всред привидния хаос на платната, хипнотизираният от цветния баланс наблюдател постепенно разпознава силуети на хора, лица и разбира, че формата и съдържанието стават едно, когато има кой да ги обедини.
Там са Шаманите на Анастас, загадъчни, тайнствени, постмодерно бутафорни, танцуват своя танц-език и ни наблюдават с всевиждащи очи. Обвиняват ни, предупреждават ни, не - карат ни ние да сторим това, за да намерим себе си.
