АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ „Носталгия”: Блатото

 

Един човек стоял до блатото и видял вътре друг – затънал до шия. Не се замислил – хванал се за един корен, хвърлил се в калта и успял да докопа ръката му. С неимоверни усилия го измъкнал на брега. „Защо ме извади?” – попитал спасеният. „Ами ти беше до шия в блатото” – казал спасителят.  „Но, аз там живея...”

Снимка от - https://bnt.bg/

Това разказва героят Андрей Горчаков (Олег Янковски) във филма на Андрей Тарковски „Носталгия”.

Интересно е, че точно тази сцена не се цитира от анализаторите (поне тези, които аз намерих и прочетах, а те – вярвайте, не са малко). Вероятно в НАТФИЗ този сериозен детайл се изучава и би било интересно как се коментира.

Блатото е лесна и нагледна метафора, а тази притча е своеобразен ключ към разгадаването на тънките авторови послания.

Когато поетите не млъкват

В книжка 1/2018 на списание “Страница” е презентирана украинската писателка Любов Якимчук.

Вижте каква прекрасна млада дама!Тя е попаднала (по някакъв начин) в листата за най-добри книги на десетилетието в 
класацията на “Forbes”.


Ето кратък цитат от стихотворение на Якимчук, поместено в списанието:







“...тази любов ме гледа и ми казва:
мамо, дръж салфетката
много твърда любов
на рядка мама
и газообразен тате”

                   Превод от украински на Райна Камберова

Цитатът не е изваден извън контекста. “Твърдата любов” се свързва с “твърдия диск” който бил извън?... компютъра. “Газообразният” тате е приемлив, заради раздялата на лирическата героиня, но “салфетката” и “рядката” мама са ни в клин, ни в ръкав. Оригиналничене - това е диагнозата, заменяне на неумението с празнодумство.

Опасно е да обобщя, но съвременното разбиране за поезията като супер-бяла съдържа самата кризата на поезията. Да поясня: понятието “супер-бяла” е моя измислица и не трябва да се приема като коректна дефиниция. То е просто име, за да конкретизирам обекта на моя задочен разговор. Имам пред вид като белия стих - стих без рима, но с ритмика, само че и без ритмика, просто отвлечена проза, подредена геометрично и стихоподобно.

50%

Снимка: hermesbooks.com

Петдесет нюанса сиво

Е.Л.Джеймс

Споделеното четене


Един от прочитите на романа може да се конспектира така: Ненаситна кучка споделя хедоничния си нагон с пренаситен извратеняк.
Този блиц-синопсис оправдава бетселърното на тази секс приказка за мамчета (както често я определят).

Ерика Ленард (истинското име на авторката) е напипала печелившия билет в лотарията на литературното производство. Тя има опит с еротичните фензини, с които дотогава удовлетворява графоманската си слабост. Самата тя телевизионер и при наличието на съпруг теле-режисьор, добре се ориентира в колаборацията на полезното и приятното, първото й носи небивал тираж, а второто реализация на амбициите й в областта на масовата култура. А романът притежава всичко необходимо за това. Не случайно тя решава да го продължи и мъжът й (вероятно) продуцира филмирането му (филмовият сценарий е негов). Разпознава толкова скучаещи домакини и мъже с остатъчен тестостерон, че подготвя нещо като латиноамерикански сериал с разширена публика от импотентни застаряващи воайори.

Да използваш сексуалния елемент в изкуството е риск, все едно да нарисуваш палма по фаянса на тоалетната, твърде близо си до кича. Все пак палмата е по-допустима, отколкото повече от 50% от ръкописа ти да описва банални сцени от авангарден коитус, подплатили дълбокомисленото заглавие “Петдесет процента сиво”.

Нека се захванем със заглавието, все пак то определя първото впечатление от книгата.

Още за Ничше

Твърде отдавна, когато специалните книги можеха да се открият единствено в държавната оказионна  книжарница, зърнах поуръфания том на "Тъй рече Заратустра". Видя ми се като самото тайнство на мъдростта. Не ми позволиха дори да я разлистя. Стуваше над 100 лева по парите, които сега трябва да умножим поне по 10. Той остана у мен с езотеричен ореол, като нещо  забранено, но съществуващо.

Фридрих Ничше

По онези времена беше трудно да се намери книга на неутвърден философ, ала критика – много. Българският филм "Бялата стая" (по сценарий на Богомил Райнов) показа това, как на протагониста, лежащ от жълтеница в болницата, не му беше позволено да прочете Фройд, за да го критикува в дисертацията си. Но Ничше, заради много удобни идеологически идеи, не беше така извергнат.

В университета свързвахме Ничше със Свръхчовека, който той  описваше във философията си. От него очаквахме да бъде идеилогическият основател на германския фашизъм и заради това беше удобен за критика. А фактът на неговата по-лесна достъпност, идваше вероятно от първоначалното му мнение, описано в пламенната му статия за Вагнер във Вайрой, в която демонстрира своето убеждение в неповторимостта на композитора, като разгорещен гаулайтер. Именно този чувствителен нерв, чрез който се изпраща положителна вибрация към "народа" – потребител на вагнеровото изкуство, беше в резонанс с действащата идеология.

Верен на класическото си образование и практика, Ничше създава модел за произхода и естеството на изкуството, като го свързва с древногръцката драма.

Моделирането е научен подход. Най-силният, известен до момента, модел е този на математиката. Той предполага прецизност и доказуемост. Самата математика е за себе си модел, защото успява да се самоанализира, създава абстрактни умозаключения и автономни доказателства за своя метод и очаква само някой умело да я приложи. Съвременната наука (въобще) е непременно свързана с математиката и което и да е явление, ако не се основава на нея, се счита за ненаучно, респективно необосновано в опита, дефакто несериозно. Не трябва да се забравя, че макар чистата математика (сама за себе си) да е перфектно обоснована, тя се основава на група умозрителни (очевидни) аксиоми, множество зададени начални условия и ограничения в дефиниционната област на всеки един неин подмодел. Това не я прави по-малко полезна. Напротив, без нея познанието ни е невъзможно. Но без добрия анализатор да я приложи адекватно към явлението, което той изследва, нейната мощ може да се превърне в криво огледало (както и често се случва).

Хемингуей

Имам един том (Том-2) избрани творби на Ърнест Хемингуей. Реших да препрочета "Сбогом на оръжията". Оказа се, че достатъчно малко неща от сюжета съм запомнил, което беше добре дошло,  относно идеята за препрочитането.

При книгите е по-различно, отколкото при музиката. Някои музикални творби заобичвам едва след няколкократно изслушване и после ги очаквам с интерес и като анонимен диригент предвещавам предстоящи любими, музикални фрази. Още помня и най-малките подробности от почти всички албуми на Dire Stratis, прекрасните 4-та и 6-та симфония на Чайковски, особено първия му концерт за пиано, този за цигулка, както и двата концерта на Рахманинов, които стотици пъти слушах на път в колата ми, а сега останах с неяснотата къде загубих флашката със записите. Това "явление"вероятно си има и други положителни страни – тук-там успявам да различа, че съответната симфония или концерт е изпълнена от оркестър с друг диригент, различен от "моя" във флашката, дори да изявявам претенции за качеството на изпълнението, като си давам сметка, че причината е точно този навик - да съм слушал произведението именно под диригенството на маестро Табаков или Караян, или кой знае кой.

Но при книгите не е така. Вероятно заради фабулата, която обикновено олицетворява интригата и е виновна за прилъстяването на читателя. Изключение прави някой абзац, изречение или страница, която читателят би препрочел заради стилистичен шедьовър или мъдра сентенция. Такива неща аз, обикновено, подчертавам, като предизвиквам усмивки всред познати и близки.

Доктор Фаустус

"Доктор Фаустус"

Томас Ман

Томас Ман е нечитаем писател и точно това го прави привлекателен, защото различното се крие в непривлекателните му, дълги абзаци, безкрайните изречения, липсата на отморяваща пряка реч. Това обстоятелство ме кара да прочитам текста до край, без никакви пропуски, дори с някои повторения за компенсация на мисловните пропуски. Тези пропуски се провокират от потока на мисълта, който обикновеният човек не може да обуздае, това безкрайно движение на мисли, образи, спомени, които могат да озаптят само добре тренираните медитатори. Посредственият читател търси емоционалното съдържание на текста, като агрегатно състояние на мисълта, в частност развлекателното. Тази емоционалност е душевен атрибут. Този читател обича да сравнява текстовото битие да го сравнява със своето, като лесно се манипулира. Достойнството на такъв текст е възпитанието, което може да окаже на читателя или манипулацията, дори тя да не е целенасочена.

Нека обобщя:

В един текс разпознавам три нива:

1. Графично-информационно. С текста се прехвърля някаква информация. Това е технологичната страна.

2. Душевно-емоционално. Текстът съдържа емоционален заряд. Идеята и стилът му е определен от емоционалното състояние на автора и с емоционалното покритие на неговия проект.

3. Духовно. То е безстрастно, беземоционално, носител на човешкия разум, ценности, морал, логика и интуиция.

Тези нива са в донорно-акцепторна връзка, определят се и от писателя, и от читателя. Идеята може да е една, а реализацията (разбирането, продустът) – друг.

При Ман преобладава третото ниво.

Бронзовата къща

На мястото на бившия Мавзолей в София се издигна "Бронзовата къща".

Авторът на тази инсталация е бългаският емигрант Пламен Деянофф, замислена, утвърдена и реализирана като символ на българското председателство на Съвета на Европа.

Много критика понесе тази конструкция, която след два месеца трябваше да е демонтирана и преместена в друга държава.

Какво и защо е това?

Някога, след подобна критика, е била построена Айфеловата кула. Пак за кратко време, колкото за световното изложение. Там французите са си задавали същия въпрос.

Какво и защо е тази купчина от железа и то точно до Марсово поле?

Я сега вземете кулата от парижани. Какво ще представлява Париж, Франция без нея? Един романтичен град с огромна липса край Сена.

Бронзът е метал, неестествена сплав, който идва от миналото, от една Бронзова епоха. Някои от механичните му качества (той има ниска температура на топене, тънколивен е), го правят незаменим в скулптурата.

Инсталацията е "къща", нещо което приютява, предназначено да съхранява. Конструкцията е такава, че отвън да се вижда какво става вътре. Всъщност "вътре" нищо не става, а формално затвореният обем очаква какво ще се случи във въображението на зрителя. Тя не пречи на света, стреми се да намери мястото си в него.

Преди да е родена, Къщата е обявена за невалидна. Този спонтанен акт я прави уникална. Тя е инвалид, пространство в неавностойно положение, самата отчужденост в привидно толерантния свят.

Пропорциите й, тази изкуствена геометрия, създават усет за нарушаване на златното сечение, така че тя се различава от античните архитектурни шедьоври. Тя е непрактична, нефункционална и пречи. Освен това се е настанила върху основите на едно отречено съоръжение, каквото беше Мавзолея, отречен и унищожен заради идеи и внушения. Къщата се натрапва заради нови идеи и внушения, неразбираеми както всичко, което нарушава стериотипа на пространството.

Тя е присъствие. В нея има не само импозантна протяженост, но и време, пропито в бронза.

Нормално е да се възприема нееднакво от различните хора, защото е различна.

Имаме един човек.

Нормално.

Човекът е с очила – допустимо, дори понякога модно.

Той е гол – скандално. Неморално, неприлично, цинично.

Но човекът има карнавално големи очила.

Смешно.

Човекът го няма – никой нищо не забелязва, ако вече не са свикнали с присъствието му на определено място. Ето сега махнете Айфеловата кула, както споменах по-горе.

Защо Кристо опакова?

Събуждате се сутринта в Берлин и дори не поглеждате към толкова познатата отдавна сграда на Райхстага, но днес очите ви се привличат първо от нея, защото е опакована. Оставете настрана психомоторната реакция, тя е само инструмент.  Вече в деня ви е попаднала някаква емоция, различна, примамлива за размисъл и за различно възприятие. Промяната на света не става моментно, а изисква дълго време, спрямо нашия кратък живот. Кристо и този Деянофф ни скъсяват времето за промяната, като ни смаляват света до нашите плахи възможности да го възприемем. А дали ще го приемем си е наша работа. Нека всеки го прочете различно, нека е четнамличен.

Обновата на човека, зададена от Спасителя, и възможността за нейната реализация в постмодерното време

Има една интелектуална игра: ако сте корабокрушенец на самотен остров и имате право да избирате, коя, само една, книга ще вземете със себе си? Аз съм убеден, че при сериозен размисъл, изборът винаги стига до Библията – Книгата на книгите, наръчник за намиране на точното място на всичко в света.   А къде най-добре бихте сторили това, ако не в самотата на отшелничеството, резултат от вашето крушение, далеч от суетата и предизвикателствата на греха.  Това е Книгата, в която са концентрирани  историята,  бъдещето, отношенията на човеците със себеподобните и с Бога.

Там, в Новия завет, Христос ни начерта пътя на обновата на човека като цел за реализация на Божествената Му промисъл, изстрада показно промяната, за да ни изкупи и ни покаже, че пътят на Новия човек е нелесен, но е единствения изход, като ни гарантира това с Възкресението си.

Ще се опитам да представя постмодерния човек в светлината на тази обнова - накратко и без амбицията за изчерпателност, да обобщя наличните достижения по темата, които намирам за важни  и предложа свои наблюдения относно постмодерното време и човека в него, както и да отговоря на въпроса: има ли шанс човекът днес да се възползва от проекта за обновата, начертан ни от Спасителя.

Предпоставка за тази възможност е свободата, която ни е дал Христос.  В Новия Завет можем да различим: свобода от съдбата, от греха, от злите сили, от силата на смъртта, от Мойсеевия закон, от съсловни различия, от икономическо и политическо подтисничество[1]. Ще допълня свободата на избор, дали човекът въобще ще приеме с вяра "Царството небесно", като е пояснено:

"...царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е."[2]

Бурлаки на Волге

Една безсмъртна картина на Иля Репин.

Оказва се, че всеки детайл в картината има своето значение.

Руското наименование “Бурлаки на Волге” може да се преведе като работници от артел, които влачат кораби срещу течението на река Волга. Артелът пък е основна форма на производствено обединение на граждани за правене на колективно стопанство на базата на обществени средства за производство - популярна стопанска организация през онова време.

Репин рисува тази картина от 1870 до 1873 година на базата на многочислени етюди, основно направени по време на неговото пътешествие по Волга.

Картината впечатлява с ярка реалистичност и грозната сила на протеста, зреещ в изобразеното общество.

Ето какво се забелязва в нея:

№1. Утъпкана крайбрежна полоса, по която ходят бурлаките (на руски Бечевник).. Император Павел е забранил по тази полоса да се строят огради и сгради, но и с това приключил грижата за този занаят. На картината не се виждат нито храсти, нито камъни, нито блатисти места в този участък, което може да се приеме за идеалния случай за тази полоса.

Предколедни разсъждения

Той трябваше да дойде между нас,

в такова време трябваше да дойде и такъв,

обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити.

На всички мраморни пиедестали чужд,

но най дачече взрян – тъй близо до зведите..."

Може би познахте, този стих много отдавна беше предназначен за... Ленин. Но още тогава, когато го прочетох за първи път, за себе си установих, че той не може да му принадлежи. Може би авторът, който късата ми памет не успя да назове, е отправил скрито послание? Не зная. Но да не идеологизираме нашата Коледа, нега оставим Роналд Бард да се занимава с психологията на автора, като модерен герой. За мен този стих е предназначен за Спасителя.

“Обикновен, като вода и хляб, та всеки да насити...”

Това е точното определение за Героя на Коледните празници, който е и Протагонист на моето есе.

Тук не говорим за Божествената Му природа, вероятно еманация на Висшия разум или отговорен сътрудник в бюрото на Великия архитект, или Сам Той в неговия Ипостас. Тук иде реч за проявлението му всред нас, които не можем да осъзнаем имагинерната му същност. На нас ни е необходима личност, водач, баща и за това се осланяме на тази негова духовна асимптота. Нещо повече, нуждаем се от добър водач, добър баща, който да удовлетворява нашите вродени и придобити критерии за доброта. Той трябва да прощава грешките ни, за да можем ние отново и отново да грешим. Той трябва да умее да си затваря очите пред нашите изстъпления, които са осъзнати, нарочни грешки. Моят дядо, мир на праха му, немски възпитаник и добър християнин, когато сядаше на обилна трапеза казваше:  O mein Gott, lieber Due, macht die Augen zu!

Пражкото гробище

"Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб.

Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета."

Това ни казва Умберто Еко, чрез устата на героя си Рачковски в "Пражкото гробище".

Разбира се този цитат, както и цялата книга е една хипербола, опит за включване на автора в логиката и идеологизма на тези, които опровергава. Но не се ли подушва особената констатация на нещо опровергавано, но изпълнявано и съществуващо като убеденост, пък и практикувано в действителност.  Парадоксалното на този цитат е, че е "прецитиран" от действителността, от житейската, политическа, екзистенциалната практика. 

Парадоксално е като проникновението на Ерих Фром ("Бягство от свободата"), който анализира защо борещия се за свобода човек на определен етап, когато я постигне, се отказва от нея.

Проблемите за националната идентичност, както и за свободата са общоценностни и всички си мислим, че те имат морално-етичното си решение и не подлежат на оспорване, просто незачитането им е отклонение.

Но един български случай се включва в темата.

Днес (15-ти септември) децата тръгнаха на училище. Привилегия на всеки свободен човек. Но в едно от българските села родители (пък и ученици) оспорваха това право на сирийските деца - емигранти, които трябваше да бъдат между тях с единствената идея да бъде удовлетворено това право.

Защото всяко право има своята цена, която се отнася към нечие друго право, към някого, който е пропуснал да запомни, че правото и задължението са неразделим тандем.

Иначе Еко е една подвижна енциклопедия, това всеки го знае. Не е достатъчно да си средно интелигентен, за да го разбереш и оцениш. Аз доста неща не разбрах. Всред персонажи, които до един са исторически действителни (заедно с тяхната история, постъпки, дори понякога и слова) е вмъкнал един исторически недействителен, но който обобщава всички останали.

С "Пражкото гробище" Еко обяснява механизма, необходимостта и генезиса на конспирацията въобще, като я илюстрира със световно-недоразбрани и нежелаещи разбиране феномени, като еврейското общество, масонството, тамплиерството или някои по-частни случаи, като например аферата "Драйфус". Все теми, по които всички сме компетентни, от които информационното пространство гъмжи и които вече имат свой собствен живот в социума, размножават се, делят се, създават поколение, придобили са същността на меми.

Ненадминат е Еко. Със всеки роман имам усещането, че тъничко се подиграва с читателя, веднъж като майстор на перото и веднъж като присмехулник на интелектуалния багаж на читателя.

Кинонагради БГ

Едни български „оскари” се проточиха по телевизиите. 28 броя награди за български филми – игрални, документални и анимационни. Нищо лошо, напротив. Пълна зала (като ааскерите), шоу на сцената, номинации, награди, както се полага. Благодарности на трогнати наградени, гордост, тук-там предрадсъдъци.

На сцената, тези, които трябваше да веселят, залисват, забавляват публиката бяха студенти от НАТФИЗ (ВИТИЗ). Пък млади, пък хубави деца, сигурно някога ще станат артисти. В началого излезе целия клас на Ламбо. Беше трогателно. Велик артист, казвал съм и друг път пред жените, колкото по-остарява (като Ален Делон) толкова по-готин става. Пък не артист – ами артистище!

Не зная къде е мястото на тези  „оскари” в България, но ако сега го нямат, ще дойде време да го имат. Имам предвид, че все някога киното ни ще стигне върховете от миналия век, пък и ще ги надмине.

Но не за това пиша.

Всички деца от сцената, натфизчиите, без да са виновни, станаха жертва на режисура. Цялата им артистична демонстрация премина на английски език. Вярно, кабаретни парчета, подобни танци, мизансцен,  добре го направиха, но за кого беше подготвена тази демонстрация?

Може би мечтите по оскарите са преминали предела на българското и ни натякват посланието, че ние – тъпите зрители, дето разбираме само от задушен телешки език, не заслужаваме да бъдем навътре с българското кино.

Ами, гледайте си го тогава и си раздавайте награди . То така или иначе въртите едни пари мужду вас, а продуктът ви не е за гледане.

Пророчества от лудницата

С малко неудобство пиша за “Пророчества от лудницата”: Даниел Кийтс  (Кибея-12).

Неудобство, защото съм на 281-ва страница на книгата, а забелязвам в мрежата суперлативи за „Цветя за Алджърнън” (от същия автор), фантастика (аз там съм пристрастен), и носителка на наградата „Хюго”, която не съм чел и за която казват: „книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от критиката като поразително оригинална...” (каквото и да означава това).

Но аз чета „Пророчествата…” и загубих доста време за това. Обикновено чета и препинателните знаци (в смисъл без да пропускам изречение или абзац), но вече на 281-ва страница (от всичко 503) съм преминал на „диагонално-вентилаторната система”.

Това при мен говори лошо за книгата.

А по отношение на препинателните знаци авторът бил казал: „Всички знаци трябва, да се употребяват “заедно тя (еди коя си), ми показа как, да го правя; и сега мога! да слагам препинателните, знаци заедно. когато! пиша? Има много! правила? които трябва? да науча; но те са ми в гла’вата.”

Браво.

„Лудницата…”  е роман с амбицията да те грабне в действието на нелогична колаборация между  две ултрасови терористични организации: гръцката „17-ти ноември” и мюсулмнската „Муджахидин ол Халк”. Вероятно авторът се е ангажирал с идеята кое би било общото между гръцката и иркската (на практика иранска) ирганизации и развива идеята за съвместните им действия, след 11-ти ноември, за терористични удари срещу САЩ. Последните, разбира се, не спят, а отговаря на предизвикателството, чрез своите тайни служби. Авторът предразполага читателите да обикнат, определените от него, положителни герои, които са твърде досадни с нелогичността на своите действия и дори с баналността на взаимоотношенията си. Върхът на пошлостта е въвеждането на нескопосаната тайнственост (изтъркан до бяло маниер в съвременната „бетселърна„ литература), която изисква разрешаването на конфликта, чрез решаването на псевдоезотерични гатанки. Те, разбира се, биват разгадани моментално от корифеите на тайните служби и то само по начин, който само авторът би си го разбрал, защото си мисли, че го е измислил за удовлетворение на читателите

Реалната жертва е американско момиче, с двойствена, като самоопределение, личност, с две думи една луда, чийто баща я е хипнотизирал! да не издаде случайно дочутите ключови думи от един румънски! професор-терорист, член на 17-ти ноември, който е разработил атентати срещу САЩ и ги е кодирал в античноподобни старогръцки стихове. Там пък случайно работи и медицинска сестра! от мюсулманската организация и става една…

Глупасти на таркалета.

Сега си давам сметка, че на 281-ва страница ще преостановя виманието си от тази книга, ще определя (прибързано) Кийтс за досаден автор, макар и парите, които са му хвърлили издатели и популяризатори. Ще опровергая този тип жанр в литературата, който експлоатира нескопосано преексплоатирани теми. Ще отреча стила (по-точно маниера) на писане, от който може да се впечатли само някой пъпчив акселерат, току що приключил с анимационните филми.

По-горе рекох „прибързано”, защото нещо ме гложди да прочета „Цветя за Алджърнън”, но я ми кажете, как да намеря кураж, за да го направя.

Свободата - мъчна участ

„Свободата дойде – да видим сега какво ще правим с нея…” – възкликна Бунюел по повод смъртта на Франко.

„Да си свободен – оказа се мъчна участ.” – въздъхна Стефан Цанев в четвъртата книга „Български хроники”.

Често съм мислил, защо съвременното българско изкуство не ме привлича естетически, както това, което беше през напредналите години на соца, макар (или точно затова) прецедено през унищожителна партийна критика и безмилостна цензура. Мислих си, че това е неговата „индустриализация”. Тогава беше послание, сега е чиста стока. Сега е прибързано, опростенческо, зрелищно, самоцелно. Влияе не върху естетическите „струни” на духовността, а върху грубия инстингт, предразполага не човешкото, а животинското, създава не естетическата наслада на прекрасното, а събужда първичното удоволствие. Такова „изкуство” е сравнимо със стрийптиза, куленарията, кеча.

Разбира се, причината за упадъка е многозначен, но много добър отговор ми даде Стефан Цанев, когато прочетох 4-тата книга от „Български хроники”:

„Сега, когато имаме правото да казваме всичко и всеки може храбро да крещи по площадите каквото си иска, смелостта престана да бъде атрибут на изкуството, сатирата, системата на едиповия език, на сложните метафори и алегории се оказа ненужна и старомодна.

Прекият изказ пък лиши литературата от нейната сложност, от нейната художественост, стигна се до директност, до еднозначност, а това прави изкуството елементарно, превръща го в публицистика.”

Българската библия

Скоро в История-БГ в БНТ се „разигра” темата „Българската Библия”, която визираше „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов.

Популярни или не корифеи на бългрската литература и история, писатели, обсъждаха тази много българска тема. Позиционираха три литературни (с все пак различен жанр) произведения в българската литературна съкровищница, които определиха за емблематични, по отношение на възрожденската ни литература и затова въобще в българската култура: „Кървава песен” на Славейков, „Под игото” на Вазов и „Записките…” на Стоянов.

Интересен паралел и професионално задълбочено забелязан.

От ученическата аудитория се зададе въпросът, как можете да предизвикате вниманието на младежта върху „Запискитие…”.

Корифеите позаекнаха, вероятно,въздържайки се да определят тази книга като трудно читаема за вниманието на съвременната „нечетяща” публика. На помощ дойде Теодора Димова, която им предложи да не я отварят, докато не узреят. В стремежа си да защити Захари Стоянов и неговата творба тя направи грешка. Това означаваше: не четете – оставете за по-късно, защото няма да разберете.

Какво няма да разбере един пълнолетен и образован читател (завършил поне задължителното образование, което предполага средната му интелигентност)? Ако през тази възраст не се запознае със „Записките…”, „Под игото” и т.н. какво очаквате от него по-нататък. Страхът от идеализация на културното наследство създава досадата от „запознаването” с него.

Точно „Записките…” няма да сторят това. Напротив - твърде реалистичната фактология представя правдивост. В нея има и най-възвишеното и най-низкото, което Стоянов не се свени да изрази, демонстрира и подчертае. Тази своеобразна „жълтина” в нашата история е далеч от одите и героичните епопеи на Вазов (които, разбира се, имат своето незаменимо място). Но това сигнално оцветяване не е самоцелно, а показателно. Достатъчно е да цитирам по памет две неща от „Записките…”:

Едното е, когато в прав текст водачите на въстанието са призовавали бунтовниците да запалят своите къщи.

Другото е, когато вече арестуван след погрома, в затвора пред Захари Стоянов един циганин изиграва „ритуала” на зелената паничка, в който вместо лъжицата, Стоянов е лапнал „на манго зарзавата”…

Осоено второто би предизвикало интереса на младия нечетящ, но ако това е самоцел – твърде жалко. Но да пожалим нашите деца, защото вината за тяхната некомпетентност е в нашите действия и нашето търпение и безугледен компромис. В нашия свят винаги трябва да се предложи нещо пошло, за да може покрай него да се пробута някакво послание.

Ако изядеш филийката, ще ти зам играчката.

Какво става тогава с посланието? Опошлява се, както цялата ни култура, както цялата ни история, ако ние го абсолютизираме със забавно-клюкарското.

Ако някой от зрителите се беше сетил да зададе въпроса за масонската принадлежност на Захари Стоянов, тогава, гарантирам ви, „Записките…” щяха да станат по-бетселър от Хари Потър.

Именно в тази многозначност, откровеност, многостранност е силата на тази Книга. Именно затова за мен Захари Стоянов е може би най-привлекателният възрожденец. Именно затова тя трябва да бъде изучавана и прочетена от всеки българин.

Така че: Библия ли е „Записки по българските въстания”?

В Библията има и възход и погром, и Кръст и Содом и Гомор. Библията е уникална история. Библията е завет. Библията е предупреждение и начин на живот.

Така че: „Записки по българските въстания” е наистина една от нашите „Библии”.

Изчерпване

На 11-ти юни в галерия Serpentine стартира поредният пърформанс на Марина Абрамович.

Тя е решила да бъде единствения обект на това арт-явление, като по 8 часа на ден ще седи в залата, а хората ще минават да я гледат.

Тя твърди, че смисълът на пърформанса се състои в липсата на каквато и да е подготовка.

Дълбока артистична демонстрация ли е това, подигравка или Марина действително се е изчерпала. Пък и самата тя твърди, че една сутрин се събудила с неприятното и ужасяващо усещане, че повече нищо не може да създаде.

Колкото и не скромно да е, за мене си мисля, че не мога да достигна Марина Абрамович (не само финансово), просто имам ужасяващото усещане, че нещичко мога да създам.

Художникът и неговия модел

 След като се "пенсионира", бившият американски президент Джордж Буш - младши, се отдаде на художествено творчество. Рисуваше домашните си любимци, вилата си, природата около нея (вижте ТУК). Картините продаваше с благотворителна цел.
Сега е нарисувал портрет на Путин.
Защо ли пък портрет на Путин?
Все си мисля, че "хард" - фамилията Буш, която води доста войни сега гледа със съжаление към "слабия" Обама.
Един американски президент да нарисува портрета на руския и то хей-тъй - това е завист.

Жерави

ЖУРАВЛИ

Николай Рубцов

мой превод

Между блатните стволове изток блести огнелик.

Миг и слиза октомври върху жерави с тъжни крила.

Ще ме вдигнат от сън със настойчив и призивен вик

над гори и блата, над незнайни далечни села.

И  по цялата Рус отреденият срок отзвучава -

възвестяват това, като в листи на древно предание.

Всичко що е в душата накрая в скръбта се стопява

и във полета горд търсим нужното  днес  упование.

А на птиците махат онези, що дишат в съгласие.

И за пусти нивя и погубени гробни полета -

 като древни легенди  небесните звуци разгласят,

надалече отнасят със себе си всяка несрета.

Пак летят, пак летят… Отворете широко души!

Покажете се -  в миг, всеки свойто небе да узнае.

Ето млъкват - пустей естество и душа се троши -

затова замълчи! – вече никой не ще се покае…

Със специалната благодарност към Олександра Бондаренко за отзивчивостта и  професионалната консултация по превода. 

Артистично дисиденство

Ай Вейвей, японският артист, за който скоро стана дума тук, е известен като китайски дисидент и затова доста тачен в западния свят. Артистът, който се е опълчил срещу резултатите от Културната революция и щуротиите, останали от Мао, Дън, пък и Цян Дзин, изпадна в една противоречива ситуация, неговите методи на протест му изиграха лоша шега, като му показаха несъстоятелността на аршина, с който мери.

За една от своите артистични инсталации, Ай е позволил една автентична ваза от династията Хан на възраст над 2000 години да бъде строшена в земята (Dropping a Han Dynasty Urn, 1995—2004). Друга ваза, пак от същата династия (и също част от националното богатство на Китай) той обрисувал с надпис Кока-Кола. За този „творчески акт” аз лично нямам обяснение, дори смятам за безумен или по-скоро мазнишки.

http://www.maryboonegallery.com/

Но когато скоро, както твърди http://art-news.com.ua/, в Perez Art Museum в Маями, 51-годишният Максимо Каминеро, който се представил за художник, влязъл в залата, където била показана инсталация на Вейвей, взел една от 16-те ярко боядисани древни вази и я разбил в пода в знак на протест срещу чуждестранното изкуство. Този акт не се харесъл на Ай и осъдил пакостника на 5 години и милион долара, защото вазата била негова.

http://www.vesti.bg/

Винаги съм си мислил, че дисидентите са принципни хора и тям е присъща справедливостта, но явно славата и имакът променят мислите и изкривяват ценностите дори на най-откроените радетели.  Вероятно обществото, което ги приема като дисиденти бързичко ги деформира, асимилира и от борбата им за справедливост остава лошите спомени на неуютните преживявания.

Ако, все пак, не сте осъзнали тезата ми, тя е в различното разбиране на артистичния жест, отнесен към едно и също национално богатство, макар и в частна колекция, но все пак частно, оценено като лично притежание и създаващо от обществената отговорност лична  безотговорност.

Рисунки & Пластики

Една много приятна изложба на Дружеството на пловдивските художници се откри на 5-ти март. В галерията "срещу Дома на техниката" (така си я знаем в Пловдив) се видя нещо различно - 
нито класично, 
нито академично, 
въобще не лаично,
но експериментално, 
далеч не брутално,
леко сексуално,
но по принцип радикално.
Привлекателно,
художествено настоятелно,
изпробва ексхибитора,
изпробва и зрителя.
Жертви няма 
има събитие.

И ето: